Определение № 83 от 30.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 40/2013 г.

Производството по делото е образувано е по частна жалба на Д. К. М., чрез адв. П. З. срещу определение № 341/26.11.2012 г. на друг тричленен състав на Върховния касационен съд по гр.д. № 714/2011 г. по описа на трето гражданско отделение, с което е върната касационната й жалба в частта по иска с правно осн. чл. 200 КТ за сумата от 2000 лв. Производството е по чл. 274, ал.2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Частната жалба е редовна от външна страна, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимно лице и срещу подлежащи на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт, защото иска, който е предявен по чл. 200 КТ е за сума от 20 000 лв. Счита, че касационната жалба и в тази част срещу въззивното решение е допустима поради характера на претенцията по чл. 200 КТ, в която не са изброени кои вреди следва да се обезщетят от работодателя, но по силата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД дава право на увредения работник да претендира както имуществените, така и неимуществените вреди. Излагат се още съображения, че обезщетението може да бъде намалена само при евентуално съпричиняване от страна на работника, а отговорността на работодателя е обективна. Противната страна А. „М.” София чрез юрисконсулт П. Б. възразява, че определението на състава на Върховния касационен съд, което се обжалва е съобразено с чл. 280, ал. 2 ГПК и е законосъобразно. Третото лице – помагач на ответника П. К. Й. чрез адв. Е. Т. е отговорил в срок, че не са налице основания за отмяна на обжалваното определение. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Въззивното решение, срещу което е подадена върнатата касационна жалба е постановено по два обективно кумулативно съединени иска с правно осн. чл. 200 КТ за вреди, причинени от трудова злополука – 2000 лв. имуществени и 18 000 лв. неимуществени вреди. Ограничението по чл. 280, ал. 2 ГПК засяга всички оценяеми граждански искове, независимо от правното основание и доколкото в друг нормативен акт изрично не е разпоредено нещо друго. В случая, не съществува специално правило, което да дерогира ограничението по чл. 280, ал. 2 ГПК спрямо исковете по чл. 200 КТ. Предметът на иска се очертава със страни, правопораждащи юридически фактии петитум. Обстоятелството, че по различни претенции за обезщетения за вреди, настъпили от едно и също увреждащо дейстние, се установява общ факт - трудовата злополука, не ги прави една обща претенция. При обективно кумулативно съединяване на искове, съдът следи за наличе на условията и липсата на пречки за разглеждане на всеки един поотделно. Цената на иска се определя по правилата на чл. 68 и 69 ГПК и не е равна на сбора от сумите, търсени по отделните искове, съединени за общо разгелждане в едно исково производство. Съдът преценява родовата и функционалната подсъдност на всеки един от отделните искове. В разглежданата хипотеза единият от исковете, по които е постановено обжалваното въззивно решение, е с цена под 5000 лв. и поради това правилно съставът на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд е намерил, че касационната жалба в тази й част се явява недопустима. Всички доводи в частната жалба за вида на отговорността на работодателя, кога има съпричиняване от страна на работника, правото на обезщета за всички вреди, причинени от трудовата злополука, нямат нищо общо с цената на иска, съответно с въпроса по приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, частната жалба е неоснователна, а определението, предмет на настоящото производство следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение