Определение № 722 от 15.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 628/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу въззивно решение № 272 от 15.11.2013 г., постановено по т. д. № 256/2013 г. на Великотърновски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 174 от 23.05.2013 г. по т. д. № 68/2013 г. на Габровски окръжен съд, с което [фирма] е осъдено на основание чл.59 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 50 100 лв. - част от вземане с общ размер 116 350 лв., ведно със законната лихва от 28.09.2012 г. до окончателното плащане и разноски в размер на 3 740 лв. В касационната жалба се прави искане за обезсилване на въззивното решение като недопустимо или за отмяната му като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че при наличие на твърдения в исковата молба и на доказателства за сключен между страните договор за наем въззивният съд е разгледал и уважил иск за стойността на подобрения, извършени по време на действие на договора, на основанието по чл.59 ЗЗД. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на фактите и доказателствата по делото, довели до необоснованост на изводите за извършване на подобренията и за възникване на задължение за касатора за заплащане на тяхната стойност. Наведени са и оплаквания за необоснованост и противоречие с материалния закон на извода в решението за неоснователност на противопоставеното от касатора възражение за погасителна давност. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, заявени по отношение на следните въпроси: 1. Допустимо ли е разглеждането на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД, ако заявените факти, въз основа на които ищецът е основал претенцията си, произтичат от създадено с ответника облигационно правоотношение и подлежи ли на обезсилване постановеното по този иск съдебно решение; 2. Кой е началният момент на общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД за претендирано обезщетение за извършени в наетия имот подобрения от наемателя. За доказване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК са представени решение № 733/12.11.2010 г. по гр. д. № 1274/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 1250/30.12.2008 г. по гр. д. № 4644/2007 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 95/04.07.2011 г. по т. д. № 856/2010 г. на ВКС, І т. о., и решение № 329/09.01.2013 г. по гр. д. № 381/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., а основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 27.02.2014 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да потвърди решението на Габровски окръжен съд, с което е уважен предявеният като частичен от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 50 100 лв. - част от вземане с общ размер 116 350 лв., Великотърновски апелативен съд е приел, че в качеството на наемател по договор за наем от 01.03.2005 г. дружеството - ищец е извършило подобрения в наетия с договора недвижим имот, представляващ кафе - аперитив „Б.” в [населено място], стойността на които следва да бъде заплатена от ответника - наемодател. Като е съобразил обстоятелството, че в договора за наем /чл.11, б.”д”/ страните са уговорили задължение за наемателя да не извършва промени в имота без предварително писмено съгласие на наемодателя и да съгласува с последния всички подобрения в имота, но не са предвидили как ще се уредят отношенията по повод заплащане на подобренията, въззивният съд е направил извод, че липсата на уговорки относно заплащането на подобренията дава право на ищеца - наемател да претендира стойността на извършените подобрения по правилата на неоснователното обогатяване чрез иска по чл.59 ЗЗД. С оглед на това е счел за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на иска по чл.59 ЗЗД, предвид наличието на договорно правоотношение между страните. В подкрепа на извода за допустимост на иска въззивният съд се е позовал и на практиката в Тълкувателно решение № 85/1968 г. на ОСГК на ВС, според която отношенията на държателя на недвижим имот със собственика за извършени подобрения в имота се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор - съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие и за неоснователно обогатяване. След съвкупна преценка на писмените и гласни доказателства по делото и на заключението на съдебнотехническата експертиза решаващият състав на Великотърновски апелативен съд е приел за установено, че вследствие на предприети през 2006 г. ремонтни работи, съгласувани с ответника, ищецът е извършил промени в наетия имот, които имат характер на подобрения. Съпоставяйки посочените в заключението на техническата експертиза стойности на подобренията и на разходите за извършването им, въззивният състав е достигнал до извод, че в резултат на извършените подобрения ответникът се е обогатил за сметка на ищеца и на основание чл.59 ЗЗД му дължи равностойността на неоснователното обогатяване до размер на претендираната с частичния иск сума от 50 100 лв. Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на ответника за прихващане и за изтекла погасителна давност. По отношение на възражението за прихващане е преценено, че ответникът не е доказал съществуването на противопоставеното за прихващане вземане за неустойка по договора за наем. Неоснователността на възражението за погасителна давност е мотивирано със съображения, че макар подобренията да са извършени през 2006 г., общата петгодишна погасителна давност по чл.110 ЗЗД за вземането на ищеца по чл.59 ЗЗД е започнала да тече от момента на прекратяване на договора за наем на 24.08.2012 г., когато наетият имот е върнат на ответника, и не е била изтекла към датата на предявяване на иска - 28.09.2012 г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК - за допустимостта на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД при наличие на договорно правоотношение между страните, е относим към допустимостта на обжалваното въззивно решение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на въззивното решение и в стадия за селектиране на касационните жалби и ако съществува вероятност решението да е недопустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол, за да се произнесе по допустимостта с решението си по съществото на касационната жалба. Данните по делото и доводите, с които касаторът е аргументирал тезата си за недопустимост на обжалваното решение, не създават предположение за недопустимост на решението. С Тълкувателно решение № 85/02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния съд се е произнесло, че отношенията между собственика на недвижим имот и държателя - каквото качество има наемателят по договор за наем, във връзка с извършени подобрения в имота се уреждат в съответствие с договора, а при липса на такъв - в съответствие с правилата за водене на чужда работа без пълномощие и за неоснователното обогатяване. Допустимостта наемателят да предяви иск по чл.59 ЗЗД във връзка с извършени подобрения в нает имот, когато договорът за наем не съдържа уговорки за чия сметка са подобренията и как се уреждат отношенията с наемодателя по повод заплащането на стойността им, е призната и в създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС - напр. решение № 571/14.10.2008 г. по т. д. № 313/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 34/02.04.2009 г. по т. д. № 683/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 120/01.07.2009 г. по т. д. № 21/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 316/07.11.2011 г. по гр. д. № 1646/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и др. Въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената съдебна практика, тъй като е разгледал иска на основанието по чл.59 ЗЗД, след като е констатирал, че сключеният между страните договор за наем не съдържа изрични уговорки как следва да се уредят имуществените отношения между наемателя и наемодателя в случай на извършени от наемателя подобрения. Изводът на съда за допустимост на иска по чл.59 ЗЗД не противоречи на задължителната практика в решение № 329/09.01.2013 г. по гр. д. № 381/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 95/04.07.2011 г. по т. д. № 856/2010 г. на ВКС, І т. о., на която се е позовал касаторът. Изразеното в тези решения становище за недопустимост на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД произтича от преценката, че конкретните договори за наем, във връзка с които са предприети подобренията, съдържат предварителни уговорки между наемателя и наемодателя относно начина на заплащане на подобренията. Неоснователно е искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по втория въведен с изложението въпрос - за началния момент, от който тече погасителната давност за вземането на наемателя за подобрения в хипотезата на чл.59 ЗЗД. Макар да е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на този въпрос не е осъществена нито една от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. С т.7 от Постановление № 1/1979 г. на Пленума на ВС е разяснено, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичане на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която в случаите на чл.59 ЗЗД започва да тече от деня на получаване на престацията, довела до неоснователно обогатяване. С постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 120/01.07.2009 г. по т. д. № 21/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл, че погасителната давност при предявен от наемател иск по чл.59 ЗЗД за извършени подобрения в нает имот, отношенията по повод на които не са уредени в договора, започва да тече от момента на предаване на имота след прекратяване на наемния договор; моментът на предаване на имота следва да се счита за момент на получаване на престацията по смисъла на т.7 от ППВС № 1/1979 г. Аналогичен извод е направил и въззивният съд, който е приел, че началният момент на петгодишната погасителна давност за претендираното с иска по чл.59 ЗЗД вземане за подобрения съвпада с момента, в който наемателят е предал на наемодателя наетия имот като последица от прекратяването на наемния договор. Възприетото разрешение не противоречи на задължителната практика в соченото от касатора решение № 733/12.11.2010 г. по гр. д. № 1274/2009 г. на ВКС, ІV г. о., в което е прието, че погасителната давност тече от момента на извършване на подобренията. Произнасянето в този смисъл не е част от отговора на въпроса, по повод на който е допуснато касационното обжалване и по който се формира задължителна практика по чл.290 ГПК, а съставлява извод по съществото на подадената касационна жалба, който не може да служи като аргумент за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразяването на задължителната практика на ВС и ВКС при постановяване на обжалваното решение не позволява решението да се допусне до касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поради наличие на задължителна практика по поставения правен въпрос касационното обжалване не може да се допусне и на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, последното от които е заявено бланкетно от касатора. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 256/2013 г. на Великотърновски апелативен съд. Независимо от изхода на производството по чл.288 ГПК, разноски на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването им. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,