Определение № 257 от 25.04.2018 г. на ВКС по т. д. № 848/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Т. и Д. Т. и на [фирма] срещу Решение от 7.12.2016 г. по в.гр.д.№ 6728/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, VІ Б въззивен състав, с което е потвърдено съдебно решение от 4 март 2015 г., постановено по в.гр.д.№ 5993 по описа на СРС, І ГО, 36 състав, за 2014 г. С първоинстанционното решение е признато за установено по искове, предявени от Т. Н. Т. и Д. И. Т. срещу [фирма], че клаузите на договор за банков кредит № НІ 27056/29.10.2007 г., сключен между ищците и [фирма], на чл.3, ал.5, чл.6 ал.3 и чл.12 са нищожни на основание чл.146 ал.1 вр.чл.143 т.10 З. като неравноправни, [фирма] е осъдена да заплати на Т. Н. Т. сумата 2227,55 ЕВРО, представляваща заплатена без правно основание сума по същия договор за банков кредит, която се явява разлика между първоначалния размер на договорената месечна анюитентна вноска и изменения в резултат на едностранно увеличаване от страна на банката дължимата възнаградителна лихва за периода 7.02.2009 г. – 5 февруари 2014 г., сумата 94,45 ЕВРО, представляваща платена без правно основание разлика между дължимата годишна такса за управление на кредита и заплатената от кредитополучателя такава за периода 7.02.2009 г.-5.02.2014 г. по процесния договор за банков кредит ведно със законната лихва върху двете суми от предявяване на иска до окончателното им плащане и на Д. И. Т. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата 2 227,55 ЕВРО, представляваща платена без правно основание сума по договора за банков кредит, съставляваща разлика между първоначално договорения размер на месечната анюитентна вноска и изменения такъв в резултат на едностранното увеличаване от банката размера на дължимата от кредитополучателката възнаградителна лихва за периода 7.02.2009 г.-5.02.2014 г., сума в размер на 94,45 ЕВРО – разлика между дължимата годишна такса за управление на кредита и заплатената от кредитополучателката такава без правно основание ведно със законната лихва от 5.02.2014 г. до окончателното плащане на сумите, като отхвърля исковете по чл.55 ал.1 пр.1 ГПКТ за разликите до пълния предявен размер 4 979,10 ЕВРО и за периода от м.юни 2008 г. до 6.02.2009 г., както и за присъждане недължимо платена такса за управление за разликата над 188,90 ЕВРО до пълния предявен размер и ИСКОВЕТЕ за прогласяване нищожност на клаузите на чл.3 ал.1 и чл.8 ал.2 от процесния договор за банков кредит. Недоволни от решението на въззивния съд са останали двете страни, ищците го обжалват в потвърдително-отхвърлителната част за прогласяване нищожност на клаузите на чл.3 ал.1 и чл.8 ал.2 на договора а ответната банка – в частта, с която се потвърждава уважаването на установителните искове за нищожност на договорни клаузи. Всяка от страните поддържа, че решението на СГС е неправилно в обжалваната от нея част и претендира отмяната му. В срока за отговор всяка от страните изразява становище, че жалбата на насрещната страна не следва да бъде допусната до касационен контрол. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано от двете страни с предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК по отношение на определените от тях за значими за изхода на делото въпроси. Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че процесните клаузи, чиято нищожност се претендира, не са индивидуално договорени, представляват част от съдържанието на договор за банков кредит между страните от 29.10.2007 г., кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност от кредитополучателите – физически лица, които имат качеството на потребители по смисъла на пар.13 от ДР на З.. По делото липсват данни, че включването на клаузите, чиято валидност е оспорена, е в резултат на изрично предварително обсъждане и изразено съгласие на кредитополучателите с тяхното съдържание. Чрез събраните гласни доказателства не се установява обсъждане между страните на която и да било от процесните клаузи и постигане на съгласие по отношение на съдържанието й. В клаузата на чл.3 ал.1 се регламентира задължение на кредитополучателя за плащане на годишна възнаградителна лихва, чийто размер се определя на базата на 2 компонента. Съдът приема, че на банката, извършваща по занятие предоставяне на кредити, се дължи на срещна престация от кредитополучателя – възнаграждение, за времето, през което последният ползва предоставените му парични средства. То е посочено като един от съществените елементи на договора за банков кредит в разпоредбата на чл.430 ал.2 ТЗ. Ищците са се задължили да плащат солидарно възнаградителна лихва, което е в съответствие с императивни разпоредби на закона. Договорът е възмездна сделка и заплащането на лихва е престация, която е съществен характерен елемент на договора за банков кредит, представляваща възнаграждение за предоставените от търговеца услуги. Уговорката на чл.3 ал.1 на договора не води до неравновесие между правата и задълженията на страните. В клаузата са посочени ясно двата компонента, участващи във формирането на годишния лихвен процент – надбавка 0,15%, фиксирана като размер за целия лихвен период, и базов лихвен %, ясно определен към момента на сключване на договора – 6,35%. Законът не забранява такъв начин на уговаряне цената на услугата, а само едностранно изменение на лихвата от по-силната икономическа страна в посока неоснователно завишаване, поради което клаузата не е нищожна. Оспорената от ищците клауза на чл.8 ал.2 на договора предвижда дължимост на такса 4 % върху размера на предсрочно погасената главница, когато потребителят упражни правото си да погаси предсрочно дълга или част от него, превишаваща 2 месечни анюитентни вноски в рамките на една календарна година. Според въззивния съд вземането за такса е отнапред уговорено обезщетение, дължимо при предсрочно погасяване на получения креди, е предназначено да обезщети вредите, които банката ще претърпи от загубата на доход от възнаградителната лихва. Уговорката не попада в приложното поле на специалните норми на З., на които се основава искът. Клаузата не предвижда възможност за едностранна промяна на таксата и не е неравноправна по смисъла на З.. Не така стои въпросът с останалите оспорени клаузи, преценени правилно от първоинстанционния съд като неравноправни, даващи възможност на банката като икономически по-силна страна в договорното правоотношение едностранно да променя БЛП в посока повишаването му и без ясни договорни правила, както и без постигнато изрично съгласие в нова уговорка. Промяната зависи единствено от волята на кредитора. Договорът не съдържа условията, при които би било допустима промяната на базовия лихвен процент. Такива условия са предвидени в методологията за определяне на базисен лихвен процент и стойностите на БЛП на [фирма], в нея се посочва кои компоненти влияят на размера на базисния лихвен процент, приложим към отпуснатите от банката кредити. По делото не са представени доказателства за запознаване на кредитополучателите към датата на сключване на договора с методологията на банката, съдържаща отнапред установени от нея условия, отнасящи се до определяне на базовия лихвен процент и неговото изменение. Тя не е част от съдържанието на договора, който е формален. За кредитополучателя няма предвидена възможност в процесния договор да го прекрати едностранно при промяна на лихвения процент без предизвестие. Въззивният съд споделя изводите на районния съд за нищожност на клаузите като неравноправни. Обсъдени са от въззивния съд възраженията на ответната банка за погасяване на исковете по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД с кратка тригодишна давност и е прието, че вземанията не са периодични и се погасяват с общата петгодишна давност. Исковете са приети за частично основателни съобразно констатациите на счетоводната експертиза за заплатени без основание суми вповече от първоначално уговореното 4979,10 ЕВРО и 189,14 ЕВРО надплатена такса за управление на кредита. Жалбите са подадени в срока по чл.283 ГПК от надлежни страни срещу подлежащ на непряк касационен контрол валиден и допустим въззивен съдебен акт и нередовностите им са отстранени. Изложенията към касационните жалби съдържат въпроси, обусловили решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. ПО ЖАЛБАТА НА ИЩЦИТЕ По въпроса на касаторите – ищци в пункт 1 на изложението има формирана практика по чл.290 ГПК, от която въззивният съдебен състав се е отклонил. Формулираният от касаторите въпрос е: Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 З. клауза на потребителски договор, с която се уговаря, че лихвата по кредита ще се образува въз основа на базов лихвен процент за определен вид кредит плюс надбавка при положение, че в договора не са предвидени начин за изчисление или формула за определяне на базовия лихвен процент, респ. методика с ясни правила за изменението му. По въпроса е формирана трайна непротиворечива практика за нищожност на клаузите с променлива величина, формираща цената на кредита, неуговорени индивидуално /Решение № 231 от 2 март 20-18 г. по т.д.№ 875/2017 г. на І т.о. на ВКС, Р.. 424 от 2.12.2015 г. на ІV г.о. на ВКС по гр.д.№ 1899/2015 г., Р.. По т.д.№ 240/2015 г. от 13.09.2016 г. и др./. Отговорите на останалите четири правни въпроса, изведени от ищците, дават разпоредбите на З., на Закона за потребителския кредит, на ЗКНИП и ЗЗД. По жалбата на [фирма] От съществено значение за изхода на спора е въпросът относно характеристиките и правната същност на допълнителните споразумения към договорите за банков кредит, които са неразделна част от тях, относимостта им към предмета на спора за недължимо платени суми, представляващи разлики между договорения размер на лихвата и увеличението й над първоначалния размер на възнаградителната лихва, както и доказателствената стойност на споразуменията, приети от съда и неоспорени от страните. Правният въпрос е от значение за изхода на спора, зададен е в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и разглеждането му би могло да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика по приложение разпоредбите на З. във вр. със ЗЗД. Останалите въпроси в изложението на касатора-ответник са от значение за правилността на обжалваното решение, за обсъждане на събраните доказателства и възприемането на фактическата обстановка, а не за изхода на спора. По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по жалбите на двете страни по формулираните от тях правни въпроси, уточнени от настоящия съдебен състав, на основание чл.280 ал.1 т.1 и т. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ т.о. на ВКС на основание чл.288 ГПК