Определение № 248 от 26.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3271/2019 г.

е оставен без разглеждане, като процесуално недопустим, предявеният от В. Б. М. и Л. Б. Я. срещу С. М. Л., В. Д. Д., В. Д. Т. и Е. Д. С. насрещен иск да се признае за установено, че настоящите касатори са изключителни собственици на ПИ с идентификатор *** въз основа на дарение, обективирано в н.а.№ 63, т. І, рег.№ 2756, д.№ 58/2004 г., като производството е прекратено в тази му част;

е отхвърлен предявеният насрещен иск да се признае за установено, че настоящите касатори са изключителни собственици на ПИ с идентификатор *** въз основа на добросъвестно давностно владение, осъществявано в периода 23.05.2004 г. – 23.12.2015 г.;

е отхвърлен предявеният насрещен иск да се признае за установено, че настоящите касатори са изключителни собственици на ПИ с идентификатор *** въз основа на недобросъвестно давностно владение, осъществявано в периода 23.05.2004 г. – 23.12.2015 г.;

е допусната делба на терена, представляващ ПИ с идентификатор *** по КККР, с номер по предходен план 7545, парцел * от кв. 92а по плана на V-ти м.р. на [населено място], която да се извърши между страните по делото при квоти, както следва: за всеки един от съделителите В. Б. М. и Л. Б. Я. – по 150/500 ид.ч., а за всеки един от съделителите С. М. Л., В. Д. Д., В. Д. Т. и Е. Д. С. – по 50/500 ид.ч. Въззивният съд е приел, че с оглед влезлите в сила, съответно: на 17.09.1997 г. - решение № 692 от 14.02.1997 г. на по гр.д.№ 1055/1994 г. на РС – Благоевград, а на 09.05.2011 г. - решение № 100 от 09.01.2011 г. по гр.д.№ 828/2005 г. на РС – Благоевград, между страните по настоящото дело е установено, че процесният ПИ с идентификатор *** по КККР (идентичен на УПИ *, пл.№ *, кв. 92а по плана на V м.р. на Б.) е съсобствен при квоти в размер общо 200/500 ид.ч. за ищците С. М. Л., В. Д. Д., В. Д. Т. и Е. Д. С. (в качеството им на наследници по закон на Д. Н. Л., при равни права в наследяването) и общо 300/500 ид.ч. за ответниците В. Б. М. и Л. Б. Я. (наследници по закон на родителите си Б. Н. М. и М. Г. М., при равни права). Съсобствеността по отношение на терена (урегулиран първоначално като парцел VІ за пл.№ * на ищците и за пл.№ * на ответниците, а по плана от 1992 г. – като УПИ *, пл.№ *; заснет в КК с № ***) не е възникнала по регулация. Имотът е в зона за средноетажно жилищно застрояване. Въззивният съд се е произнесъл по жалбата на ответниците в качеството им на ищци по насрещните искове за собственост по отношение на терена. Претенцията, основана на твърдение, че собствеността върху целия имот (освен притежаваните от наследодателите им 300/500 ид.ч.) е придобита по силата на договор за дарение от 2004 г., е преценена като недопустима с оглед влязлото в сила решение по предходното гр.д. № 828/2005 г. на РС – Благоевград и разпоредбите на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Въз основа на самостоятелен анализ на доказателствата, за неоснователни са приети доводите за изтекла придобивна давност по чл. 79, ал. 1 и по чл. 79, ал. 2 ЗС - както като правопогасяващи възражения срещу иска за делба, така и като основания на разгледаните от районния съд насрещни искове за собственост върху дворното място. Изводите в тази връзка са обосновани с приключилото гр.д.№ 828/2005 г. и разпоредбите на чл. 116 ЗЗД вр.чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, с оглед което осъществилите се преди 09.05.2011 г. факти са преклудирани, а периодът след тази дата до предявяване на исковата молба по настоящото дело (23.12.2015 г.) не е достатъчен от гледна точка на сроковете както по чл. 79, ал. 1 ЗС, така и по чл. 79, ал. 2 ЗС. По отношение претенцията за делба на построеното в имота е съобразено, че с н.а. за суперфиция от 1993 г. Б. Н. М. и М. Г. М. отстъпили на децата си правото да построят жилищна сграда по одобрен архитектурен проект, като В. Б. М. да стане собственик на втори жилищен етаж, Л. Б. Я. - на първия жилищен етаж и всеки от двамата да придобие още по 1/2 от таванския етаж, 1/2 от приземния етаж и съответните идеални части от общите части на сградата. Постройката е изградена в периода 03.07.1995 г. – 26.11.1996 г. Към момента на започване на строителството са били факт одобрен на 30.06.1995 г. архитектурен проект за 2/3 ет. жилищна сграда + гараж, Разрешение за строеж № 135 от 30.06.1995 г., Протокол за строителна линия и ниво № 53 от 03.07.1995 г. В резултат от обжалване пред административния съд, поради липса на одобрен КЗСП, с Решение № 1830 от 27.03.2000 г. на ВАС е отменено Разрешение за строеж № 135 от 30.06.1995 г. По реда на обжалването са отменени и одобряваните след 1992 г. планове за процесния имот, като действащи са останали ПУП – РП и КЗП, одобрени със Заповед № 17 от 11.02.1992 г. Няма одобрен силуетен план за кв. 92а. С КЗП за УПИ *, *, * и * от кв. 92а е предвидено свързано застрояване, част от което е процесната сграда в УПИ *, както и застрояване на УПИ * с втора сграда. Процесната сграда се намира в южната част на УПИ *І, на територията на бившия пл.№ *. Изпълнена е до стоманобетоновата плоча над таванския мансарден етаж, без покрив. Заснета е в КК с № **** като състояща се от 4 самостоятелни обекта, съответно с площи от по 115 кв.м. за тези на първи, втори и трети жилищни етажи (с №№ *****, ***** и *****) и с площ от 33,54 кв.м. за № ***** (мансарден етаж). Предвид отменяването на разрешението за строеж е предприета процедура за узаконяване на незаконен строеж, но Акт за узаконяване за цялата сграда не е издаден, тъй като построеното е в отклонение от одобрения архитектурен проект и строителните книжа - вместо тавански е изпълнен жилищен етаж, както и не е налице одобрен КЗСП, изискван съгласно чл. 61, ал. 1 ППЗТСУ към момента на построяването. Има изготвен и одобрен архитектурен проект от 18.03.2013 г., както и акт за узаконяване от 20.03.2013 г. за ІІІ-ти жилищен етаж. За сградата е издадено Удостоверение за търпимост № 617 от 09.12.2014 г. Въззивният съд се е позовал на ТР № 1/2011 г. на ВКС, ОСГК, за да обоснове извода си, че, предвид липсата на изградена покривна конструкция, в случая не е достигнат стадия „груб строеж“, респ. - процесната сграда представлява незавършено строителство. По тази причина тя не може да бъде третирана като „етажна собственост“, което, наред с обстоятелството, че съсобствеността не е възникнала по регулация, изключват приложимостта на забраните за допускане до делба на терена, произтичащи от разясненията по т. 3, б. „в“ от ППВС № 4/1964 г., т. 1, б. „а“, б. „в“ и б. „д“ от ППВС № 2/1982 г. С оглед липсата на доказателства за настъпили изменения в обема на правото на собственост върху терена, установен с влезлите в сила решения по предходни граждански дела, делбата на терена е допусната при квотите, посочени по-горе. Доколкото сградата е незавършено строителство, прието е, че тя не може да бъде допусната до делба нито като единен самостоятелен обект, нито като сложна съставна вещ, нито като съвкупност от отделни вещи, каквито е прието, че не са възникнали. Тъй като по своя характер е правен, ОС е посочил, че не е назначавал експертиза и не е изисквал становище по реда на чл. 202 ЗУТ по въпроса дали отделните етажи от сградата в режим на търпим строеж съставляват отделни самостоятелни обекти от сградата по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗКИР или „обособен обект на собственост“ по § 5, т. 39 от ДР на ЗУТ. Това, че етажите са получили отделни идентификационни номера по КК, не им придава качеството на самостоятелни вещи – годен обект на правото на собственост, респ. – на претенцията за делба. В тази връзка като неправилно е преценено оплакването на въззивниците-ищци за недопустимост на първоинстанционния акт, обосновано с доводи, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск за делба на сграда с режим на „търпим строеж“, вместо по предявените искове за делба на самостоятелни обекти в сградата. Постановяването на отхвърлителен диспозитив по отношение на постройката е преценено като неоснователно, но не по заявените с жалбата, а по различни правни съображения. Наличността й в имота и статута на „търпим строеж“, наред с възможността строителството да бъде завършено и евентуално – узаконено, са преценени като основания да бъде третирана като приращение. Като такова постройката не може да бъде изключена от делбата, а следва да се допусне заедно с дворното място, част от което тя съставлява. При преценката относно собствеността й е прието, че учреденото през 1993 г. право на строеж не е реализирано, тъй като е извършено при отменено впоследствие разрешение за строеж и в отклонение от одобрения архитектурен проект. За приложима е приета разпоредбата на чл. 92 ЗС, предвид което сградата е съсобствена на страните по делото при квотите, при които същите притежават дворното място – по 50/500 ид.ч. за всяка от ищците и по 150/500 ид.ч. за всеки от ответниците. Въпросът дали построеното ще се допусне до делба като сграда в груб строеж или като приращение е правен, поради което дадената от ищците квалификация в тази връзка не обвързва съда, както не го обвързва и посоченото в исковата молба относно квотите. Така мотивиран, ОС е посочил, че макар да е поискано да се допусне делба на отделни етажи или части от етажи, съдът не се отклонява от предявения иск като разисква дали да допусне до делба сградата като приращение. С отговора на исковата молба, а впоследствие – с отговора на подадената от ищците въззивна жалба, възразявайки срещу иска за делба на построеното в съсобствения УПИ, ответниците са заявили възражение, че (с уговорката, ако не се възприеме тезата им, че теренът не е съсобствен) построеното съставлява тяхна собственост по силата на чл. 58, ал. 1 ЗТСУ , евентуално – че са придобили по давност правото на строеж за постройката, а оттам – и изграденото. В мотивите на своето решение районният съд е обсъдил възражение за придобиване на самата сграда по давност. Приемайки, че следва да се постанови допускане на сградата до делба като приращение, въззивният съд не е подложил на обсъждане възраженията срещу допускането на делба за постройката – както това, основано на чл. 58, ал. 1 ЗТСУ , така и това за изтекла придобивна давност по отношение на правото на строеж. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите на първо място поддържат, че въззивното решение е недопустимо в частта относно допускането на делбата на сградата – като постановено по непредявен иск, както и поради наличието на сила на пресъдено нещо, формирана с Решение № 1601 от 27.04.2006 г. по гр.д.№ 274/1997 г. на РС – Благоевград. Считат, че въззивното решение е очевидно неправилно в частта относно допускането на делбата на терена по съображения, че то противоречи на логиката - за нуждите на произнасянето по отношение на сградата е прието, че същата е годен обект на делба, а при произнасянето за терена – че делбата му е допустима поради отсъствие на постройка, която да е самостоятелна вещ. С доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторите са формулирали и правни въпроси. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Произнасянето на въззивния съд по иска за делба на сградата разкрива несъответствие между сезирането с исковата молба и постановеното от въззивния съд. То е обяснено с изводите на окръжния съд, произтичащи от констатацията, че не е изпълнена покривна конструкция на сградата, респ. – същата е недовършено строителство, а не съвкупност от описаните в исковата молба самостоятелни обекти на правото на собственост. Същевременно, с оглед диспозитивното начало в процеса, съдът може да се произнесе само на наведеното основание и по отношение на спорното право, за което е формулирано искането. Когато в хода на процеса стане ясно, че имотът, предмет на искова защита по описанието в исковата молба, не съществува в правния мир като обособен обект на собственост, следва да се укаже на ищеца да приведе исковата си молба в съответствие с установеното фактическо положение. Това се налага, защото влязлото в сила решение (включително по първата фаза на делбата) създава сила на пресъдено нещо по отношение на описания в исковата молба обект. Ако в правния мир не съществува обект с това описание, но ищеца притежава идеална част от друг обект, то се създава неяснота относно правата на ищеца върху действително съществуващия обект. Изложеното мотивира настоящия състав на съда да приеме, че е налице основанието за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивния акт като постановен по нередовна искова молба. Произнасянето по иска за делба на сградата има обуславящо значение спрямо иска за делба на терена, доколкото такава би била недопустима при евентуален извод за негов обслужващ статут. Ето защо касационното обжалване следва да се допусне по отношение и на тази част от въззивния акт. Последното открива пътя за произнасяне по противопоставеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла давност по отношение на терена. Това обстоятелство е заявено и като основание на предявените и разгледани по същество насрещни искове. С оглед предотвратяване на възможността между същите страни да влязат в сила съдебни решения с противоречащи си резултати по въпроса за собствеността на терена, то обжалването следва да се допусне и досежно произнасянето в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на насрещните искове. По отношение постановеното решение в частта, с която е потвърдено прекратяването на производството по насрещния иск за собственост, основан на извършеното през 2004 г. дарение, не се установява наличието на което и да е от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, а касаторите не са поддържали и не са доказали наличието на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тази причина по отношение на тази част от въззивното решение не следва да се допуска касационно обжалване. При допускане на касационното обжалване касаторите дължат заплащането на държавна такса, която в случая е равна на сумата 201,42 лв. (40 лв. по иска за делба и 161,42 лв. по насрещната искова молба).