Определение № 295 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 329/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на отбраната на Република България, представлявано от министъра на отбраната на РБ, подадена чрез пълномощника - Началник служба „Правно осигуряване” на 2 механизирана бригада майор Н. В. Г., срещу въззивно решение от 24.09.2020г., постановено от Окръжен съд - [населено място] по въззивно гр. дело № 420/2020 г., с което е потвърдено Решение №456/29.05.2020 г. по гр.д. № 6220//2019г., по описа на Сливенския районен съд и Министерството на отбраната на Република България е осъдено да заплати на С. З. Ч. деловодни разноски – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция, в размер на 640.00 лева. С първоинстанционното решение на основание чл. 439 от ГПК е признато за установено, че С. З. Ч. не дължи на ответното министерство сумите 5548.57 лв. - главница по неплатено задължение за наемна цена от 10.02.2004г. до 12.2006г., както и м. 01 и 02 2007г. по изп.лист от 11.02.2008г. по ч.гр.д.462/2008г. на СлРС, 50.00 лв. – допълнителни разноски по изп.д. 2273/2018г. на ДСИ при РС – Сливен, 30.80 лв. – разноски по изп.д. 2273/2018г. на ДСИ при РС – Сливен и 561.47 лв. такса, като погасени по давност. С това решение ответникът е бил осъден да заплати и 1747.63 лв. деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като общо основание за допускане на касационното обжалване, касаторът поставят следните въпроси: „1.Какво на практика означава и как ищецът (взискателят) следва да поддържа висящността на изпълнителния процес, като внася таксите и разноските за извършваните действия, изграждащи посочения от него способ, и какво означава - „да поиска повтарянето на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни действия”?; 2.Как в конкретния случай, следва да се осъществи и поиска повторение на неуспешните изпълнителни действия и да се приложат нови изпълнителни действия?; 3.Как следва да се тълкува понятието „трайна незаинтересованост от страна на взискателя за събиране на вземането му” и следва ли да се счита в процесния случай, че е налице такава незаинтересованост, когато в молбата си до ДСИ, взискателят категорично е заявил и е поискал, да се извърши цялостно проучване на имущественото състояние на длъжника, и ако в дадения срок длъжника не плати дължимата сума, и след установяване на наличното имущество, да бъде наложен запор върху банковите сметки, движимите вещи и вземания на длъжника, ДСИ да наложи възбрана върху недвижимите вещи и да пристъпи към опис и принудително изпълнение.; 4.След като в закона няма легално определение на термина „валидно изпълнително действие”, как би следвало да се тълкуват и прилагат и другите термини използвани в обжалваното съдебно решение - „активна дейност“ и „същинско изпълнително действие”.;5.Каква е ролята на ДСИ в процесния случай, след като в обжалваното съдебно решение е прието категорично, че ДСИ не действа по своя инициатива, а само изпълнява искането на взискателя, след като той е платил дължимите държавни такси и това не влизали в противоречие, с принципната позиция, че не е достатъчно само да се платят държавните такси?“ По поставените въпроси се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като касаторът излага довод, че произнасянето по поставените въпроси от касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението си касаторът преповтаря и оплакванията си за неправилност и необоснованост на решението, релевирани с касационната жалба, като изразява и несъгласието си с формираните от съда фактически и правни изводи. Ответната страна – С. З. Ч., в писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адв. Ж. Д. - Софийска адвокатска колегия, изразява становище за липса на основание за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските, сторени в производството, в размер 850лв., съгласно приложени договор за правна помощ и списък с разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Производството е образувано по иск с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от С. З. Ч. срещу Министерството на отбраната на Република България, за признаване за установено, че вземане, за което е бил издаден изпълнителен лист от 11.02.2008г. по ч.гр.д. 462/2008г. на СлРС, е погасено по давност. При постановяване на решението си и след анализ на събраните доказателства, въззивният съд е приел за установено, че по изпълнителния лист е било образувано изп.д. № 2045/2008г. по описа на ДСИ при РС – Сливен, което е било перимирано на 12.05.2014г. и по което ( според напарвеното отбелязване на положения печат) последното изп.действие е било предприето на 29.12.2009г. След това отново е било образувано изп.д. № 336/2014г. по описа на ДСИ при РС – Сливен, по което не било извършено никакво принудително действие ( видно от положен печат на стр.3 от изп.д.) и било отново перимирано на основание чл. 433 ал. 1 т.8 от ГПК на 28.08.2018г. От приложеното изп.дело 336/2014г. по описа на ДСИ при РС – Сливен, съдът е приел за установено, че по него са били внасяни само такси и са били правени справки без да се предприема същинско изпълнително действие. Счел е за установено и това, че по същия изпълнителен лист било поискано и било образувано ново изп.д. № 2273/2018г. по описа на ДСИ при РС – Сливен, по което отново има внесени такси и е изпратена покана за доброволно изпълнение, която е дала повод за предявяване на исковата молба, но не са извършвани същински изп.действия. При така приетото за установено от фактическа страна, съдът от правна страна е приел, че според чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането; че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица; че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Посочил е и това, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ; че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение; че ищецът трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи; че давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение; че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи); че за да се прекъсва давността е задължително да е налице активна дейност от страна на взискателя за практическо прилагане на изпълнителните способи, а не само посочването им в молбата за образуване на изп.дело. Съдът е приел също, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.Обосновал е извод, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Счел е, че в конкретния случай последното изпълнително действие по първото изп.д. 2045/2008г. е било предприето на 29.12.2009г.; че от този момент е започнала да тече погасителна давност, която е следвало да изтече на 29.12.2014г.; че преди изтичането на този срок ( на 24.07.2014г.) е образувано второто изп.д.336/2014г., като по него е налице само едно действие, което е спряло давността – присъединяване на Държавата на 24.07.2014г.; че от тогава е започнала да тече нова давност и същата е изтекла на 24.07.2019г., тъй като няма данни да се е осъществило каквото и да е изп.действие, което да я е прекъснало; че образуваното изп.д. 2273/2018г. не прекъсва давността, тъй като по него няма предприети конкретни изпълнителни действия, които да водят до прекъсване на давността. Обосновал е извод, че е налице трайна незаинтересованост от страна на взискателя за събиране на вземането му, което в крайна сметка е довело до погасяване на вземането по давност, както и, че е достатъчно да се образува изп.дело и да се платят дължимите такси, а е необходимо взискателят да прояви настойчивост като търси подходящите изпълнителни способи и настоява пред ДСИ те да бъдат осъществени. При формиране и обосноваване на решаващите си изводи съдът се е позовал на разрешенията, дадени в т.10 от ТР 2/2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съображенията за това са следните: Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Касаторът следва да докаже и наличието на допълнително основание, представляващо развитието на поставения правен въпрос в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, нито да определи сам в какво се състои противоречието, което евентуално касаторът е имал предвид, нито сам да издирва противоречива съдебна практика, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие. В случая поставените от касатора въпроси са общотеоретични, а не правни, поради което не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите не са формулирани в контекста на решаващите изводи на съда, обусловили крайния изход на спора, а са привързани към доводите му за неправилност и необоснованост на съдебното решение. Последните подлежат на преценка само ако касационното обжалване бъде допуснато. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не обосновава наличието на такива предпоставки, а и същите не са налице. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в процесния случай обуславящ решаващите изводи на съда е материалноправният въпрос за правното значение на подаването на молба за образуване на изпълнително дело, на искането за провеждане на определен изпълнителен способ, на предприемането на действия по осъществяването на изпълнителния способ, както и на прекратяването на изпълнителното дело на основанията по чл. 433, ал. 1, т. 1 – 8 ГПК и образуването на ново изпълнително дело за прекъсването на давността. Такъв въпрос обаче не е поставен от касатора, а е недопустимо касационният съд сам да формулира въпросите, тъй като ще наруши диспозитивното начало в процеса. Въпреки това следва да се посочи, че даденото от въззивния съд разрешение е изцяло в съответствие с разрешението по този въпрос, дадено със задължителната за съдилищата практика, обективирана в т.10 от ТР 2/2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с каузалната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК / пример: решение №37 от 24 февруари 2021 г., по гр.д. № 1747/2020г. ва ВКС, ГК, ІV ГО/. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени такива в размер 850лв. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,