Определение № 4201 от 25.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2890/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Д. Щ., Г. М. Г. и Н. К. Р., всички чрез адв. Е. А., срещу определение № 892/01.04.2024г. по ч.гр.д.№ 427/24г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което е обезсилено произнасянето на първоинстанционния съд по реда на чл. 248 ГПК и искането за допълване на определението за прекратяване на исковото производство в частта за разноските е оставено без разглеждане. Жалбоподателите искат отмяна на определението, като твърдят, че ответникът е дал повод за завеждане на иска, поради което при последвалото прекратяване на исковото производство, те, като ищци, имат право на сторените в хода на същото съдебно-деловодни разноски. Заявяват, че своевременно са поискали присъждането им. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи това на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса какъв е срока за отправяне на искане по чл. 248 ГПК при прекратяване на исковото производство, когато ищецът няма правен интерес от обжалване на прекратителното определение – едноседмичен или едномесечен. Насрещната страна по жалбата – ответникът Агенция за публичните предприятия и контрол, [населено място], не взема становище. Върховният касационен съд намира частната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно, по следните съображения: За да обезсили първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК, въззивният съд е приел, че искането на ищците за допълване на прекратителното определение в частта за разноските е направено извън едноседмичния срок по чл. 248, ал.1, предл. 1-во ГПК, поради което не е следвало да бъде разгледано. Този извод е обусловен от безспорно установеното по делото, че ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на иска; исковото производство е прекратено поради отпадане на правния интерес на ищците в хода на производството; прекратителното определение от 16.05.2023г. не съдържа произнасяне по разноските и е връчено на ищците на 23.05.2023г., а с молба от 22.06.2023г. те са поискали допълването му чрез присъждане на сторените по делото разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното определение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Срокът, в който следва да се направи искането по чл. 248 ГПК, когато исковото производство е прекратено, е въпрос, чието разрешение е определило крайния извод на въззивния съд за недопустимост на искането. Законът ясно определя този срок – когато съдебният акт е обжалваем – в срока за обжалване, а когато е необжалваем – в едномесечен срок. Разграничителният критерий е именно обжалваемостта на акта, а не причината за постановяването му, нито липсата на интерес от обжалването му. В този смисъл е разрешението на т.14 на ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, според което началният момент, от който започва да тече срока по чл. 248, ал. 1 ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за разноските и по отношение на страната, която няма интерес да го обжалва, тече от уведомяването й за решението, ако същото е обжалваемо. Прекратителното определение на първата инстанция безспорно е акт, който подлежи на обжалване, а срокът за това е едноседмичен от връчването му, съгласно чл. 275, ал.1 ГПК. Именно в този едноседмичен срок следва да се направи и искането по чл. 248 ГПК според изричната разпоредба на неговата ал.1, предл.1-во. В обобщение, не съществува основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е определил срока за отправяне на искането по чл.248 ГПК в пряко приложение на закона и съобразно задължителната практика на ВКС, а непълнота или неяснота на относимата правна норма не е налице, нито пък съществуващата съдебна практика се нуждае от промяна или от осъвременяване. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС