Определение № 767 от 28.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1581/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Елстрой Билд” ЕООД, чрез пълномощника му адв. Г. З.-М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 183/20.03.2023 г., постановено по в. т. д. № 553/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 261301/10.09.2021 г., постановено по т. д. № 134/2019 г. по описа на СГС, ТО, VI-5 състав, с което са уважени предявените от „Изамет 1991” ООД срещу „Елстрой Билд” ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1) 149973,05 лв., представляваща възнаграждение за проектиране, изработване и доставка по договор за проектиране, производство и доставка от 09.03.2015 г. и анекс №1/22.12.2016г. към него на 9 броя асансьорни уредби съгласно спецификация № 1, спецификация № 2, спецификация № 3 и спецификация № 4 към договора, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 22.01.2019 г., до окончателното ѝ заплащане; 2) 6248,88 лв. – мораторна неустойка в размер на 0,1% от стойността на договора от 09.03.2015 г. и анекс № 1 към него от 149973,05 лв. за всеки ден забава, но не повече от 5% от тази стойност, изтекла за периода от 01.01.2018 г. до 20.01.2019 г.; 3) 33796,74 лв., представляваща възнаграждение за проектиране, изработване и доставяне по договор за проектиране, производство и доставка от 15.04.2016 г. на 2 броя асансьорни уредби съгласно спецификация № 1 към договора, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 22.01.2019 г., до окончателното ѝ заплащане и 4) 1408,20 лв., представляваща мораторна неустойка в размер на 0,1% от стойността на договора от 15.04.2016 г. от 33796,74 лв. за всеки ден забава, но не повече от 5% от тази стойност, изтекла за периода от 01.01.2018 г. до 20.01.2019 г. (първоинстанционният съд е отхвърли исковете за неустойка за разликата до пълния им предявен размер, съответно от 7498,65 лв. - по договора от 09.03.2015 г., респ. от 1689,83 лв. - по договора от 15.04.2016 г.). Касаторът поддържа, че въззивното решение – в обжалваната му част, е неправилно поради неговата необоснованост – в противоречие с правилата на логическото мислене и при липса на събрани доказателства за това обстоятелство въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че между страните в настоящото съдебно производство са породени две търговски правоотношения по договор за изработка на асансьорни уредби (със съдържанието, което се твърди от ищеца в исковата молба). Счита, че представените по делото два договора не са подписани нито от органния представител на ответното търговско дружество, нито от упълномощено от него лице. Поддържа, че поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички събрани по делото доказателства поотделно и в своята съвкупност, апелативният съд е достигнал до погрешния правен извод, че ищецът точно е осъществил твърдяната работа– в качествено и времево отношение, като я е предал на ответното дружество. В този смисъл, твърди, че от събраните по делото доказателства се установява, че не ответникът, а друго търговско дружество – „Барокко Билд” ООД е регистрирало 10 броя асансьора. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – то е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Относно задълженията на въззивната инстанция за отстраняване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146 ГПК?” (по този въпрос твърди противоречие с казуалната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с решение № 51/02.05.2012 г. по т. д № 105/2011 г., ТК и решение № 40/15.09.2014 г. по т. д. № 1554/2013 г., ТК); 2. „Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички въведени от страна оплаквания срещу първоинстанционното решение, както и да обсъди всички доказателства по делото?” (по този въпрос твърди противоречие с решение № 102/25.11,2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г., ГК; решение № 113/18.05.2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г., ГК; решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., ГК и решение № 104/09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС); 3. „Възможно ли е съдът да мотивира решението си въз основа на нищожен договор?” и 4. „Възможно ли е да бъде осъдено дружество да заплати активи, които не са в неговия патримониум и никога не са били негови?” (по последните два въпроса не се посочва задължителна и казуална практика, в противоречие на която те са били разрешени, но се твърди, че те са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като съдебната практика по прилагането на закона е противоречива). Макар и с цифрово изписване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът да е въвел като основание за допускане до касационно обжалване тази специална процесуална предпоставка, той не е изяснил кой от въпросите е решен в противоречие със съответните актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК, е приложил уредената в чл. 301 ТЗ необорима презумпция за ратификация (потвърждаване) на извършените от името на търговеца без представителна власт действия, а именно търговецът потвърждава тези действия, в случай че не се противопостави веднага след узнаването им. В настоящия казус към момента на сключване на процесните договори - 09.03.2015 г. и 15.04.2016 г., „Барокко” ООД (с настоящо търговско наименование „Елстрой Билд” ЕООД), не се е представлявало от Я. Я., който се сочи за автор (като органен представител) на волеизявлението на ответното дружество, удостоверено в тези два договора. Апелативният съд, извършвайки самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, е достигнал до правното съждение, че, за да се изключи приложението на уреденото в чл. 301 ТЗ презумптивно правило, ответникът е следвало да установи, че се е противопоставил на действията, извършени от негово име без представителна власт и то незабавно от узнаването им, но този правнорелевантен факт е останал недоказан. Напротив, от отговора с вх. № 344/05.12.2018 г. на отправената от ищеца нотариална покана за плащане се изяснявало, че ответното търговско дружество не отрича съществуването на процесните договори, като възразява само относно изпълнението по тях. Въззивният съд е счел, че твърдението, че при посочване на датите на договорите в този отговор е допусната „техническа грешка”, е неоснователна. Доколкото ответникът твърди, че отговорът е по друг договор между страните, сключен на 06.03.2018 г., то в негова тежест е било да представи поканата за плащане по този договор (предвид изрично посоченото „във връзка с Ваша покана за плащане”), по повод на която е изготвил този писмен отговор. За да обоснове приложението на уредената в чл. 301 ТЗ необорима законова презумпция, апелативният съд е взел предвид правнорелевантното обстоятелство, че асансьорите са доставени на уговорените обекти, извършен е техният монтаж и са регистрирани в ГД „ИДТН” - съобразно изискванията на закона. Приел е за неоснователно и възражението за некачествено и извън уговорения срок изпълнение на задълженията по договора, като е изяснил, че на възложителя-ответник принадлежи процесуалното задължение да установи всички твърдения за некачествено изпълнение - по делото липсвали доказателства за това. От показанията на свидетеля В. И. се установявало, че през 2016 г. монтажът на процесните асансьори в „Студентски град” е извършен от него. Независимо кой е наел свидетеля (чрез дружеството „ВТИ Консулт”), възложената му работа е от такъв вид, че тя не би могла да бъде изпълнена, ако асансьорите не съответствали на техническите изисквания. Нещо повече, същите са регистрирани в ГД „ИДТН” и съобразно СТЕ при извършената проверка е установено, че са преминали технологични изпитвания и са въведени в експлоатация по обектите. Апелативният съд е приел за ирелевантно и обстоятелството, че фактурата, удостоверяващи вземанията, предмет на иска, не е осчетоводена от ответника. Счел е, че като признание на факт от значение е само счетоводното отразяване на фактурата, поради което извън предмета на делото са причините, поради които ответникът не е включил фактурата в дневниците по ЗДДС. Според въззивния съд неоснователен се явява и правният довод на ответника, че действията на „Барокко Билд” ЕООД по регистрацията на процесните асансьорни уредби пред ГД „ИДТН” нямат отношение по дело, тъй като двете дружества - „Барокко Билд” ЕООД и „Елстрой Билд” ЕООД, са самостоятелни правни субекти, поради което не е доказана връзката между тях. Съдът е изяснил, че според приетата СТЕ асансьорите, описани в приемателно-предавателните протоколи и спецификации към договора, приложени към исковата молба, са идентични с монтираните на обектите. С тези серийни номера са и асансьорите, за които „Барокко Билд” ЕООД е подало заявления за регистрация в ГД „ИДТН”, чрез същото физическо лице Я. Я., което е сключило и процесните два договора - от името на „Елстрой Билд” ЕООД, макар и към този период да не е било управител. Както било изяснено, на тези действия липсва каквото и да е противопоставяне от вписания към този момент в търговския регистър управител. В допълнение - „Барокко” ЕООД е строител на обекта на [улица] инвеститор на обекта на [улица], а за другите обекти на [улица]възложителите са „Барокко студио” ЕООД, с управител Я. Я. и „Сити бул 83” ЕООД, с управител К. К., който към този момент е и управител на „Елстрой Билд” ЕООД. Вписванията на обстоятелствата по партидите на тези дружества, макар и непряко, а по правилата на формалната логика водели до правния извод, че макар те да са самостоятелни правни субекти, между лицата, които са собственици или ги представляват, е налице свързаност. И като обобщение апелативният съд е приел за неоснователна въззивната жалба на ответника, поради което първоинстанционното решение – в тази част, е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Този порок на въззивното решение би бил налице, в случай че въззивният съд е разгледал непредявен иск, основан на различни от заявените от ищеца правопораждащи юридически факти (основанието на иска) или при различен обем и вид на действително търсената съдебна защита (петитума на иска). Съгласно основния принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение се разпростират по отношение на релевантните факти, на които страните основават предявените от тях материални субективни права и предоставения обем на съдебна защита, т.е. по отношение на фактите, които очертават основанието и съдържанието на търсената съдебна защита (арг. чл. 298, ал. 1, предл. 2 и 3 ГПК). В случая въззивният съдът е разгледал повдигнатия пред него материалноправен спор в пределите на поисканата от ищеца защита, като е подвел твърдените правопораждащи юридически факти под приложимата материалноправна норма (чл. 266, ал. 1 ЗЗД – по исковете за реално изпълнение на паричното задължение за заплащане на уговореното възнаграждение за осъществената и приетата работа, предмет на двата договора за изработка, респ. чл. 92, ал. 1 ЗЗД – по акцесорните искове за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди поради неизпълнение на главното парично задължение в темпорално отношение, съобразно клаузата за мораторна неустойка). Именно в пределите на тази търсена от „Изамет 1991” ООД съдебна защита инстанциите по същество са се произнесли, поради което въззивното решение не е вероятно недопустимо. Първият процесуалноправен въпрос нито е от значение за изхода на делото, тъй като не е обусловил правосъдната воля на апелативния съд (общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване), нито е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената в касационната жалба. Във въззивната жалба, предявена от ответника, не са релевирани правни доводи за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, свързано с липсата, или непълнота и неточност на доклада по делото по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а съгласно задължителната тълкувателна практика – т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. Макар вторият процесуалноправен въпрос да е от значение за изхода на делото, тъй като е обусловил правосъдната воля на апелативния съд - при формиране на своето вътрешно убеждение (арг. чл. 12 ГПК), той не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената в касационната жалба. За да обоснове своя категоричен правен извод за пораждане на твърдените търговски правоотношения по два договора за изработка (за проектиране, производство и доставка на асансьорни уредби), въззивният съд, препращайки и по реда на чл. 272 ГПК в тази част към мотивите на първоинстанционния съд, възприемайки ги като свои, е приложил уредената в чл. 301 ТЗ необорима презумпция за ратификация (потвърждаване) на извършените от името на търговеца без представителна власт действия. Изяснил е, че към момента на сключване на процесните договори - 09.03.2015 г. и 15.04.2016 г., „Барокко” ООД (с настоящо търговско наименование „Елстрой Билд” ЕООД), не се е представлявало от Я. Я., който се сочи за автор (като органен представител) на волеизявлението на ответното дружество, удостоверено в тези два договора. Но извършвайки самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, апелативният съд е достигнал до правното съждение, че, за да се изключи приложението на уреденото в чл. 301 ТЗ презумптивно правило, ответникът е следвало да установи, че се е противопоставил на действията, извършени от негово име без представителна власт и то незабавно от узнаването им, но този правнорелевантен факт е останал недоказан. Напротив, от отговора с вх. № 344/05.12.2018 г. на отправената от ищеца нотариална покана за плащане се изяснявало, че ответното търговско дружество не отрича съществуването на процесните договори, като възразява само относно изпълнението по тях. За да обоснове приложението на уредената в чл. 301 ТЗ необорима законова презумпция, въззивният съд е взел предвид правнорелевантното обстоятелство, че асансьорите са доставени на уговорените обекти, извършен е техният монтаж и са регистрирани в ГД „ИДТН” - съобразно изискванията на закона. Следователно, той е извършил самостоятелен правен анализ на събраните по делото доказателства, както предписва правната норма, уредена в чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК. Дали при приложението на необоримата законова презумпция по чл. 301 ТЗ, респ. при извършване на суверенна преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка (необоснованост на въззивното решение и неправилно приложение на материалния закон), касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият и четвъртият процесуалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са обусловили правните съждения на въззивния съд, поради което не са от значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Апелативният съд не е обосновал своето вътрешно убеждение за основателност на предявените искове за реално изпълнение (за заплащане на уговореното възнаграждение за осъществената и приетата работа), респ. на акцесорните искове за заплащане на съответната мораторна неустойка въз основа на правния извод, че процесните два договора за изработка са нищожни. Напротив – той е приел, че дори и правните задължения на възложителя по тях да са поети от лице, което към сключването на тези две съглашения да не е било органен представител, ответникът е потвърдил тези правни действия, осъществени без представителна власт, като съдът е приложил уредената в чл. 301 ТЗ необорима законова презумпция. Като е достигнал до правния извод, че процесните асансьори, предмет на двата договора за изработка (породили действителни търговски правоотношения между страните в настоящото исково производство), са доставени на ответника (монтирани на уговорените между тях обекти), е обосновал своето решаващо правно съждение, че възложителят надлежно е приел осъществената от изпълнителя работа, вследствие на което е възникнала изискуемостта на насрещната парична престация – за заплащане на уговореното възнаграждение. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените от въззивния съд правни доводи той не е приел, че ответното дружество следва „да заплати активи, които не са в неговия патримониум и никога не са били негови”. Въззивното решение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване и при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По поставените от касатора първите два процесуалноправни въпроса (както бе изяснено, третите и четвъртите процесуалноправни въпроса не са от значение за изхода на правния спор, тъй като не са обусловили правосъдната воля на въззивния съд) е формирана константна практика на ВКС, вкл. и задължителна, поради което произнасянето по тях от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, уредени в чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които регламентират тези процесуалноправни институти, са ясни и непротиворечиви. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Ответникът в касационното производство е релевирал в писмения отговор искане за присъждане на съдебни разноски пред касационната инстанция, но то следва да бъде оставено без уважение, тъй като не е доказано, че такива разноски са извършени от него. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд