Определение № 2434 от 14.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4414/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. И., чрез адв. П. П., срещу въззивно решение № 5740 от 09.11.2023 г., поправено с решение № 6444 от 14.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 6276/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 12380 от 08.11.2022 г., постановено по гр. д. № 24116/2022 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от И. С. И. срещу С.У.У.У.С „П.. Д. Д.“ – гр. С., искове за заплащане на основание чл. 82 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД на: сумата от 4908,23 лева, представляваща претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи поради неизпълнението на граждански договор № 1/08.01.2004 г. за периода от 2004 г. до 2022 г.; сумата от 93,79 лева, представляващи вреди под формата на сторени разходи за куриерски услуги и нотариална покана поради неправомерното поведение на ответника във връзка със сключения договор; както и сумата от 15000 лева, представляващи неимуществени вреди за претърпян стрес, неудобства и загуба на време, както и уронен престиж вследствие на неизпълнение на граждански договор № 1/08.01.2004 г. за периода м.03.2004 г. до 01.06.2022 г. В касационната жалба и приложеното към нея изложение се релевират доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. Сочи се, че въззивният съд не е обсъдил всички, отразени по делото факти, респ. не е обяснил защо приема или не, всички приложени доказателства, както и противоречиви твърдения на страните. Твърди се, че обжалваното решение е немотивирано, като не са обсъдени всички доказателства по делото и твърдения на страните. Изложени са съображения за липса на мотиви по въпроси, които са съществени и решаващи за правилното решаване на делото. Като основание за отмяна на обжалваното решение се сочи наличието на отказ на достъп до съд и грубо нарушаване на правото на защита на ищеца. Касаторът се позовава на противоречие със съдебна практика по приложението на чл. 5 – чл. 10 ГПК, както и чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Ответната страна по жалбата „С.У.У.У.С „П.. Д. Д.“ – гр. С., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частите, с които съдът се е произнесъл по исковете за заплащане на сумата от 4908,23 лева, представляваща претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, както и сумата от 93,79 лева, представляващи вреди под формата на сторени разходи за куриерски услуги и нотариална покана, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването ѝ съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата ѝ част (срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат е отхвърлен искът с правно основание чл. 82 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 15000 лева, представляващи неимуществени вреди вследствие на неизпълнение на граждански договор № 1/08.01.2004 г. за периода м.03.2004 г. до 01.06.2022 г.) е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе по допустимата част от касационната жалба, съдът съобрази следното: Ищцата е поддържала в исковата молба и уточнението на последната, че с ответника са били в облигационно отношение по граждански договор № 1/08.01.2004 г., по силата на който й е било възложено обучение на ученици по информатика и информационни технологии срещу възнаграждение, което не оспорва, че е било изплатено от възложителя „С.У.У.У.С „П.. Д. Д.“; че в регистрите на НАП и НОИ за месец март 2004г. гражданският договор е въведен от ответника с грешен код 16, вместо верния -14, и едва на 24.09.2021г. след предписание от НОИ е извършена корекцията, като този месец март 2004г. е отразен като трудов стаж; че при при оформяне на осигурителната книжка не били въведени коректните релевантни обстоятелства – името й било записано грешно като И. С. И., вместо вярното И. С. И., а в графата „длъжност“ вместо вярното „учител“ било записано „граждански договор“. Поддържала е, че поради тези действия на ответника този един месец трудов стаж не й е признаван цели осемнадесет години и няма да бъде признаван и занапред и като последица от това е претърпяла имуществени вреди под формата на пропуснати ползи за периода 2004 г. до 2022 г. в размер на 4908, 23 лева; сторила е и разходи за куриерски услуги и нотариални покани на обща стойност от 93, 79 лева. Поддържала е също, че като последица от неправомерните действия на служители на ответника, изразяващи се в „разиграване, разкарване, подиграване цели осемнадесет години“ във връзка с допуснатата грешка, в периода от март 2004г. до 01.06.2021г. е претърпяла неимуществени вреди – стрес, неудобства, загуба на време, невероятен дискомфорт и уронен престиж, огорчение от неевропейското и неморално отношение на ответника към нея, които оценява на сумата 15000лв. Тези претенции са отхвърлени като неоснователни от първата инстанция. За да потвърди първоинстанционното решение в частта на произнасянето по иска за обезщетение за претърпените неимуществени вреди, която е предмет на настоящото производство, въззивният съд е посочил, че ищцата не е ангажирала доказателства за неправомерно и противоправно поведение на възложителя-ответник във връзка с изпълнението на сключения граждански договор, нито за твърдените неимуществени вреди, които да са настъпили като пряка последица от такова поведение. Във връзка с изложеното въззивният съд е счел, че изводите на двете инстанции съвпадат и постановеното решение следва да бъде потвърдено като правилно в тази му част. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Следва да се посочи, че в процесния случай въззивното решение не е нищожно. Процесуалният закон не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно, но следва да се има предвид, че по естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление: когато е постановен от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато актът не е изразен в писмена форма или е неподписан, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. При извършената служебна проверка от настоящата инстанция не се констатира такъв порок – атакуваното решение изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Не съществува съмнение и за недопустимост на обжалвания акт като основание за допускане на касационен контрол. Съдът не е нарушил принципа на диспозитивното начало, произнесъл се е по надлежно предявени искове, по отношение на надлежните страни и в обема на сезирането. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В процесния случай касаторът изобщо не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Извеждането на правен въпрос от съдържанието на приложеното изложение не е възможно, тъй като на практика същото се изразява единствено в оплаквания за неправилност на обжалваното решение и изложение на съдебна практика, която според жалбоподателя е релевантна към настоящия случай. Доколкото тези оплаквания касаят приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, следва да се посочи, че по естеството си това е оплакване за несъблюдаването им при постановяване на обжалваното решение, което процесуално поведение на съда може да обуслови единствено извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите правила на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт, са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. По въпроса дали е налице несъблюдаване на едно задължително процесуално правило или не, касационният съд се произнася със съдебния акт по същество, но само ако е допуснато касационното обжалване, поради което не може така изложени оплаквания да се приемат за основание за допускане на касационно обжалване. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение и не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,