Определение № 535 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1995/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена срещу подлежащо на обжалване въззивно решение в срока по чл. 283 ГПК от адв. Л. М., като пълномощник на Н. Г. Й., срещу въззивното решение № 1374 от 21.11.2023 г. по в. гр. д. № 2007/2023 г. на Варненския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация Ю. Г. Й. взема становище за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация „Лизинг Финанс“ ЕАД, гр. София, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 69/23.07.2019 г. по гр. д. № 480/2018 г. на Районен съд - Провадия, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Ю. Г. Й. и „Лизинг Финанс“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът Ю. Г. Й. – длъжник по изп. д. № 20158070403130 описа на ЧСИ Н. Д., рег. № * в КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Варна, с взискател „Лизинг Финанс“ ЕАД, не е собственик на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], местността „Б.“, с площ 3 000 кв. м. и поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], местността „П.“, с площ 9 369 кв. м. и поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], местността „Б.“, с площ 5 000 кв. м., върху които е насочено принудително изпълнение. В исковата молба са изложени твърдения, че процесните три земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], не са собственост на Ю. Й.–длъжник по изпълнението, а едноличен собственик на тези имоти е ищецът. По отношение на имотите, находящи се в местността „Б.“, е посочено, че след смъртта на общия им наследодател – баба им Н. Р., от месец декември 2001 г. до единствено ищецът е владял същите. Този факт, е известен на брат му, който не се е противопоставял на едноличното му владение. Ищецът е собственик и на имота, находящ се в местността „П.“, като правото на собственост придобил на основание реституция по реда на ЗСПЗЗ. По отношение на този имот с първия ответник сключили привиден договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 132/07.07.2011 г., с който по отношение на третите лица създали привидност, че имотът е собствен на брат му, но във вътрешните им отношения постигнали уговорка, че договорът няма да породи действие. Това съглашение оформили в обратно писмо от същата дата. В условията на евентуалност се е позовал на придобивна давност чрез упражнявано владение от 08.07.2011 г. По делото се установява, че с договор за доброволна делба на недвижими имоти от 18.12.2013 г., Ю. Й. получил в дял и собственост две ниви в землището на [населено място], в местността „Б.“, съответно с площ от 3 дка, съставляваща имот № * и с площ от 5 дка, съставляваща имот № * по плана за земеразделяне. Договорът е сключен между наследниците на Н. Р., сред които и ищецът. С договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 132/07.07.2011 г., Ю. Й. закупил от Н. Й. нива с площ от 9.396 дка в землището на същото населено място, местността „П.“, имот № *. В първоинстанционното производство е представено като писмено доказателство копие от „обратно писмо“, като ищецът е бил задължен да представи оригинала на същото. След като процесуалният му представител е заявил, че не може да бъде представен, както и че ищецът няма да се ползва от документа, копието е било изключено от доказателствата по делото. Приети са като писмени доказателства договори за наем на земеделска земя от 13.03.2015г.-01.04.2022 г., сключени от ищеца, като наемодател и ЕТ „Агрошанс – 53– И. В.“, за по една стопанска година, с предмет отдаване под наем на процесните земи, както и доказателства, че наемната цена е превеждана по негова банкова сметка. Събрани са гласни доказателства чрез разпит на свидетелите А. Д. и Д. М.. От показанията им се установява, че ищецът стопанисва процесните ниви около 20 дка от 2001-2002 г., като взема и рента за същите. Към 2011 г. ищецът имал проблеми с банки и финансови затруднения, поради което прехвърлил „фиктивно“ земите на брат си с уговорка „след като оправи нещата, брат му да ги върне“. Впоследствие поискал брат му да му ги върне, но той отказал. Въззивният съд е приел, че правото на собственост върху трите поземлени имота, принадлежи на длъжника по изпълнението. Правото на собственост по отношение на имот № *, в местността „П.“, ответникът е придобил на основание валидна сделка по нотариален акт № 132/07.07.2011 г., а правото на собственост по отношение имот № * и № * в местността „Б.“ в същото землище придобил на основание договор за доброволна делба от 18.12.2013 г., от който момент до сега ответникът не се е разпореждал с така придобитите права. Доводите за нищожност поради привидност на договора за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 132/07.07.2011 г. са останали недоказани по делото. Същевременно упражнявано от ищеца владение по отношение на имот № *, в местността „П.“, което да е установено непосредствено след разпоредителната сделка не е доказано. Дори и да се приеме обаче, че владение е било осъществявано от ищеца от този момент, то не е изтекъл необходимия давностен срок към момента на насочване на принудителното изпълнение върху имота с вписаната на 16.06.2015 г. възбрана по изпълнителното дело. Пълно и главно доказване на факта на владение не е проведено, доколкото събраните по делото гласни доказателства сочещи на установено владение от 2001 г. до датата на сключения договор за покупко-продажба през 2011 г. са неотносими към въведеното придобивно основание, а в частта им относими за времето след разпоредителната сделка – 08.07.2011 г. тези показания са лишени от последователност и конкретика, същите не са убедителни, а при съвкупна оценка с всички събрани по делото доказателства – и изолирани. От друга страна към момента на сключване на договора за доброволна делба през 2013 г., по силата на който в дял и изключителна собственост на Ю. Й. са поставени имоти с № № * и * в местността „Б.“, като съделител по договора е участвал и Н. Й.. Допълнително са изложени съображения, че евентуално започналото от този момент владение на ищеца също не е могло да доведе до придобиване на правото на собственост по давност, тъй като давностният срок не е изтекъл нито към момента на вписване на възбраната през 2015 г., нито към момента на предявяване на исковата молба /07.06.2022 г./. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1. длъжен ли е въззивният съд съобразно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания, като вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е нормата на чл. 12 ГПК; сочи се противоречие с решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на четвърто г. о. и решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на първо т. о.; 2. длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи, както и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти и обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, като посочи в мотивите си въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени; твърди се противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на първо т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на първо т. о. и решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на второ т. о., както и по следните материалноправни въпроси: 1. При преценка дали е изтекла придобивна давност, съдът при съобразяване нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК следва ли да вземе предвид и настъпилите след предявяване на исковата молба факти, като отчете, че давностният срок е изтекъл към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция; 2. В хипотеза на иск предявен от владелеца, намира ли приложение правилото на чл. 84 ЗС във вр. с чл. 116 ЗЗД, респ. може ли сам да прекъсне собствената си придобивна давност; сочи се противоречие с решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на второ г. о. и решение № 177/09.11.2015 г. по гр. д. № 2803/2015 г. на първо г. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано със следния въпрос: вписването по персонална партида на длъжника в имотния регистър към Служба по вписванията, прекъсва ли или спира придобивната давност на владелеца, упражняващ фактическа власт върху имота, при разглеждане на предявен иск с правно основание чл. 440 ГПК. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по поставените процесуалноправни въпроси, с които е обосновано поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият въпрос е свързан със спазване задължението на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 ГПК за установяване на релевантните за спорното право факти. В цитираната съдебна практика е възприето, че същото се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, които следва да бъдат обсъдени както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане следва да се посочи кои факти се приемат за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е направен този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно чл. 153 ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. Така е процедирал и въззивният съд при постановяване на обжалваното решение. Вторият въпрос е обусловен от задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. В посочената съдебна практика е прието, че при направени във въззивната жалба оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Във въззивната жалба на Н. Й. е било направено оплакване, свързано с неправилно разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд, което е прието за обосновано и въззивният съд е дал указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, като е указал на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства. Обсъдено е и оплакването за процесуално нарушение във връзка с призоваването на ответника Ю. Й., като същото е прието за неоснователно. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице и по отношение на втората група материалноправни въпроси. Първият от тях е обусловен от твърдение на касатора, което не е съобразено нито с характера на предявения иск – по чл. 440 ГПК, при който субективното право на третото лице е извън предмета на делото, нито е относимо към решаващите изводи в обжалваното решение, че не е установен факта на владение. Съгласно приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 2017 г. по т. д. № 3 от 2015 г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл. 440 ГПК предоставя защита на трето лице в случаите, когато принудителното изпълнение за парично задължение е насочено върху имущество, което не принадлежи на длъжника и с изпълнението се засягат правата на това лице. Правният интерес от този иск произтича от твърдението на ищеца- трето лице по изпълнението, че негово право е засегнато от предприетите изпълнителни действия. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението, обаче не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Този иск цели да изключи със сила на пресъдено нещо титулярството на длъжника като собственик на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение и да осъществи основание за прекратяване на изпълнителния способ (чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК). Когато ищецът твърди, че правото на собственост върху процесните вещи му принадлежи, каквато е настоящата хипотеза, той следва да проведе пълно и главно доказване на правото си на собственост. В този контекст съдът е изследвал събраните по делото доказателства за въведеното от него придобивно основание за възникване на правото. В цитираното решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. на ВКС, второ г. о., е прието, че съгласно чл. 84 ЗС във връзка с чл. 116 ЗЗД, давностният срок на владение се прекъсва с установителен или осъдителен иск за собственост на спорния имот, предявен от собственика срещу владелеца на имота, тъй като последиците на погасителната давност са свързани с бездействие на носителя на правото. В хипотеза на иск, предявен от владелеца, правилото на чл. 84 ЗС във връзка с чл. 116 ЗЗД не намира приложение, тъй като ищецът не може сам да прекъсне собствената си придобивна давност. Дадено е разрешение, че ако предвиденият в чл. 79 ЗС срок е изтекъл към момента на приключване на устните състезания, е налице факт от значение за спорното право, който е настъпил след предявяване на иска и следва да бъде съобразен от съда съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. В случая съображенията в обжалваното решение относно изтичането на давностния срок са изложени като допълнителни и не могат да обусловят допускането на касационно обжалване. Не са налице и предпоставки, които да обосноват допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид наличието на трайна съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване. Ответниците по касация не са претендирали разноски, поради което такива не следва да бъдат присъждани. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.