Определение № 50503 от 06.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2344/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка„ АД / в несъстоятелност / против решение № 513/09.08.2021 г. по т.д.№ 2636/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 26073/15.10.2020 г. по т.д.№ 884/2020 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са отхвърлени предявените в съединение на главен и евентуален искове на синдиците на „КТБ„ АД /н./ против банката и Държавен културен институт „ Софийска опера и балет „, с правно основание чл.135 ЗЗД, съответно чл. 60 ал. 1 т. 3 ЗБН, за обявяване за недействителни, по отношение кредиторите на несъстоятелността, направените от „КТБ„ АД /н./, в полза на ответника, дарения на парични средства, в общ размер от 90 000 лева, съгласно договор от 19.01.2011 г., осъществени чрез банкови преводи на 24.01.2011 г., 22.03.2011 г. и 19.04.2011г., както и е отхвърлен акцесорния спрямо тези искове иск, с правно основание чл.55 ЗЗД – за осъждане ответника да върне получената сума в масата на несъстоятелността на банката. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, но с доводи, относими към допустимостта му, доколкото намира, че съдът недопустимо е разгледал иска на основание чл.135 ал. 3 ЗЗД, вместо по ал.1 на същата разпоредба. Оттук оспорва и правилността на извода му, че за дата на възникване на вземанията на кредиторите следва да се приеме началната дата на неплатежоспособност, определена от съда по несъстоятелността, следваща датата на дарственото разпореждане, както и че съобразим елемент от фактическия състав е намерението за увреждане на кредиторите, вместо самото увреждане, осъществено с факта на разпореждането. Страната намира, че чл. 62 ал. 1 ЗБН не въвежда ограничение в приложимите хипотези на чл. 135 ЗЗД. Изхожда от съображението, че към момента на дарението са съществували кредитори с изискуеми вземания и следва да се съобрази тяхното съществуване, т.е. не всички кредитори на несъстоятелността са кредитори с възникнали на и след началната дата на неплатежоспособността вземания. Касаторът счита, че въззивният съд е разгледал и иск по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, но включил във фактическия му състав непредвиден от законодателя елемент – знание на длъжника за лошото му финансово състояние. Досежно евентуалния иск по чл. 60 ал. 1 т. 3 ЗБН страната намира, че безвъзмездният характер на разпореждането имплицитно включва намерение за увреждане, с отсъствието на каквото съдът е обосновал отхвърлянето на иска. Ответните страни не са депозирали становища по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да отхвърли предявените искове / като няма спор относно твърдяното от ищеца разпореждане и неговия предмет / въззивният съд е приел, че квалификацията на главния иск е по чл. 135 ал. 3 ЗЗД. Счел е, че въпреки наличието на останалите елементи от фактическия състав на нормата, не е доказан субективния елемент на намерение за увреждане на кредиторите. Като е изходил от специфичната цел на иска - попълване масата на несъстоятелността, в удовлетворяване на всички кредитори на несъстоятелността на банката – длъжник, съдът е счел, че не следва да изхожда от кръга кредитори към датата на самото разпореждане, а от кръга кредитори към началната дата на неплатежоспособност, която следва датата на атакуваното разпореждане. Доколкото, цитирайки практиката на ВКС, всяко разпореждане е увреждащо, то в специалната хипотеза - на ползващ производството по несъстоятелност отменителен иск - съдът е счел, че следва да се съобрази разпореждане следващо началната дата на неплатежоспособност, защото към този момент обективно е могло да се формира у длъжника знание за увреждане на кредитори. Действително, въззивният съд - под намерение за увреждане – е коментирал от една страна мотивите на дарителя за нейното сключване – подпомагане на една културна институция - какъвто не е смисълът на чл. 135 ал. 3 ЗЗД, а от друга - недоказано знание на длъжника за лошото му финансово състояние към момента на атакуваното разпореждане, който му извод вътрешно конфронтира с този за съобразяване кръга кредитори към началната дата на неплатежоспособността. За да отхвърли и евентуалния иск по чл. 60 ал. 1 т. 3 ЗБН въззивният съд отново се е обосновал с недоказано намерение за увреждане, по идентични съображения. Не е споделил тезата на ищеца, че намерението за увреждане следва от безвъзмездния характер на разпореждането, тъй като същото е проява на социална и обществена ангажираност на финансовата институция, а това поведение е в унисон с интересите на обществото. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Предвижда ли разпоредбата на чл. 62 ал. 1 ЗБН ограничение на приложимите фактически състави на иска по чл.135 ЗЗД и при предявен от синдика на банка в несъстоятелност иск приложим ли е фактическия състав на чл. 135 ал. 1 ЗЗД или е приложим само този по чл. 135 ал. 3 ЗЗД ?; 2/ При извършване на преценка кой от двата фактически състава на чл. 135 ЗЗД е приложим, кой е критерият за определяне момента на възникване вземанията на кредиторите на банката в несъстоятелност – датата на възникване на отделните вземания на кредиторите или определената от съда дата на неплатежоспособност ?; 3/ Фактическият състав на иска по чл. 135 ал. 1 ЗЗД, предявен за попълване масата на несъстоятелността на банка, включва ли знание у длъжника за лошо финансово състояние на банката, което да обуслови неплатежоспособност на същата или е достатъчно само наличие на знание за увреждането ?; 4/ При преценка относно наличието на намерение за увреждане по чл. 60 ал. 1 т. 3 ЗБН, следва ли съдът да съобрази и характера на сделката и по-конкретно безвъзмездния й характер, който директно води до намаляване масата на несъстоятелността ? Всички въпроси са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, поради липса на формирана съдебна практика и значение на отговорите им за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По въпросите касаещи иска по чл.135 ЗЗД се поддържа недопустимо стеснително тълкуване на нормата, с изключване приложимостта на чл. 135 ал. 1 ЗЗД, въвеждането на непредвидена от законодателя фикция – че вземанията на всички кредитори са възникнали на началната дата на неплатежоспособността на банката, както и съобразяването на елемент, непредвиден във фактическия състав на иска – знание на длъжника за лошото му финансово състояние към момента на разпореждането. Досежно иска по чл. 60 ал. 1 т. 3 ЗБН касаторът намира, че постановеното решение по т.д.№ 3106/2018 г. на І т.о. на ВКС не дава отговор на поставения въпрос. Първите два въпроса удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото се отнасят до разглеждането на главния иск по чл. 135 ал. 3 ЗЗД, вместо поддържания от ищеца – по ал.1 на същата разпоредба. Тъй като, независимо от поддържана от касатора неправилност на това основание, се касае за довод, относим към недопустимостта на въззивното решение, като постановено по непредявен иск, обосноваване на допълнителния селективен критерий не е необходимо. Настоящият състав, обаче, не намира въззивното решение да е вероятно недопустимо по главните субективно съединени искове. Искът по чл.135 ЗЗД, в конкретния случай, цели попълване масата на несъстоятелността, с оглед удовлетворяването на всички кредитори на несъстоятелния длъжник, т.е. както тези, с възникнали към датата на атакуваното разпореждане вземания, останали неудовлетворени, така и тези, с последващо възникнали вземания. Спрямо датата на дарственото разпореждане последните се явяват невъзникнали все още вземания и за относителната му недействителност, спрямо тази група кредитори, безспорно е приложима хипотезата на чл. 135 ал. 3 ЗЗД. Точно защото относителната недействителност се обявява спрямо всички кредитори на несъстоятелността, обслужва масата на несъстоятелността и предполага удовлетворяването на кредиторите от същата и само в производството по несъстоятелност, обединяващ за всички вземания момент, от който може да се изхожда, е този на неплатежоспособността на длъжника, обусловила несъстоятелността. До възникването й, всеки кредитор, с възникнало до дарственото разпореждане вземане, би имал правото на иска по чл.135 ал. 1 ЗЗД, но за нуждите на производството по несъстоятелност следва да се преценява съществуването на вземането му към и след датата на неплатежоспособност, независимо кога е възникнало, а тя в случая следва датата на сделката, поради което е налице единствено фактическия състав на чл. 135 ал. 3 ЗЗД. Следователно и групата кредитори, с възникнали преди датата на неплатежоспособност вземания, следва да се третират като кредитори с невъзникнали към датата на атакуваната сделка вземания, тъй като релевантно е състоянието на неплатежоспособност – моментът към който длъжникът не е в състояние да удовлетвори в с и ч к и свои кредитори, при наличие на субективния елемент „ намерение за увреждане„. Противно схващане би довело до разглеждане по един иск, обслужващ масата на несъстоятелността, на два различни фактически състава – чл. 135 ал. 1 и ал. 3 ЗЗД, респ. би било възможно и постановяване на противоречиви решения. Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Действително, но само в евентуалност, спрямо решаващите си мотиви относно квалификацията на главния иск по чл. 135 ал. 3 ЗЗД, въззивният съд е коментирал и фактическия състав на чл. 135 ал. 1 ЗЗД. Тези му мотиви, макар излишни, не обуславят сами по себе си неправилност на въззивното решение, вкл. по съображенията изложени относно неговата допустимост. Четвъртият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд е отказал да изведе „ намерение за увреждане „, по предявения евентуален иск по чл. 60 ал. 1 т. 3 ЗБН, от безвъзмездния характер на сделката. Не е удовлетворен допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в ТР № 1/ 2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС – с посочване на непълната, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване е породило противоречива съдебна практика на касационна инстанция, съответно посочена, или обосноваване на обстоятелства, налагащи изоставяне на иначе непротиворечива съдебна практика, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. При това, формирана е непротиворечива съдебна практика относно понятието „намерение да увреждане „, което е субективен, а не обективен елемент от фактическия състави на искове, в които е включен и следователно не може да се приравни на самата сделка и нейния характер. Така в решения по т.д.№ 410/2012 г. на ІІ т.о., т.д.№ 3106/2018 г. на І т.о. ВКС „намерението за увреждане“, като факт, е квалифицирано като мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредитора, като вътрешно мисловно - емоционално състояние на длъжника. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение