Определение № 1710 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 13/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника, „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД срещу решение № 138 от 16.05.2024 г. по т. д. № 85/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 71 от 05.12.2023 г. по т. д. № 56/2021 г. по описа на ОС - Шумен, с което „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД е осъден да заплати на „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ (с предишно наименование „КМГ холдинг“ ГмБХ) - Германия, сумата 60 209,68 лв., представляваща месечна вноска с пореден номер 41, дължима до 10.05.2018 г., част от дължимото възнаграждение от 6 069 135,73 лв. по сключения между „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД и консорциум ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“, Булстат[ЕИК], договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат от 08.01.2013 г., и сумата от 4 816,77 лв., представляваща неустойка за забава върху посочената месечна вноска, ведно със законната лихва за забава върху дължимата месечна вноска от датата на завеждане на исковата молба – 11.05.2021 г., до датата на окончателното заплащане на месечната вноска, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изложил мотиви по защитните му възражения, не е тълкувал правилно относимите материалноправни норми и не е придал изводимото от закона правно значение на доказаните факти по откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Строителна механизация“ АД, участвал в гражданското дружество ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“, Булстат[ЕИК]. Сочи, че последните нарушения са обосновали формирания от въззивния съд неправилен извод за надлежна легитимация на ищеца по предявените искове. По тези доводи моли решението да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли да се приеме, че търговските дружества се прекратяват с обявяването им в несъстоятелност по силата на закона - чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ за акционерните дружества /АД/, чл. 93, т. 3 ТЗ за събирателните дружества /СД/, чл. 154, ал. 1, т. 4 ТЗ за дружествата с ограничена отговорност /ООД/, без да е необходимо прекратяването да бъде обективирано в диспозитива на съдебното решение по чл. 711 ТЗ, без да е необходимо производството по несъстоятелност да е приключило с решение по чл. 735 ТЗ, както и без да е нужно заличаването на правния субект?

2. С оглед сходността на правните последици от прекратяването на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност и поставянето на физическо лице под запрещение по отношение на ограничената им правосубектност, може ли да се приеме, че по отношение на договор за консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, са налице предпоставките да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 363, б. „в“ ЗЗД и следва ли да се тълкува, че с обявяването в несъстоятелност и прекратяването ex lege на единия от съдружниците, консорциумът/гражданското дружество се прекратява по силата на закона?

3. Допустимо ли е да се приеме, че от момента на обявяването на дружеството-съдружник в несъстоятелност и прекратяването на консорциума/гражданското дружество ex lege отпада и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на консорциума/гражданското дружество, представляващи обща собственост на последното?

4. Към кой момент следва да се приеме за прекратен ex lege консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - 2 /двама/, единият от които е обявено в несъстоятелност търговско дружество?

5. Следва ли да се приеме, че всяка договорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на договорка за активна кредиторова солидарност в полза на лицата - съдружници в консорциума/гражданското дружество?

6. Доколкото вземането за възнаграждение представлява обща собственост на съдружниците в консорциум/гражданско дружество, дял от която може да се получи само при излизане на съдружник от консорциума/дружеството или при прекратяването му, следва ли да се приеме, че за подобно вземане са приложими правилата на чл. 129 ЗЗД, отнасящи се до неделимите задължения?

7. Следва ли да се приеме, че извеждането на активна кредиторова солидарност по тълкувателен път по отношение на вземане с предмет - неделимо задължение /в случая - възнаграждението по договора/, противоречи на разпоредбата на чл. 129 ЗЗД, изрично изключваща приложимостта на правилата за солидарните задължения по отношение на предмета на неделимо задължение?

8. Следва ли да се приеме, че от момента на прекратяване на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност, прекратяване на дейността на дружеството и прекратяването на правомощията на органите му автоматично по силата на чл. 41 ЗЗД се прекратяват занапред и направените от прекратеното дружество упълномощителни сделки?

9. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения?

Излага, че разрешаването на въпроси №№ 1, 2, 3 и 4 е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предвид липсата на задължителна съдебна практика. Твърди, че въпроси №№ 5, 6 и 7 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 76/16.07.2019 г. по т. дело № 849/2019 г. на ВКС, ТК, І ТО. По въпрос № 8 се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на въпрос № 9 поддържа приложимост на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 8/19.01.2018 г. по т .д. № 2435/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО и решение № 38/08.06.2016 г. по т. д. № 799/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО.

На самостоятелно основание касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението поради очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „Ар Ти Ай Файнанс“ ГмбХ /с предишни наименования КМГ Холдинг ГмбХ и Секисуи СПР Европа ГмбХ/, Германия, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага доводи за правилност на обжалваното решението. Претендира присъждане на разноски по делото.

Третото лице помагач, „Строителна механизация“ АД – в несъстоятелност, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че на 11.09.2012 г. между ищеца „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ (с тогавашно фирмено наименование „Секисуи СПР Европа“ ГмБХ) и „Строителна механизация“ АД, ЕИК[ЕИК], е учреден консорциум при условията на чл. 275 и чл. 276 ТЗ и чл. 357 и сл. ЗЗД с наименование ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“, като вписаната в договора цел на обединяването на съдружниците е участие в открита процедура за възлагане на обществена поръчка за избор на изпълнител на обект: рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат. Посочил е, че на 08.01.2013 г. между консорциума и ответника на основание чл. 41 ЗОП (отм.) е сключен договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място], с който ответникът е възложил на консорциума да изпълни срещу възнаграждение монтаж, рехабилитация и подмяна на водопроводи и канализационни тръби от водоснабдителната система на [населено място]. Подчертал е, че в производството пред въззивната инстанция не се оспорва извода на ОС - Шумен, че ответникът - възложител е задължен със заплащането на част от дължимото възнаграждение по договора в размер на 60 209, 68 лева, съставляващо месечна вноска № 41, дължима до 10.05.2018 г., както и не се оспорва дължимостта на сумата от 4 816, 77 лева, представляваща неустойка за забава върху посочената месечна вноска.

Изтъкнал е, че спорът пред въззивната инстанция е сведен до това активно материалноправно легитимиран ли е ищецът да получи дължимото възнаграждение с оглед обявяването в несъстоятелност на „Строителна механизация“ АД и твърдяното прекратяване на ДЗЗД – изпълнител в хипотезата на чл. 363, б. „в“ ЗЗД. По тези спорни въпроси се е позовал на влязлото в сила решение № 80 от 26.07.2018 г. по т. д. № 67/2017 г. по описа на Окръжен съд – Шумен, с което „Водоснабдяване и канализация - Шумен” ООД е осъден да заплати на „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ (с предишно наименование „КМГ холдинг“ ГмБХ) сумата 120 000 лева, като част от главницата, платима на основание чл. 11 от договор за рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат като суми в размер на 20% от фактурираното по издадените фактури - № 1/19. 04.2013 г. за 34 177.60 лв.; № 2/19.04.2013 г. за 37 047.02 лв., № 3/18.05.2013 г. за 1 038 982.60 лв., № 4/25.07.2013 г. за 490 464.06 лв., № 5/04.11.2013 г. за 12 931.71 лв., № 6/08.11.2013 г. за 24 114.31 лв., № 7/29.11.2013 г. за 1 034 043.55 лв., № 8/04.12.2013 г. за 62 639.66 лв., № 9/31.01.2014 г. за 899 980.82 лв., № 10/02.06.2014 г. за 1 172 037.66 лв. и № 11/01.07.2014 г. за 1 262 715.74 лв., сумата от 722 506.16 лв. – дължима главница, представляваща равни месечни вноски определени от договора и приложение № 4 към него за период от 01.01.2015 г. до 31.12.2015 г., и сумата от 57 801.24 лв., представляваща неустойка за закъснение по чл. 38 от договора, потвърдено в тази му част с решение №138 от 05.06.2019 г. по в. т. д. № 166/2019 г. по описа на Апелативен съд – Варна, което е потвърдено в тази част с решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. д. № 2499/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. Счел е, че всички правопораждащи факти на спорното материално право са установени с влязлото в сила решение № 80 от 26.07.2018 г. по т. д. № 67/2017 г. на Окръжен съд – Шумен по предявения от ищеца частичен иск, в това число: наличие на облигационно отношение, възникнало въз основа на валидно сключения между консорциума „СМ Секисуи Европа“ и ответника „Водоснабдяване и канализация - Шумен” ООД договор за изработка; извършването на възложената с договора работа и приемането й, както и постигането на определения с него стопански резултат; размера на договореното с ответника възнаграждение, начина и сроковете за неговото заплащане; наличието на уговорка за плащане на неустойка и предпоставките за заплащането й; валидността на договора за учредяване на консорциум и наличието на активна легитимация на всеки един от съдружниците в него да претендира изпълнение по договора за изработка. Изводът си е обосновал с позоваване на задължителната съдебна практика по т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по т. д. № 2/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС, съобразно която формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващи възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Подчертал е, че с влязлото в сила решение ВКС е приел, че ищецът е активно легитимиран да претендира плащане, обосновано с доводи за валидност на договора за гражданско дружество и липса на прекратяването му. Позовал се е на изводите на съда, че поради липсата на правосубектност на изпълнителя ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“ всеки от съдружниците в дружеството разполага с активна легитимация да претендира изпълнение по договора, като активната солидарност на съдружниците е възникнала по силата на договора за възлагане на обществена поръчка, с който ответникът се е задължил общо по отношение на гражданското дружество, а не по отношение на някое от дружествата, доколкото в чл. 10 от договора е уговорено, че „възложителят ще изплаща възнаграждение на изпълнителя“.

Отчел е, че съдружникът „Строителна механизация“ АД е обявен в несъстоятелност с решение № 139/07.12.2021 год. по т. д. № 20215500901255 по описа на ОС – Стара Загора, постановено на основание чл. 632, ал.1 ТЗ, вр. чл. 710 ТЗ, както и че последното на основание чл. 714 ТЗ подлежи на незабавно изпълнение. Посочил е, че този факт е настъпил преди даване ход на устните състезания пред ВКС, който е разгледал спора по същество на 07.09.2022 г., поради което е счел, че изводите за активна солидарност, не могат да бъдат оспорвани. Допълнил е, че независимо от изложеното възраженията, основани на прекратяване на ДЗЗД, са изцяло ирелевантни за активната легитимация на ищеца, в която насока е споделил правните изводи на ВКС в същото решение, че активната кредиторова солидарност е възникнала по силата на договора за възлагане на обществена поръчка, с който ответникът се е задължил общо по отношение на гражданското дружество, а не по отношение на някое от дружествата. Подчертал е, че активната солидарност, за разлика от пасивната, не произтича от закона, като тя може да бъде уговорена между кредиторите и длъжника в договор. В подкрепа на правния си извод се е позовал на съдебната практика по решение № 131/21.03.2014 г. по т. д. № 1121/2011 год. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 50171 от 9.01.2023 г. по т. д. № 1738/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и посочил, че евентуалното прекратяване на ДЗЗД има значение само във вътрешните отношения между съдружниците, но не води до отпадане на поетото с договора солидарно задължаване на възложителя към двамата кредитори.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора в изложението към касационната жалба въпроси № 1, № 2, № 3 и № 4 са основани на развитата от касатора теза, но невъзприета от въззивната инстанция, че с откриването на производство по несъстоятелност се прекратява търговското дружество, което има за правни последици прекратяване на гражданското дружество, загуба на правосубектност и отпадане на уговорената в договора активна солидарност. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Варна по тези въпроси е неоснователен, тъй като не е осъществено твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В конкретния случай посочените хипотези не са налице. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради съществуване на противоречива практика по прилагането на чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ е неоснователен, доколкото касаторът не е посочил влезли в сила решения на първоинстанционни и въззивни съдилища или на ВКС, в които въпросите са противоречиво разрешени, а е изброил решение на Върховен административен съд и определение на Окръжен съд – Враца. Настоящият съдебен състав счита, че правната уредба на несъстоятелността на търговските дружества относно правните последици на всеки от актовете на съда – за откриване на производството по несъстоятелност, за прекратяване на дейността на дружеството, за прекратяване на производството по несъстоятелност и за заличаване на търговеца, е ясна и непротиворечива. В константната практика на гражданските съдилища и на ВКС се приема, че търговското дружество престава да съществува в правния мир едва със заличаването му от Търговския регистър, а терминът „прекратяване на търговското дружество“, употребен от законодателя, включително в разпоредбата на чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ при обявяване на дружеството в несъстоятелност не е равнозначен на загуба на правосубектността му. Дружеството в несъстоятелност ще бъде прекратено и заличено с решението по чл. 735, ал. 1 ТЗ в случаите, когато масата на несъстоятелността е изчерпана и са останали неизплатени вземания на кредитори. Ако са удовлетворени всички кредитори и е останало имущество, дружеството не се заличава. Нито в съдържанието на решението по чл. 711 ТЗ, нито в решението по чл. 632, ал. 1 ТЗ е включено прекратяване на търговското дружество. В посочения смисъл е решение № 789/15.12.2005 г. по гр. д. № 427/2005 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Наличието на съдебна практика, в съответствие с която са правните изводи във въззивното решение, дава основание на настоящия съдебен състав да заключи, че не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Несъгласието на касатора с направените от въззивната инстанция фактически и правни изводи по посочените правни въпроси и направените относно тях оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Посочените от касатора в изложението въпроси № 5, № 6, № 7 и № 8 не отговарят на общата процесуална предпоставка за допускане на касационно обжалване, предвидена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивното решение. Съдебният състав не е приел, че всяка уговорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител - консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на уговорка за активна кредиторова солидарност по отношение на съдружниците в него. Въззивният съд не е излагал съображения дали насрещното парично задължение на възложителя е неделимо, за да се приложат правилата на пасивната солидарност съгласно чл. 129, ал. 2 ЗЗД, нито дали заплащането на уговореното възнаграждение трябва да се предаде на всички кредитори общо съгласно чл. 129, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, преценката дали в договора за изработка е уговорена активна солидарност е обусловена от конкретните договорни клаузи. В случая въпросът за възникнала активна солидарност по договора за изработка е разрешен между страните с влязлото в сила решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т. дело № 2499/2019 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, с което е формирана сила на пресъдено нещо по правопораждащите факти съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. по описа на ОСГТК на ВКС, която въззивният съд е зачел.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в изложението девети въпрос. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК /напр. решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І ТО, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І ТО, решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II ТО и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика е извършила преценка на относимите доказателства, произнесла се е своевременно по въведените възражения и релевираните доводи. Несъгласието на касатора с установената фактическа обстановка и направени изводи не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.

При този изход на делото право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има ответникът по касация. Доказва разноски в размер на 5 852,12 лева за платено адвокатско възнаграждение за касационното производство. Касаторът е заявил възражение за прекомерност на заплатения разход, което настоящият състав на съда намира за неоснователно, като съобразява обема на извършените от адвоката процесуални действия и предмета на делото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение