Определение № 188 от 11.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1434/2021 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК. С определение №.260058/21.10.20 по ч.т.д.№.542/20 на АС Пловдив е потвърдено определение №.307/3.02.20 по т.д.№.536/19 на ОС Пловдив, ХVІІс., с което по реда на чл.248 ГПК е допълнено постановеното по същото дело решение №.2/6.01.20 в частта му за разноските, като настоящият касатор е осъден да плати на адв.К. К. 3516лв. разноски на основание чл.38 ал.2 ЗА. Постъпила е частна касационна жалба от „Юробанк България“АД, в която се твърди, че определението е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна. Ответната страна адв. К. К. оспорва жалбата. Частната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното: С обжалваното определение е прието, че с постановеното по делото въззивно решение, с което е обезсилено първоинстанционното, действително не се дължи от съда произнасяне по деловодните разноски на страните и по искания за присъждане на такива по реда на чл.38 ал.2 ЗА. Това е така, доколкото с това решение делото е върнато за ново разглеждане от първата инстанция и правният спор не е бил разрешен по същество /с него само е възстановена висящността на спора пред първоинстанционния съд/ – поради което и за страните не е възникнало право на разноски по чл.78 ГПК. В такава ситуация спорът по същество се решава с последващо решение, което се постановява при новото разглеждане на делото – и именно с това решение отговорността за разноски следва да бъде разпределена между страните съобразно чл.78 ГПК. С него се дължи произнасяне, обаче, не само по разноските, направени в производството по делото след обезсилването на първоначалното съдебно решение, но и по всички направени от страните такива до този момент - вкл. при първоначалното разглеждане на спора и във въззивното производство - съгласно чл.81 вр. с чл.78 ГПК. Посочено е, че ако първото по спора първоинстанционно решение е обезсилено от въззивната инстанция и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, това не означава, че страните губят правото на направените в предходните производства /първоинстанционно и въззивно/ съдебни разноски – а означава, че съдът следва да се произнесе по тези разноски с последващото си решение при новото гледане на делото – като отговорността за разноските се разпредели между страните съобразно изхода на спора именно при новото разглеждане на делото. При тези обстоятелства е формиран извод, че за осъществяваната във въззивното производство безплатна адвокатска защита на ответника - при положение, че при новото разглеждане спорът е приключил в негова полза - се дължи адвокатско възнаграждение на упражнилия тази защита адвокат на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Посочено е и, че, предвид формираната практика на ВКС /опр.№.163/13.06.16 по ч.г.д.№.2266/16, І ГО/ нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не е необходимо да се провежда – ако противната страна твърди, че те не са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от посочените в чл.38 ЗА, тя следва да представи доказателства в подкрепа на това свое твърдение в производството по чл.248 ГПК, като опровергае наличието на поддържаното основание. В случая такива доказателства не са ангажирани – напротив, именно с оглед събраните такива за затруднено материално състояние на ищеца той е бил и освободен от заплащане на държавна такса по подадената от него въззивна жалба /в рамките на образуваното по която въззивно производство е и предоставената безплатна адвокатска защита на ответника/. Съгласно чл.274 ал.3 ГПК вр. с чл.280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл.280 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице позоваване на основанието по чл.282 ал.2 пр.3 ГПК /очевидна неправилност/. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения и определения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК обн. в ДВ бр.86/17), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281 т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, въззивното решение, респективно определение, трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280 ГПК. В случая атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са ясни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,