Определение № 2646 от 15.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1112/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ Карима“ЕООД“ ЕООД, [населено място], против решение №39 от 03.02.2024г. по т.д. №486/23г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- Р. С. Ф., чрез пълномощника си – адв. Ст. С. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. И С., след пространно проследяване на приетото от въззивния съд в хода на производството пред него е поставил въпросът –1/ „Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен?“. Страната е посочила, че отговор на този въпрос бил даден с ТР ОСГТК№1/13г. в частта, с която е третирано и разгледано оплакване на въззивника във връзка с допуснати нарушения по доклада от първостепенния съд и когато тези оплаквания съдът приеме за основателни, като е обосновано задължение за даване на указания от страна на въззивният съд. Направено е оплакване, че в случая, съдът не бил предприел такива действия в противоречие с указанията съдържащи се в цитираната задължителна практика, като по този начин страната е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставен е въпросът – 2/„Съдът има ли задължението при спор да тълкува разпоредбите по договора като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните във връзка с неизпълнението като търси действителната обща воля?“. Страната е цитирала практика на ІV г.о. на ВКС, с която е прието, че съдът е задължен да търси действителната воля на страните като тълкува договора съобразно смисъла, следващ от общия разум на уговореното, а не буквалния смисъл на текста. Касаторът подробно е развил оплакване за неправилност на изводите на състава, разглеждайки уговорката в чл.7.3 от договора и обосновавайки своето тълкуване по приложението й. В заключение е посочил, че съдът не бил подложил на анализ разпоредбите от раздела включващ тази уговорка и не „ бил приложил правилата на правната и житейска логика“, като от това оплакване е изведена установеност на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Поставен е въпросът – 3/„Дерогира ли гаранционната функция на задатъка уговорката за връщане на авансово платената цена ведно с лихвата от получаването й“. Страната счита, че съдът бил отговорил на този въпрос “положително“. Въпросът е обоснован лаконично и общо с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, правният въпрос е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Същият съставлява общо основание, формулира се от касатора, който следва да го изведе от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат- арг. т.1 ТР ОСГТК № 1 / 01 г. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че поставеният първи въпрос не е релевантен, тъй като съдържателно е общ и относим към хипотеза, необоснована по спора, а именно- със същия се въвежда оплакване, за това, че първостепенния съд не е изпълнил задълженията си по чл.146 ГПК, не е извършил доклад по делото, респективно доклада е непълен и неточен. Аргументите за относимост на въпроса към случая са твърдението на касатора, че апелативният съд бил приел за неправилно квалифицирани от първостепенния съд защитните доводи на ответника като възражение и по този начин се произнесъл,“ че доклада бил непълен, а съдът не бил изпълнил задължението си да даде указания“. Това твърдение е правно необосновано, тъй като не отчита основни правила в съдопроизводството, а именно това, че когато с исковата молба се въведат конкретни факти като твърдения, свързани с основанието на иска, то адекватната защита на ответника е чрез тяхното оспорване, а не чрез възражения. Това е приел и въззивният съд, чиито решаващи мотиви са ясно изразени, с оглед мотивите за това, че ищецът със своята процесуална позиция за въвеждане на кауза е освободил противната страна от тежестта на процесуалната преклузия за обосноваване на възражения относно дължимостта на сумата по ценната книга, поради което е без значение пропускът му да заяви в срок отговор на исковата молба. Пропускането му – обобщил съдът - засяга само защитата с възражение. Именно тези решаващи мотиви не е съобразил касаторът с поставения въпрос. Предмета на спор в случая е очертан с исковата молба, като кредиторът е избрал да въведе каузално правоотношение, макар че редовния от външна страна менителничен ефект е достатъчно основание за установяване на вземането. В тази хипотеза и след като ищецът се е позовал на обезпечителната функция на записа на заповед, чрез обосноваване на дължимост на сумите по каузалното правоотношение, като го е описал подробно, ответникът е осъществил надлежно оспорване на така въведеното основание на иска. Или, ответникът не е въвел възражение за недължимост на сумите по ефекта на основание неговата обезпечителна функция, изведена от договора сключен между него и ищеца. Неправилното разбиране на първостепенния съд относно последиците от липсата на отговор на исковата молба, в случая страната смесва със защитата по вече предявения иск, която законосъобразно е възприета от възивният съд като оспорване на твърдяните от ищеца факти, именно в контекста на защитата на ответника, поради което и съдържателното твърдение във въпроса, че това разбиране съставлява непълнота на доклада като правно необосновано не може да установи релевантност на въведеното общо основание. Следователно, така поставен въпросът е неотносим към спора. Вторият въпрос дори и да бъде приет за релевантен не е обоснован като допълнителен критерий, тъй като съдържателно обосновава липса на тълкуване на уговорките в процесния договор, съобразно изискванията на чл.20 ЗЗД. Този довод обаче е фактически неверен Съдът изцяло е съобразил не само цитираната норма, но и практиката по приложението й, като е изложил съображения, тълкувайки волята на страните, именно в тяхната свързаност с цялостните права и задължения, уредени в договора. Решаващият състав, в своите мотиви изрично е разгледал характера на уговорката за авансово плащане на част от цената, разгледани са и уговорките в раздел 7 като последици от евентуално пълно неизпълнение на задълженията на продавача за предаване на цялото количество, което е договорено, наред с уговореното обезщетение за вреди при упражнено право на разваляне на договора от изправния купувач. Т.е. разгледана е подробно фактическата обстановка, като са направени и изведени от нея, обосновани правни изводи по приложението на чл.334 ТЗ във вр. чл.93 ЗЗД. Т.е съдът е извършил преценка за неоснователност на твърденията на страната именно с оглед изискванията на чл.20 ЗЗД, като несъгласието с тези изводи съставлява довод за неправилност. Извън това, касаторът не обосновава конкретно противоречие с цитираната каузална практика на ВКС относно начина на тълкуване на уговорките в тяхната взаимна свързаност, което именно е направил съдът. Несъгласието с неговите изводи не съставлява основание по чл.280, ал.1 ГПК, а такова по чл.281 ГПК, което не се разглежда в тази фаза на касационното производство. Дори и третият въпрос да бъде приет за релевантен, касаторът не е изложил доводи относно допълнителния критерий, съобразно изрично приетата дефинитивност на основанието разяснена с т.4 на ТРОСГТК № 1 /09г. Страната нито е обосновала приложение на правна норма, която е непълна или неясна, нито е разглеждала хипотеза на неправилно формирана съдебна практика, поради което и не установява наличие на поддържаното основание. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение