Определение № 406 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3831/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 606/27.04.2022 г. по гр.д. № 1899/2021 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 105/01.07.2020 г. по гр.д. № 204/01.07.2019 г. на Окръжен съд – Кюстендил, по иск, предявен при условията по чл. 422 ГПК, е признал за установено, че Й. К. Й. дължи на А. И. П. сумата 5 530.00 лв. – адвокатско възнаграждение по договор от 23.05.2015 г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2471/2018 г. Районен съд – Дупница, като искът е отхвърлен до пълния размер за сумата 40 000 лв. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е допълнено с решение № 260081/11.12.2020 г. по гр.д. № 204/2019 г. Окръжен съд - Кюстендил, а производството частично е прекратено на основание чл. 232 ГПК, респ. заповедта за изпълнение - обезсилена над размера от 40 000 лв. до 50 866 лв. Според обжалваемия интрес, решението се обжалва и от двете страни. Всеки касатор иска допускането на касационния контрол по материално-правни въпроси, които уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до следните: 1. За валидността на договор за адвокатско възнаграждение, уговорено в процент върху определен интерес от изхода на спора (чл. 36, ал. 4 ЗА), има ли значение, че спорът е за обезщетение за неимуществени вреди? и 2. Законът допуска ли съдът да определи възнаграждението съгласно наредбата по чл. 36 от Закона за адвокатурата, когато установи нищожността на договора между адвоката и клиента? Касаторите считат въпросите обуславящи решението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърдят, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК). По същество се оплакват, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 36 ЗА). Претендират разноските по делото. Въззивният съд е приел, че според твърденията в исковата молба от договор от 23.05.2015 г. произтича вземането по заповедта за изпълнение до размера на сумата 40 000 лв., до който спорът е висящ. Със сключването на договора ответникът Й. Й. се е задължил да плати на ищеца А. П. адвокатско възнаграждение в размер на 20 % от застрахователното обезщетение, което би получил от застрахователя в качеството на „увредено лице“ в смисъла по чл. 478, ал. 2 КЗ, – поради смъртта на сина на Й. Й., настъпила вследствие на пътнотранспортно произшествие от 10.05.2015 г. Спорът за застрахователното обезщетение е отнесен до съда, разрешен е и застрахователят е платил пресъденото обезщетение за сумата 200 000 лв. Въззивният съд е намерил договорът между адвоката и клиента за нищожен като накърняващ добрите нрави. На първо място, поради това, че адвокатското възнаграждение е определено с оглед изхода на спор със за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ответника. Драстично е изместена целта на такова обезщетение – да възмезди понесените от неимуществени вреди, които нямат паричен еквивалент, невъзстановими са, а обезщетението се определя по справедливост (чл. 477 КЗ, вр. чл. 52 ЗЗД). На второ място, уговореният процент (20 %) не се вмества и в типичната цел на договора по чл. 36, ал. 2 ЗА - да възмезди труда на адвоката в справедлив и обоснован размер, т.е. еквивалентно на вида, естеството, сложността, тежестта и спецификата на необходимата интелектуална и физическа работа по поетата правна защита и съдействие. В случая, резултатът от разрешения спор, определя възнаграждение за сумата 40 000 лв. Повече от 7 пъти е надвишен минималният размер от 5 530.00 лв., установен в Наредба № 1/09.07.2004 г. на ВАдв.С. Установявайки нищожността на договора от 23.05.2015 г., въззивният съд е определил възнаграждението съгласно наредбата по чл. 36 ЗА - за сумата 5 530 лв. Обосновал се е с положения от адвоката труд по разрешеното гражданско дело и с решение № 930 по протокол №5/02.02.2022 г. на Софийския адвокатски съвет за отказ да определи възнаграждението по чл. 36, ал. 3 ЗА. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите въпроси обуславят решението. Налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. На настоящия състав не е известна практика на Върховния касационен съд, включително създадена с цитираните от касаторите решения по чл. 36 ЗА, която да поставя валидността на договора за адвокатско възнаграждение, уговорено в процент върху определен интерес с оглед изхода на спор с парична оценка и в частност, за обезщетение за неимуществени вреди, в зависимост от правната характеристика на спора. Не е известна и практика, която допуска при нищожност на договора по чл. 36 ЗА съдът да определи възнаграждението съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, включително при отказ на адвокатския съвет по чл. 36, ал. 3 ЗА. Осъществени са и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът