Определение № 5155 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2607/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. Б., ЕГН [ЕГН], чрез упълномощения си представител адв. Д. Г., против Решение №264 от 27.12.2024г. по в. гр. д. №347/2024г. по описа на Апелативен съд- Б., с което е било потвърдено Решение № 159 от 14.02.2024г., постановено по гр.д. № 470/2023 г. по описа на Окръжен съд- Бургас, с което е отхвърлена молбата му за поставяне на съпругата му И. Д. Б., ЕГН [ЕГН], под ограничено запрещение. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му и уважаване на предявения иск за поставяне на И. Д. Б. под ограничено запрещение. Срещу подадената касационна жалба не са постъпили отговори от ответните страни по нея И. Д. Б., ЕГН [ЕГН], и Апелативна прокуратура- Б.. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение, за да отхвърли молбата на ищеца Д. И. Б. за поставяне на съпругата му И. Д. Б. под ограничено запрещение, въззивният съд е приел, че от заключенията на първоначалната психиатрична експертиза и повторната комплексна експертиза не се установява И. Б. да страда от душевна болест. Според вещите лица Б. страда от невроза, невротично разстройство с депресивни елементи, което състояние не води до временно или продължително разстройство на съзнанието, нито до нарушение на способността на лицето да разбира свойството и значението на постъпките си, да ръководи действията си и да преценява последствията от тях. Съдът е отчел констатациите на първоинстанционния съд от проведеното лично изслушване на И. Б. /тя се държала странно, плачела и разказвала, че привлича непрекъснато към себе си някакви чудовища, които се мъчи да махне от себе си/, като е посочил, че това й поведение е в резултат на преживян от Б. стрес след високо професионално и лично психическо натоварване, което е отключило симптоматика на тревожност и депресивни състояния. Приел е, че установените от свидетелските показания по делото обстоятелства, че И. Б. се е изолирала в дома си, не поддържа социални контакти и не излиза никъде сама, както и че има нужда от помощта на съпруга си и дъщерите си в грижата за домакинството и лечението си, не може да обоснове извод, че тя не е в състояние да се грижи за своите работи. Изложил е съображения, че невъзможност на лицето да се грижи за своите работи по смисъла на чл.5, ал.2 от ЗЛС би била налице, ако то не е в състояние да разбира предписанията на правните норми, да съобразява поведението си с тях, да се ориентира в социалната среда, да преценява последиците от постъпките си и да взема адекватни решения. Позовал се е и на заключението на СМЕ, съгласно което при провеждана правилна медикаментозна терапия и психотерапия и с подкрепата на близките й състоянието на ответницата е възвратимо. В касационната жалба срещу така постановеното решение касаторът излага доводи, че съдът неправилно е приел, че не са налице нито медицинския, нито правния критерий по чл.5, ал.2 от ЗЛС за поставяне на ответницата под запрещение. Поддържа, че от показанията на разпитаната по делото свидетелка И. Б. /дъщеря на ответницата/ се установява, че тя има неадекватно поведение и не може да се грижи за себе си, а зависи изцяло от близките си. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК. Твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1.Допустимо ли е съдът при условие, че е доказано, че лицето страда от психична болест /рецидивиращо депресивно разстройство/, и доказана неспособност да се грижи за работите си да постанови решение, с което да откаже налагането на запрещение за кратък период? 2.Допустимо ли е съдът да допусне експерт да преценява наличието на юридическия критерий- невъзможност лицето да се грижи за своите работи? В касационната жалба се излагат твърдения и за очевидна неправилност на въззивното решение. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая поставените от касатора въпроси в изложението са формулирани съобразно поддържаните от него доводи и оплаквания в касационната жалба и предполагат основателност на последните. Въпросите съдържат във формулировката си твърденията на касатора, с които се оспорват решаващите изводи на въззивния съд и са свързани с правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК извън хипотезата на очевидна неправилност. Предвид горното по отношение на тях не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че по приложението на разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗЛС е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС /Решение № 1301 от 12.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5560/2007 г., I г. о.; Решение № 1270 от 20.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3856/2007 г., IV г. о.; Решение № 379 от 7.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1320/2008 г., I г. о.; Решение № 230 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 340/2023 г., III г. о./, съгласно която за да се постави едно лице под запрещение, е необходимо едновременно да са налице две условия- наличието на душевна болест или слабоумие (т.нар. медицински критерий) и невъзможността на болния поради тези страдания да се грижи за своите работи (т.нар. юридически критерий), преценката за които се прави от съда съобразно събраните по делото доказателства. В съдебната практика липсват противоречия и по приложението на разпоредбата на чл.202 от ГПК, предвиждаща че съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В случая въззивното решение е в съответствие с така формираната практика, тъй като за да отрече наличието както на медицинския, така и на юридическия критерий за поставане на ответницата под запрещение, съдът е обсъдил не само заключенията на приетите по делото първоначална и повторна съдебно- психиатрични експертизи, но и останалите събрани по делото доказателства, включително фактите, установени от показанията на св. И. Б.- дъщеря на ответницата. Наличието на ясни законови разпоредби и съдебна практика по тях, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и която е била съобразена, изключва осъществяването на основанията по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,