Определение № 235 от 30.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. Г. срещу решение № 1170 от 12.11.2021 г. на Апелативен съд - София по в. гр. д. № 1482/2021 г., с което е потвърдено решение от № 261256 от 25.02.2021 г. постановено по гр. д № 10 252/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Б. А. Г. срещу проф. д. ф. н. А. Г. искове с правно основание чл. чл. 52 вр. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 19 783. 65 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконното й уволнение, наложено недобросъвестно от ответника с уволнителна заповед РД-14/27.04.2017 г., /по-късно отменена от съда като незаконна/, без да е налице дисциплинарно нарушение, с цел умишлено да бъде лишена от трудови доходи и за преследване на други неслужебни цели, както и за сумата в размер на 30 216. 35 лв. имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в неполучаването на брутното трудово възнаграждение за заеманата преди уволнението длъжност за периода 27.04.2017г.-14.05.2019г., когато е била възстановена на преди заеманата от нея длъжност, ведно със законната лихва. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба А. Г. с подадения отговор на жалбата, изразява становище за неоснователност на същата, липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата е била в трудовоправни отношения със СУ "Св. Климент Охридски". Със Заповед РД- 14/27.04.2017 г. на ректора на Университета - проф. д-р. ф. н. А. Г. ищцата е наказана дисциплинарно с "уволнение" за извършени нарушения на трудовата дисциплина. С влязло в сила на 08.05.2019 г. решение по гр. д. № 39373/2017 г. по описа на СРС, заповедта за дисциплинарно уволнение е призната за незаконосъобразна, а ищцата е възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност. В рамките на това исково производство не е бил обективно съединен и иск за изплащане на обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконно уволнение по реда на чл. 344,ал.1, т. 3 КТ. С писмо от 20.05.2019 г. ответникът, в качеството му на ректор на СУ "Св. Климент Охридски", е отказал изплащането на ищцата на обезщетение, тъй като не е налице постановено съдебно решение в този смисъл. При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска. Изложени са мотиви, че ответник по иска е физическото лице – ректорът, а не работодателят на ищцата, в лицето на СУ “ Св. Климент Охридски“, а деликтната отговорност на служителя, издал незаконната заповед, може да бъде ангажирана само ако се установи по безспорен начин, че към датата на издаването й той е знаел, че липсват законни основания за уволнението и въпреки това, действайки недобросъвестно, е извършил същото, като е преследвал лични или други цели. Съдът е приел, че по делото не е доказано, че при издаване на заповедта за уволнение ответникът е знаел, че липсва основание за уволнението и я е издал ползвайки недобросъвестно служебното си положение за постигане на неслужебни цели. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице посоченото основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК се сочи наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 за допускане до касационно обжалване, като единствено е въведен твърдение, че спорът е решен противоречиво от първоинстанционния и въззивния съд, което не е основание за допускане до касационно обжалване, а наред с това не отговаря и на действителното положение, тъй като искът е отхвърлен и от двете съдебни инстанции. Касаторът не поддържа, че спорът е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, каквото всъщност е основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В изложението към касационната жалба не е формулиран правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението съдържа обстоен коментар относно същността на правните въпроси според ТР № 1/2010 г.на ОСГТК на ВКС, без да е поставен нито един конкретен такъв. Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд има правомощие да квалифицира и конкретизира, но не и да извежда правния въпрос от доводите в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение. ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.45 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,