Определение № 2098 от 24.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1163/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ГК КЪНСТРАКШЪН БЪЛГАРИЯ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 169 от 10.03.2023 г. по в. т. д. № 852/2022 г. на Апелативен съд – София, ТО, 9-ти състав, с което е потвърдено решение № 260452 от 01.07.2022 г. по т. д. № 2578/2020 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-20 състав. С първоинстанционното решение касаторът е осъден, на основание чл. 79, вр. чл. 266, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД, да заплати на ВРАНЯ – 93 ООД сумата от 335 531,40 лв., представляваща дължимо възнаграждение за строителни и допълнителни строителни дейности съгласно фактури №№ 115600/2018 г., 115872/2018 г. 116352/2018 г., 116504/2019 г., 116734/2019 г., 117001/2019 г., 117273/2019 г., 117564/2019 г. и 119234/2019 г., ведно със законната лихва, считано от 19.02.2020 г. до погасяването, и сумата от 39 141,58 лв., представляваща лихва за забава за периода от падежа на всяка фактура до 18.02.2020 г.; като възражението за прихващане със сумата от 500 000 лв., представляваща обезщетение за изпълнение с недостатъци на предходни строителни дейности по фактури, издадени през 2017 г., е отхвърлено. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил възраженията на страната, посочени във въззивната жалба, и не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства (относно оспорванията на представените декларации за съответствие и тяхното значение, относно оспорванията на съставените двустранни протоколи и пр.), а единствено е възпроизвел първоинстанционното решение. Поддържа се, че съдът не е обсъдил и възраженията относно неизпълнението от страна на ищеца на специалните изисквания на ЗУТ и Наредба № РД-02-20-01 от 05.02.2015 г., както и неправилно е приложил разпоредбата на чл. 264, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 265 ЗЗД предвид представените едва в хода на процеса от ищеца изискуеми декларации за характеристиките на строителния продукт. Оспорват се и изводите на съда относно приемането от ответника на изработеното въз основа на извършеното осчетоводяване на фактурите и отричането на правото му по чл. 7.5. от договора да спре плащанията – уговорка, основаваща се на чл. 90, ал. 1 ЗЗД. По подробно изложени съображения в посочения смисъл се моли обжалваното решение да бъде отменено и спорът да се реши по същество, като исковете бъдат отхвърлени, или евентуално делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Искането за допускане на касационно обжалване се основава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения, релевирани във въззивната жалба и да разгледа и се произнесе по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, както и да обсъди самостоятелно всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви и съображения защо възприема едни, а други – не? За задължението на въззивния съд въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради свои фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията, изложени във въззивната жалба. 2/ Относно същността на договора за строителство, като вид договор за изработка, по отношение на който и без изрична уговорка между страните се прилагат специалните императивни изисквания на ЗУТ и специалните нормативни актове по прилагането му по отношение на влаганите строителни продукти, съответно последиците от неизпълнението на въведените императивни нормативни изисквания. От значение ли са тези изисквания за определяне на съответствието на изпълнението по договора за строителни работи с императивнита разпоредба на чл. 169а ЗУТ и Наредба № РД-02-20-01 от 05.02.2015 г. за условията и реда за влагане на строителни продукти в строежите, съответно за определяне на качеството на изпълнението? 3 / Представлява ли изпълнена съгласно договор за строителни работи работа по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, при условие, че не е представена изискуемата по закон документация за характеристиките на строителен продукт, не са представени проби за изпитвания и не е спазена установената в договора процедура, както и специалните изисквания на ЗУТ и подзаконовите нормативни актове? 4/ Налице ли е хипотезата на чл. 264, ал. 2, предл. посл. ЗЗД, при която възложителят не е нужно да уведомява изпълнителя, за да възникнат правата му по чл. 265 ЗЗД, при условие, че декларациите за характеристики на строителния продукт, протоколи за извършени проби и тестове на положения бетон, двустранните протоколи, товарителници и експедиционни бележки не са предадени от изпълнителя на възложителя и този факт не се оспорва от ищеца, като същите са представени едва в хода на първоинстанционното производство във връзка с направените от ответника възражения? 5/ Възниква ли за възложителя по договор за строителни работи уговореното в договора право да спре плащане, при условие, че изпълнителят не е изпълнил насрещното си задължение за представяне на документи, с които се установява съответствието на вложен строителен продукт или това право възниква само ако ответникът е възразил своевременно за ненадлежното съставяне на съответните документи в съответствие с чл. 264, ал. 2 ЗЗД и съдържа ли това право на възложителя да задържи престацията си за заплащане на възнаграждение по договора (в случай на установяване на дължимостта и изискуемостта на същото) белезите на възражение за неизпълнен договор по смисъла на чл. 90, ал. 1 ЗЗД? Възражението по чл. 90, ал. 1 ЗЗД изисква ли изрично волеизявление и за прилагането на последиците на възражение за неизпълнен договор достатъчно ли е да са налице предвидените в чл. 90, ал. 1 ЗЗД предпоставки – изискуемо вземане от същото правно отношение и бездействие по отношение на задължението на задържащия докато не бъде съответно изпълнено неговото вземане? Касаторът сочи практика на ВКС, на която счита, че обжалваното решение противоречи, като по въпроси от № 2 до № 5 в условие на евентуалност поддържа, че същите имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Позовава се и на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт, с оглед изложените в жалбата съображения. В подадения писмен отговор срещу касационната жалба ответникът по касация, чрез процесуален пълномощник, изразява становище за липса на основания за допускане на исканото касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира присъждането на разноски. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и атакуваният съдебен акт подлежи на касационен контрол съгласно изискванията на чл. 280, ал. 3 ГПК. За да достигне до обжалвания резултат по делото, съставът на въззивния съд, след очертаване на спорния предмет съгласно чл. 269 ГПК, е изложил следните мотиви: Няма спор, че между страните по делото са съществували трайни търговски отношения, както и че същите са обвързани от валидно облигационно отношение, възникнало от договор за строителни работи от 27.04.2016 г., изменен с анекс № 1 от 01.09.2017 г., по силата на който ищецът се е задължил да изпълни по възлагане на ответника доставка и транспорт на произведени от него бетонови смеси и изливането им чрез бетон помпи на строителен обект (жилищно-търговски комплекс), възложен за изпълнение на ответника от трето лице. Ответникът - възложител се е задължил да заплаща възнаграждение по цени, определени в приложение № 2, на база количеството доставен и положен бетон за съответния месец, установимо чрез подписване на двустранен протокол. Въз основа на протокола изпълнителят е бил длъжен да издаде фактура, а възложителят – да плати посочената в нея сума в петнадесетдневен срок от получаването й - чл. 8.1. от договора. Уговорено е също, че при завършване на строителните работи изпълнителят следва да предостави на възложителя всички строителни книжа (заповедна книга, протокол, доказателства за проведени тестове, ако такива се изискват, декларации за съответствие на използваните материали, сертификати за произход и др.), като при неизпълнение възложителят има право да спре всички плащания по договора – чл. 7.5. За извършената работа ищецът издал фактури №№ 115600/2018 г., 115872/2018 г., 116352/2018 г., 116504/2019 г., 116734/2019 г., 117001/2019 г., 117273/2019 г., 117564/2019 г. и 119234/2019 г. Въззивният съд е взел предвид, че пред първата инстанция са приети заключения на ССЕ и на СТЕ – основно и две допълнителни. От заключението на СТЕ се установява, че ищецът е доставял бетонова смес в трите обекта на търговско-жилищния комплекс, обозначени съответно с Р1, Р2 и Р3, като бетоновата смес е полагана в шлицови стени и обединителна греда. В периода 29.09.2018 г. – 31.10.2019 г. ищецът е издал процесните 9 броя фактури, описани по-горе, с които е фактурирал задължения за заплащане на доставен и положен бетон на обща стойност 359 531,40 лв., от които 24 000 лева са заплатени по фактура № 115600/2018 г. Според допълнителното заключение на СТЕ от 25.03.2022 г., за полагането на бетонната смес съгласно горепосочените фактури са издадени двустранни протоколи (освен за дейностите по фактура № 117273/2019 г.), а също така по делото са представени и декларации за характеристиките на строителния продукт, в която връзка възраженията във въззивната жалба в тази насока са преценени като неоснователни. В това заключение не са констатирани несъответствия в представените по делото декларации за вложения по процесните доставки продукт, като данните в тях относно дата, количество и якост на бетона съвпадат с данните по регистъра за декларациите. Вещото лице е констатирало също, че не се установява отклонение в качеството на изпълнение на доставките по фактурите - всички проби са с по-голяма якост от проектната. От заключението на ССЕ се установява, че ответникът е включил процесните фактури в дневниците си за покупки за периода декември 2018 г. – декември 2019 г., както и в справките-декларации по ЗДДС, и е ползвал данъчен кредит по тях. При така установените факти въззивният съд е формирал следните правни изводи: Отношенията между страните са по договор за изработка - чл. 258 и сл. ЗЗД. Събраните писмени доказателства, както и заключенията по експертизите установяват, че ищецът е извършил, а ответникът е приел изпълнението на дейностите, обективирани в процесните фактури, доказателство за което е осчетоводяването на фактурите за дължимото възнаграждение и ползването на данъчен кредит по тях. Осчетоводяването категорично сочи на приемане на работата. Поради това възраженията на жалбоподателя във връзка със съдържанието на представените от ищеца двустранни протоколи са неоснователни. Осчетоводяването на фактурите е факт, следващ издаването на двустранните протоколи. Затова приемането на фактурите съставлява признание относно верността на удостоверените в тях факти относно количеството изпълнена работа и размера на дължимата за нея цена. Осчетоводяването на фактурите, както и извършването на частично плащане по една от тях съставлява признание и за надлежната документална обосновка на предадената работа, вкл. с декларации за характеристиките на строителния продукт, вложен в изпълнението й. В потвърждение на това е и заключението на допълнителната СТЕ, според което не са констатирани несъответствия в представените по делото декларации за вложения по процесните доставки продукт. Това заключение е кредитирано от въззивния съд, независимо от оспорването му от ответника, като обективно и компетентно дадено. Посочено е, че дори да се приеме, че декларациите за характеристиките на строителния продукт са ненадлежно съставени, това не съставлява недостатък, правещ работата изцяло негодна за нейното договорно или обичайно ползване. Съдът е изложил съображения, че ако при завършване на възложената работа декларации не са представени от изпълнителя, с оглед уговореното в т. 7.5. от договора, в полза на възложителя би възникнало право да възрази своевременно съгласно чл. 264, ал. 2 ЗЗД, което не е било сторено при приемане на работата, и така да придобие насрещно вземане за обезщетение, каквото не е заявено в производството относно доставките, предмет на главния иск. Затова ответникът дължи възнаграждение за получените доставки на бетонови смеси и приетата работа и не може да се позове на правото да спре плащането, установено в чл. 7.5. от договора. Размерът на задължението на ответника по приетата работа, отразена в приложените към исковата молба фактури, е установен от заключението на ССЕ. След приспадане на извършеното на 08.02.2019 г. частично плащане в размер на 24 000 лв. по фактура № 115600/2018 г., незаплатеното от ответника възнаграждение възлиза на 335 531,40 лв., в какъвто размер е уважена исковата претенция. Съгласно заключението на ССЕ, за периода на забавата, считано от изтичане на 15 дни от получаване на всяка фактура, съгласно чл. 8.1. от договора, до предявяване на иска, дължимата лихва възлиза на 39 141,58 лв., в какъвто размер искът за забава в размер на законната лихва е уважен. Въззивният съдебен състав е преценил, че първоинстанционният съд е изложил убедителни съображения и досежно неоснователността на направеното от ответника възражение за прихващане с негово насрещно вземане в размер на 500 000 лв. за разходите, необходими за отстраняване на недостатъците от полагането на некачествен бетон (допълнителни работи за укрепване на компрометирани участъци) във връзка с твърдените в отговора на исковата молба и уточнителна молба от 02.07.2021 г. предходни строителни дейности, свързани отново с доставка и полагане на бетон, които според ответника не отговаряли на предвижданията в проектната документация за клас якост на вложения бетон. Това било удостоверено с Протокол за изпитвания № С20-3043/17.09.2020 г., който касаел доставките по фактури № № 113310/2017 г., 111516/2017 г., 113084/2017 г., 112456/2017 г. и 112795/2017 г. на обща стойност от 465 955,20 лв. Възражението е квалифицирано като такова по чл. 265, ал. 1, пр. 2, евентуално – пр. 3 ЗЗД – за обезщетение, равняващо се на разходите, необходими за поправяне на недостатъците на изработеното, евентуално – на намалението на дължимото възнаграждение. В този случай елементите от фактическия състав на активното вземане са наличието на недостатъци на изработеното и своевременното възразяване за тях. Съгласно допълнителното заключение на СТЕ от 23.05.2022 г. не се установява отклонение в качеството на изпълнение на доставките по фактурите, предмет на прихващането. Всички повторно взети проби в присъствието на представители на двете страни, изпитани в независима строителна лаборатория, са с по-голяма якост от проектната, от което следва, че не са необходими мероприятия за укрепване на шлицовите стени. Същото обстоятелство /че доставеният бетон е с по-голяма якост от проектната/ е установено и в производството по т. д. № 1666/2020 г. на СГС, водено между същите страни, по повод подадена от настоящия ищец молба по чл. 625 ТЗ за откриване производство по несъстоятелност на настоящия ответник. В посоченото производство настоящият ищец се е легитимирал като кредитор на ответното дружество на основание същия договор от 27.04.2016 г. за възлагане на строителни работи за обект – Смесен жилищен и търговски бизнес комплекс. Назначената по другото дело СТЕ е достигнала до същите изводи, както и СТЕ в настоящото производство. С оглед изложеното, възражението за прихващане е намерено от съда за неоснователно. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, по следните съображения: На първо място следва да се посочи, че обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От неговото съдържание не може да се направи пряк извод за превратно приложение на закона или за допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика. Всички доводи на касатора за наличието на посоченото самостоятелно основание за достъп до касационен контрол представляват единствено оплаквания за неправилност в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на преценка в настоящата селективна фаза на процеса. Поставените в изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК трети, четвърти и пети въпрос не удовлетворяват общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаят изцяло правилността на формираните във въззивното решение изводи по определени въпроси. Това е видно от начина на тяхното формулиране – предпоставени са от конкретни условия, съобразно направената от касатора интерпретация на фактите и на значението им, и зависят от оценката на обстоятелствата по делото. Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, дадени с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба не следва да се отнася до правилността на решението; основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се различават от тези по чл. 281, т. 3 ГПК; необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК могат да се изследват само след допускане на касационното обжалване. Вторият формулиран въпрос не произтича от решаващата правна воля на съда, поради което не се преценява като значим за постановения по делото краен резултат. Съдът не е приемал, че специалните нормативни изисквания относно строителството не следва да се прилагат спрямо изпълнението по договора, а въз основа на заключенията по проведените експертизи и писмените доказателства по делото е намерил, че същите са спазени. Освен това решаващите изводи на въззивния съд се основават на трайната практика на ВКС, според която осчетоводяването от ответника - възложител на фактурата, включването й в дневниците за покупки и в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит означават приемане на изработеното като съответно на договореното, а то имплицитно включва и спазването на нормативните изисквания, с оглед предмета на договора. Предвид горното и с оглед изложените в обжалваното решение мотиви процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд при мотивиране на съдебния му акт не се преценява като разрешен в противоречие с цитираната от касатора и служебно известна практика на ВКС. Доводите на касатора във връзка с наличие на необсъдени възражения и доказателства и последиците от това се опровергават от заключенията на вещото лице по назначените три СТЕ, съобразени от съда, респективно същите не биха се отразили върху крайния резултат по спора. В случая съставът на въззивния съд е взел предвид поддържаните с жалбата възражения, но е приел, че същите не могат да променят правилните изводи на първата инстанция. В заключение съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение намира, че по делото не се доказва приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което и