Определение № 3079 от 16.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1346/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Л. Н. Н., чрез адвокат М. К.-Г., срещу въззивно определение № 315 от 03.02.2025 г. на Пловдивски окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 145/2025 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че обичайното местопребиваване на детето не е в България; не е съобразил, че по делото са налице решения на СГС и САС, в които е установено, че обичайното местопребиваване на детето е в България; наред с това по настоящото дело са налице достатъчно фактически обстоятелства, които обосновават извод, че обичайното местопребиваване на детето е именно в България, а не в Австрия, поради което българският съд е компетентен да разреши спора по чл. 127, ал. 2 СК. Насрещната страна Ю. К., чрез адвокат Д. Г., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, евентуално – че частната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като потвърдил определението на първостепенния Пловдивски районен съд приел, че българският съд не е местно компетентен да разгледа предявения от Л. Н. срещу Ю. К. иск по чл. 127, ал. 2 СК за упражняване на родителски права, определяне на режим на лични отношения и издръжка за детето А. К.. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Л. Н. и Ю. К. са родители на малолетното дете А., родено на *. През месец ноември 2018 г. страните, заедно с детето, са заживели в Австрия. Прието е, че в случая е трудно да се определи обичайното местопребиваване на детето (с оглед честото преместване на детето от Австрия в България, записването му както в български, така и в австрийски училища), но приложимият по делото Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г., е извел като определящ критерий за определяне на компетентен съд в подобна хипотеза критерият “близост“. В случая детето пребивава в Австрия, записано е ученик за учебната 2024-2025 г. в австрийско училище; тази държава е център на неговите интереси, там детето е интегрирано, а и предпочитанията на детето са именно относно Австрия. Отделно от това е налице предхождащо настоящото дело гражданско дело в Австрия относно родителските права, по което австрийският съд е приел, че е компетентен; до датата на предявяване на иска пред българския съд детето е било на територията на Австрия. Въззивният съд е приел, също така, относно цитираните от майката решения на СГС и САС, че те не са относими към настоящото дело – третирането на правния въпрос относно прилагането на понятието “обичайно местопребиваване“ в двете решения е във връзка с различен предмет на правен спор между страните, по който бащата е ищец и е относно приложението на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със следните правни въпроси: допустимо ли е съдилищата да не се съобразяват и да не зачитат влезли в сила решения на други съдилища, отнасящи се до въпроси, които пряко засягат образуваното пред тях съдебно производство; при установено обичайно местопребиваване на дете в производството по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца,допустимо ли останалите съдилища, пред които се повдига въпроса за упражняването на родителските права, да взимат самостоятелно решение къде е било обичайното местопребиваване на детето за периода, който е бил вече изследван от съда по Хагската конвенция; как следва да се тълкува принципът за правната сигурност и непререшаемост на един и същ въпрос, в случаи, при които различни съдебни инстанции постановяват решения по един и същ въпрос, които влизат в противоречие; следва ли при образувани съдебни производства за развод/регламентиране на упражняването на родителските права по Семейния кодекс, те да биват спирани на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК; когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, при положение че след това същият съд, след като възобнови производството, разглеждано пред него, не се съобразява с решението на другия съд, който е чакал в продължение на месеци да се произнесе; допустимо ли е при спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК: когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, след възобновяването на спряното съдебно производство, съдът да не се съобразява с решението на съда, който е чакал да се произнесе и той самият самостоятелно да взима решение по същия вече решен въпрос. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 3 ГПК, трябва да е ясно кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касатора, и какво е конкретното му отношение към резултата по спора. Касаторът следва да се обоснове и за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК - че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите (ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. По настоящото дело въззивната инстанция е изложила две различни съображения, поради които австрийският съд се явява компетентен да се произнесе по искането за предоставяне на родителски права спрямо непълнолетното дете А. и свързаните с това въпроси относно местоживеането, режимът на лични отношения с другия родител и издръжката: 1. Първо по време е сезиран съд в Австрия относно родителските права, по което австрийският съд е приел, че е компетентен, като делото е висящо и 2. Обичайно местопребиваване на детето А. в Австрия. Поставените правни въпроси са свързани единствено с преценката относно обичайното местопребиваване на детето – в Австрия или България, не и относно това, че настоящият спор е втори по ред, висящ пред българския съд, след като вече идентичен е приет за разглеждане по-рано от австрийски съд. Казаното означава, че каквито и разрешения да даде касационният състав по поставените от жалбоподателката правни въпроси, те не могат да доведат до промяна в крайния резултат. Във връзка с предимството на австрийския съд като първи по спора, няма нито касационни оплаквания, нито са поставени правни въпроси. Въззивният съд, макар и изрично да не е цитирал разпоредбата на чл. 20 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на СЕ от 25 юни 2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, в хипотеза, в която производства, отнасящо се до родителската отговорност, са образувани в различни държави членки по отношение на същото дете и на същото основание, е съобразил, че делото се поема от съда, който е сезиран пръв. Съдът, пред който искът е предявен по-късно, трябва да спре съдебното производство и да изчака, докато другият съд реши дали е компетентен. Ако първият съд счете, че е компетентен, другият съд трябва да се откаже от компетентност. Извън компетентността на касационния състав е в производството по чл. 288 ГПК да извършва проверка относно правилността в изводите на въззивния съд, свързани с приложението на чл. 20 от Регламент (ЕС) 2019/1111 от 25 юни 2019 г., а и подобни оплаквания не са въведени. В допълнение, поставените от жалбоподателката въпроси в изложението към частната касационна жалба, освен че не биха довели до промяна в резултата, постановен от въззивния съдебен състав, не са и подкрепени с аргументация по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което само по себе си е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване (срв. разясненията в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). На следващо място, настоящият състав намира за нужно да изясни, че по поставените правни въпроси е несъмнено в теорията и съдебната практика на ВКС, че само по себе си спирането на дело в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не значи, че съдът по спряното дело ще се съобрази с решението по делото, което е изчаквал. Важното е действително да е било налице преюдициалност, както и съдът по възобновеното дело доколко е обвързан от съответен фактически или правен извод, направен по приключилото дело. Правни въпроси по см. чл. 280, ал. 1 ГПК относно това в какъв обем е обвързан съдът по чл. 127, ал. 2 СК с решението, с което е отказано връщане на дете по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, няма, т.е. разрешението на въззивни съд в тази му част не е включено в проверката по чл. 288 ГПК. Следва да се спомене и това, че има постановени две решения по Хагската конвенция – с едното българският съд е отказал връщане на детето А. в Република Австрия, а с другото, постановено по-късно, австрийски съд е отказал връщане на детето в Република България. В двете решения изводите относно обичайното местопребиваване на детето към 28.06.2023 г. е различно, съответно в Република България и в Република Австрия. Обичайното местопребиваване е концепция за фактическото състояние, като се установява известно различие на основанията за преценка, на които са се основали съдилищата при определянето на обичайното местопребиваване на детето за целите на Конвенцията. И двете решенията са приключили с резултат – липса на неправомерно отвеждане на детето, съответно от майката и от бащата. При всичко изложено, не е налице поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателката счита още, че въззивното определение следва да се допусне до касационно обжалване, защото е очевидно неправилно, поради противоречие с чл. 297 ГПК, което оплакване обаче не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а и е неотносимо към заключението, че австрийският съд е компетентен като първи по време сезиран съд на държава членка, с оглед чл. 20 от Регламент (ЕС) 2019/1111. При служебно извършената проверка съставът на ВКС не установи наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК – нищожност или недопустимост на въззивното определение. Мотивиран от горното, съдът