Определение № 316 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 574/2020 г.

Производство е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение № 136/25.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 507/2019 г. от състав на АС – Варна. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 12 000 лева по претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Съдът е приел, че от заключението на назачената съдебно-психологична експертиза се установява, че в резултат от продължителното наказателно производство, ищецът е преживял силно огорчение, обида и безпокойство, усещал е уронване на авторитета и достойнството. Дискредитирането му и използването на неверни злепоставящи факти са го поставили в състояние на продължителен във времето силен стрес, т.нар. „хроничен стрес“, имащ потенциал да срине перспективата за развитие и професионална реализация на личността. В резултат от това са възникнали промени на поведенческо ниво - затвореност, социално отдръпване и лека депресия в периода 2011 г.- 2017 г., а оправдателната присъда е довела до известно снижаване на нервното му напрежение. Преодоляването на подобни състояния зависи от индивидуалната поносимост и капацитет на лицето за справяне със стресогенни събития, като към момента на изготвяне на заключението ищецът е стабилизирал в голяма степен емоционалния дисбаланс, с остатъчни симптоми от лека депресивност и прекомерна тревожност. Тъй като ищецът е с изградена устойчива ценностна система, добра социална адаптация, работил е през цялото време и е получавал подкрепа от семейната и приятелска общност, състоянието му се определя като хронично стресово и нарушаващо емоционалния баланс, т.нар. жизнена криза или психотравма, но няма характеристиките на патологично, болестно състояние и на тревожно-депресивно разстройство. Въз основа на горното е прието, че по делото е установено постановяването на оправдателна присъда спрямо ищеца и наличието на понесени от него неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални болки и страдания. Посочено е, че наказателното производство е надвишило рамките на "разумния срок" по смисъла на 6 ЕКЗПЧОС и 22 НПК и това надвишаване не се дължи на процесуалното поведенеие на ищеца. Ищецът е бил обвинен в извършването „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93, т.7 НК, тъй като за него е предвиденото наказание лишаване от свобода от две до осем години; наложена му е била мярка за неотклонение „подписка“, а за периода от 11.05.2011 г. до 28.11.2013 г. - забрана за напускане пределите на РБългария, като съдът е посочил, че наказателното производство е било медийно отразено.При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил както със събраните по делото писмени и гласни доказателства, така и с отзвука на обвинението сред близки и познати на ищеца, нарушеното спокойствие, засегнатото чувство за справедливост, чест и достойнство. Въз основа на горното, въззивният съд е приел, че с оглед дадената широка гласност за образуваното наказателно производство и мащабите на населеното място – [населено място], където ищецът и близките му живеят, понесените от него емоционални страдания не са оценени по справедливост, а следва да бъдат оценени общо в размер на 12000 лева. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Съдът е обсъдил свидетелските показания, събрани по делото и въз основа на тях е направил своите изводи, поради което сочения правен въпрос относно задължението на съда да обсъди възраженията в жалбата относно свидетелските показания не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика, безспорно установяваща това процесуално задължение на съда. Съдът е посочил медийното отразяване на наказателното преследване против ищеца като факт, който е ценил единствено относно достигането на обстоятелството относно воденото против ищеца наказателно производство до широк кръг от лица, което с оглед сравнително малкото населено място, в което живее ищецът е станало известно на широк кръг от лица. На това основание съдът е определил и дължимото обезщетение, като поставения въпрос относно какво конкретно е било медийно огласено е въпрос на фактите по спора и не е правен въпрос, водещ до наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочат се правни въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, по приложението на критерия за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди и кои са обстоятелствата и фактите, относими към определянето на това обезщетение и задължението на съда да обоснове своите изводи в тази насока. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. С оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство съдебни разноски в размер на 900 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС