Определение № 2266 от 15.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 184/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Н. С. А., действаща като ЕТ „Н. А.“ против решение № 967/11.09.2024 г. по в.гр.д.№ 2153/2023 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 262/23.05.2023 г. на СГС – 17 състав, постановено по гр.д.№ 5345/2021 г. за осъждането на касатора ЕТ да заплати, на осн. чл. 59, ал.1 от ЗЗД, на СД „ИВТАН – Д., Д. и Сие“, [населено място] сума в размер на 10 623 лв., обезщетение за лишаването му от ползването в периода 20.10.2016 г. – 20.10.2021 г. на четири реални части с площи от: 5 кв.м.; 2,5 кв.м.;10 кв.м. и 8 кв.м. от собствения му УПИ Х –за КОО в кв. 233 по плана на [населено място], район Надежда, местност „М. махала“, съставляващ ПИ с идентификатор № 68134.1384.2131 по КК на [населено място], ведно със законната лихва, считано от 20.10.2021 г. до окончателното изплащане на сумата и разноски до размера на 1 251,15 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно и са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба СД „ ИВТАН – Д., Д. и Сие“ в писмения си отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и по същество основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязлото в сила решение по гр.д.№ 50081/ 2013 г. по описа на СРС, 51 състав, постановено в спор по член 53, ал.2 от ЗКИР ( в тогавашна редакция ), е било установено в отношенията между страните, че на основание договор за продажба на имот – частна общинска собственост - от 12.08.2003 г. дружеството е собственик на процесните реалните части, тъй като попадат в продадения му от Столична община УПИ Х – за КОО; имотната граница между УПИ Х – за КОО и УПИ IX – за КОО съвпада с регулационната граница от одобреното в 2001 г. със заповед РД -05-09-562 от 20.12.2001 г. изменение на плана за регулация и застрояване от 1961 г., но в одобрената със заповед № РД -18-48/12.10.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК кадастрална карта, по която имотът на ищеца е заснет с идентификатор № 68134.1384.2028, тези реални части са заснети грешно като включени в записания на ЕТ имот с идентификатор № 68134.1384.2027. Също така реалната част с площ от 10 кв.м. е заета от част от застроената площ на двуетажната сграда с идентификатор № 68134.1384.2027.1, а реалната част от 8 кв.м. - от постройката, заснета с идентификатор № 68134.1384.2027.2., но в действителност със статут на временен търговски – павилион за плодове и зеленчуци съгласно разрешение за монтаж № 16 от 17.07.2006 г. По делото според съда няма спор, че в исковия период двете реални части продължават да бъдат заети от сградата и павилиона, а другите две реални части са незастроени, приобщени са с ограда към собствения на ЕТ имот и се ползват от него. Позовал се е на т.1 и т.2 – ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, че искът по член 53, ал.2, изр.2 от ЗКИР ( в първоначална редакция) е иск за право на собственост върху имота, по отношение на който се твърди грешка или непълнота при нанасянето му в кадастралната карта. Счел е, че формираната с решението по спора по чл. 53, ал.2, изр.2 от ЗКИР сила на пресъдено нещо е задължителна за страните и установява правото на собственост на събирателното дружество върху реалните части – чл. 298, ал.1 от ГПК. Това правно положение отрича съществуването на всякакво по вид вещно право у ЕТ върху същите реални части въз основа на настъпили преди формирането на силата на пресъдено нещо факти, свързани с придобиване на вещни права върху съседния УПИ, заснет в КК като ПИ с идентификатор № 68134.1384.2027. Заявеното от ЕТ по делото възражение за право на строеж по сключен на основание § 17, ал.2 от ПЗР на ЗУТ между него като собственик на двуетажната сграда, получила траен градоустройствен статут и Столична община договор от 22.07.2002 г., според САС е било преклудирано. С оглед изложеното съдът е заключил, че ЕТ няма основание да държи в двете реални части от имота на ищеца с площи от 10 кв.м. и 8 кв.м. част от двуетажната си сграда и павилиона си, както и няма основание да ползва другите две незастроени части на обща площ от 7,5 кв.м. С осъщественото от ЕТ в периода 20.10.2016 г. – 20.10.2021 г. ползване на същите, касаторът се е обогатил неоснователно за сметка на дружеството и дължи обезщетение в размер на пазарния наем за имоти от същия вид и с оглед начина на служенето - извършване на търговска дейност. Въззивният съд е изразил становище, че при определяне н пазарната цена следва да се кредитира заключението на вещото лице – инж. Н.. Обосновал се е с доводи, че се изхожда от: настоящото положение на имотите към зададения с иска период, обслужващото им предназначение относно магазина и павилиона и пазарния критерий - средната пазарна наемна цена за търговска площ. Посочил е, че следва да се отчита спецификата на случая: две от реалните части са заети от части от площта на собствените на ответницата търговски обекти – магазин и павилион, и няма основание те да бъдат третирани по начин, различен от другите две реални незастроени части от 7,50 кв.м. С оглед изложеното въззивният съд на осн.чл. 162 от ГПК е определил обезщетение за целия петгодишен период в размер на 10 623 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/Формираната сила на присъдено нещо с решението по иск с правно осн. чл.53, ал.2, ир.2 ЗКИР /отменена редакция/, с което е признато правото на собственост на ищеца върху реални части от поземлен имот, върху койтое разположена част от сграда, принадлежаща на ответника – собственик на съседен имот, отрича ли в последващ исков процес по чл.59, ал.1 ЗЗД съществуването на правото на строеж в полза на ответника върху същите реални части от чуждия поземлен имот, върху който попада част от неговата законно построена сграда, придобила траен устройствен статут, което право на строеж почива на факти, възникнали преди формиране на СПН?; 2/ за задължението на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото да приложи императивна првна норма, установена в обществен интерес – чл.63, ал.2 и чл.64 ЗС; 3/ Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? Позовава се на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди по първи въпрос противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 8/23.02.2016г. по тълк.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 4/06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС и с решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – по гр.д. №6047/14 г. на ВКС, I г.о., гр.д. № 2020/2009г. на ВКС, I г.о., гр.д. № 1015/2011 г.на ВКС, IV г.о. и др. По втори въпрос посочва ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по гр.д. № 3841/2019 г. на В.КС, I г.о., гр.д. № 5465/2013 г. на ВКС, II г.о и по гр.д. № 5514/2007 г. на ВКС, IV г.о. По трети въпрос намира противоречие с ППВС № 7/65г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с множество решения по чл.290 ГПК: по гр.д. № 212/2014. на ВКС, I г.о., по гр.д. № 2885/2016 г. на ВКС, IV г.о и др. Касаторът въвежда и хипотеза на очевидна неправилност. Горепосочените въпроси в своята цялост касаят доводи на касатора за основателност на ползването само на две от процесните реални части, които попадат под част от изградената сграда и павилион, поради противопоставяне от страна на ЕТ на възражение за правно основание, на което се ползват тези реални части – право на строеж, и във връзка с него и право по чл.64 ЗС да ползва прилежащата на сградата площ от земята. По отношение на двете възражения следва да се отбележи, че те подлежат на разглеждане, ако действително са били въведени в преклузивния срок за това. В случая въззивният съд е изложил в мотивите на решението си констатации, че в отговора на исковата молба касаторът е направил възражения срещу иска в друг смисъл – ЕТ е твърдял, че: притежава право на собственост върху спорните реални части, т.е. че те са част от неговия имот УПИ IХ – за КОО, а не от този на ищеца – УПИ Х – за КОО; процесната сграда и павилион са придобити от ЕТ от Столична община въз основа на договор за продажба ведно с правото на строеж за тях, те са били законно изградени в имота на ЕТ / т.е. в УПИ IХ – за КОО/ и посочените в исковата молба части от тях попадат в реални части от земята, които са част от имота на касатора и не навлизат в имота на ищеца. Следователно ЕТ не е направил в срока за отговор на исковата молба възражения, които обосновава с поставените правни въпроси в изложението към касационната жалба – че притежава право да държи сграда в чужд имот. Обуславящите му възражения касаят притежаването на правото на собственост върху претендираните с исковата молба реални части от УПИ Х, които възражения са били разгледани от въззивния съд. Ето защо формулираните правни въпроси от касатора не отговарят на характеристиката на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно разясненията в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на горната предпоставка прави безпредметно обсъждането на допълнително соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като за допускане на касационно обжалване следва да са дадени и общото, и допълнителното основание за селектиране на касационната жалба. Не е налице и сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Доводите на касатора по касационната жалба изцяло покриват оплакванията по чл.281, т.3 ГПК и не изпълняват изискването за наличие на особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В настоящия случай оплакванията на касатора повтарят проблематиката на поставените парвни въпроси и предполагат навлизане в проверка по същество на обжалвания акт. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника по касацията не се дължат разноски за настоящата инстанция, тъй като не са представени доказателства за извършването им. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение