Определение № 50127 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2611/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Агенция „Пътна инфраструктура“ [населено място] /А./ чрез процесуалния представител юрисконсулт Е.П. е обжалвала възивното решение на Бургаския апелативен съд № 139, постановено на 13.12.2021 г. по въззивно гражданско дело № 374 /2021г., поправено с решение № 27 от 24.02.2022г. в уважената част на исковете с правно основание чл.49 ЗЗД, предявени от В. К. В. лично и като майка и законна представителка на малолетните си деца Г. В. К., П. С. Г. и Н. В. К. при участието на трети лица – помагачи на страната на ответника – касатор: „ П. Г.“ Е. [населено място], „П. ВДХ“ ЕАД [населено място], като правоприемник на „П. Б.“ Е. [населено място] и „Т.“ БГ“ ЕАД [населено място]. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, отговаря на изискванията на чл.284 ГПК, към нея е приложено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и не е налице изключението на чл.280 ал.3 ГПК с оглед цената на паричните искове - над 5000 лв. В касационната жалба са въведени доводи, че въззивното решение е неправилно поради допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че пътнотранспортното произшествие, настъпило на 18.01.2017г. на път І-6 в посока от [населено място] към [населено място], при което е загинал водачът на лекия автомобил С. Г. К., е настъпило изцяло по негова вина поради управление на автомобила със скорост, несъобразена с конкретните условия и състоянието на пътя. Касаторът се позовава на допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, който не е обсъдил задълбочено показанията на свидетелите - те са частично упоменати в решението и са извадени от контекста и същината им, не са обсъдени показанията на свидетелката Д. в качеството й на кметски наместник, установила, че водачът С. К. е бил шофьор от 2-3 години, карал е силно в селото и е имало оплаквания на възрастните жители. Изложени са и доводи за необоснованост на изводите на съда, че поради непочистване е било възпрепятствано нормалното движение на пътя. Не е обсъдено съдържанието на договора за възлагане на обществена поръчка от 18.11.2015г. Касаторът поддържа, че е налице нарушение на процесуалните правила за разпределяне на доказателствената тежест по отношение на претърпените неимуществени вреди от ищците, както и че приетият размер на съпричиняване не отговаря на отговорността на водача. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са поставени правни въпроси във връзка с доказването на неимуществените вреди по исковете за непозволено увреждане и за критериите, по които се определя процентът на съпричиняване, по които се поддържа основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Ответниците В. К. В. лично и като майка и законна представителка на малолетните си деца Г. В. К., П. С. Г. и Н. В. К. изразяват становище, че касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество, тъй като не е посочен правен въпрос, включен в предмета на делото и обуславящ изхода на спора. В срока за отговор на касационната жалба по чл.287 ал.3 ГПК, В. К. В. лично и като майка и законна представителка на малолетните си деца Г. В. К., П. С. Г. и Н. В. К. са подали и насрещна касационна жалба вх.№ 22214 от 07.03.2022г. срещу въззивното решение в частта, в която е прието съпричиняване от страна на водача С. Г. К. като се поддържа, че приетият размер 70% е неправилен като прекомерен. Насрещната касационна жалба е подадена в срок, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е процесуално допустима, но подлежи на разглеждане само ако се допусне касационно обжалване по основната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ С. съгласно чл. 287 ал.4 ГПК. С въззивното решение в обжалваната пред ВКС част, Бургаският апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд № 100 от 04.06.2021г. по гр.д. №2133/2020г., с което са отхвърлени исковете на В. К. В. лично и като майка и законна представителка на Г. В. К., П. С. Г. и Н. В. К. против Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място] и е решил делото по същество като е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура“ [населено място] да заплати на В. К. В. лично и на всяко от представляваните от нея малолетни деца Г. В. К., П. С. Г. и Н. В. К. по 24 000лв. обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, претърпени от смъртта на С. Г. К., настъпила в резултат на ПТП на 18.01.2017г.; 3760 лв. имуществени вреди на Г. В. К. и 5934 лв. имуществени вреди на Н. В. К., ведно със законните лихви. От фактическа страна въззивният съд е приел, че на 18.01.2017 г. около 16,40 часа управляваният от С. Г. К. лек автомобил „Мерцедес С180“, рег. №9684 ВР се е движел по главен път I-6 от [населено място] към [населено място]. В обратна посока се движел влекач „Мерцедес 1844 Актрос“, рег. [рег.номер на МПС] с полуремарке. На около 1,8 км преди разклона за [населено място] водачът на лекия автомобил изгубил контрол върху управлението му и се ударил с лявата си страна в предния десен край на товарния автомобил, който към момента на удара бил спрял по средата на лентата си за движение. Вследствие на удара починали водачът и неговият баща, който пътувал в лекия автомобил. Причина за настъпилото ПТП е на първо място виновното поведение на загиналия водач. Същият се е движил в нарушение на чл.20, ал.2 ЗДвП макар в рамките на разрешената, но несъобразена скорост с конкретната пътна обстановка при зимни условия със снеговалеж, заснежаване и снегонавяване, поради силен вятър, раздухващ снега. Извършил е неправилни действия при попадане на заледен асфалт. Той е имал възможност да възприеме проблемния участък и спрелите превозни средства и е бил в състояние да овладее автомобила и да избегне удара при условие, че преди да навлезе в заледения участък се е движил със скорост, съобразена с пътните условия при усложнена зимна обстановка, както и ако е предприел преминаване на по-ниска предавка и плавно спиране. В причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП е и заледяването на конкретния пътен участък, което е допринесло за вредоносния резултат, тъй като ако пътят е бил надлежно обезопасен, респективно затворен до неговото обезопасяване, дори и при допуснатите от водача нарушения, не би се стигнало до плъзгане и ротация с навлизане на лекия автомобил в насрещното платно и удар в спрелия там влекач. Заледяването на участъка от пътя, управляван от А. е резултат от бездействие на работници и служители на изпълнителите по договора за възлагане на обществена поръчка № РД-38-22 от 18.11.2015 г., с който А. е възложила на третите лица – помагачи дейностите по поддържане на пътя. Очевидно, извършените дейности по почистване и опесъчаване не са довели до необходимия и нормативно изискван съгласно чл. 11 от Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г. резултат по поддръжка на процесната пътна отсечка. Ответната агенция не е доказала никакви извършени дейности по подготовка на процесния участък, най-тежкия в целия район по думите на св.С.. Липсва изградена снегозащита с поставяне на снегозащитни устройства. Снегопочистването и опесъчаването, извършвано през деня, е с неустановена честота за проблемната пътна отсечка и същото очевидно по количество и качество не е довело до разчистване на снегонавяването, заледяването на пътната настилка и наветите преспи, навлизащи в пътното платно. Налице е виновно бездействие на съответните отговорни служители на А., оставили отворен за обществено ползване път, с известно им безрезултатно пътно поддържане, осигуряващо необходимите условия за непрекъсната безопасна и нормална експлоатация на пътя. В правомощията на А., съгласно чл.19, ал.2, т.5 ЗП, е даване на разрешение за въвеждането на забрана за ползването на пътя, но пътят е затворен след произшествието. По тези съображения, апелативният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 49 вр. чл.45 ЗЗД и искът е доказан по основание. Апелативният съд е приел, че ищцата В. К. В. и трите й деца попадат в кръга от близки лица на пострадалия, които имат право на обезщетение за вреди от неговата смърт, настъпила в резултат на непозволено увреждане, съгласно ППВС №4/1961г. и ППВС №5/1969г. Съдът е приел въз основа на доказателствата, че е доказано установено без брак семейно съжителство на ищцата В. К. В. с пострадалия С. К. като при това съжителство, наред с припознатото дете П. С. Г., и децата Г. В. К. и Н. В. К., които по удостоверенията за раждане са с неизвестен баща, но се твърди, че са деца на С. К. от съжителството му с В. К. В., също били отглеждани и обгрижвани от страна на С. К. като свои деца, без да са припознати. Свидетелските показания установяват нормални добри отношения между жената, децата и пострадалия. Семейството било задружно, децата не се отделяли от баща си. Той работел и се грижил за издръжката им. Занимавали се със земеделие, отглеждали животни. При тези данни според апелативния съд, несъмнено загубата на партньор и на баща е довела до душевни болки и страдания за ищците. Те са лишени от близостта, грижата и подкрепата от пострадалия и занапред ще чувстват липсата му. Загиналият е бил млад, здрав, работил е и се е грижил за семейството си. С оглед на така изложените болки и страдания, които са без установен особен вид, тежест и интензитет, както и предвид икономическите условия в страната към момента на увреждането, апелативният съд е определил сумата от по 80 000 лв. за справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на С. К. от В. К. В. и децата П. С. Г., Г. В. К. и Н. В. К.. На децата Г. В. К. и Н. В. К. съдът е присъдил и обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в лишаването им от издръжка до навършване на пълнолетие размер съответно 12 535 лв. и 5 934 лв. На основание чл.51, ал.2 ЗЗД съдът е намалил обезщетенията като е приел съпричиняване на загиналия в по-съществен обем, предвид несъобразената скорост при тежки зимни условия и неадекватните действия при предполагаемо препятствие – заледяване по пътя като неговият принос съдът е определил на 70% и е намалил съответно определените обезщетения. По основанията за допускане на касационното обжалване по жалбата на Агенция „Пътна инфраструктура“. По правния въпрос: Следва ли ищците да доказват във всеки конкретен случай болки и страдания в резултат на увреждане /смърт/ при осъществено ПТП, респективно следва ли връзката /фактът на взаимоотношения/ между ищците и починалия, вследствие настъпило ПТП, винаги да предполага увреждане, респективно неимуществени вреди, или същите е необходимо да бъдат доказани за всеки конкретен случай от ищците и по какъв начин се доказват вредите? касаторът поддържа, че е налице противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС – решение № 141 по т.д. 1398/2014 г., второ т.о.; решение № 92 по т.д.№ 965/2015г., първо т.о., решение № 9/2018г. по гр.д.№ 1144/2017г., трето г.о.; ППВС 4/1968, ППВС 5/1969г., решение № 113 по гр.д.№ 1603/2017г., четвърто г.о.; решение № 254 по гр.д.№ 1902/2015г., трето г.о.; решение № 15 от 19.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 146/2019 г., и др. С поред тези решения размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя въз основа на конкретно доказаните по съответното дело факти като от значение за търпени от деликт страдания при смър т на близък, са съществуващите приживе отношения между пострадалия и претендиращия обезщетение, интензитетът и продължителността на психическите страдания, както и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната. Това противоречие обаче не обуславя допускане на касационното обжалване с оглед спецификата на конкретния случай и изложените мотиви от съда. В съдебната практика на ВКС се приема, че вредата е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане и в тежест на увредения е да докаже,че е възникнала, но в случай, че не е установен размерът й, съдът разполага с възможността, да приложи чл. 162 ГПК, като го определи по своя преценка /решение № 55 от 11.03.2013 г. по гр.дело N 1107 /2012 г. на ВКС, трето г.о./. Приема се също, че при непозволеното увреждане, съдът не винаги е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в обичайни ситуации. Само когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното, съдът може да ги уважи при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Затова съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен тези за установяване на основанието за възникване на отговорността – решение № 227 от 15.04.2020г. по гр.д.№ № 4674 / 2018 г. на ВКС, четвърто г.о. и др. В случая определените обезщетения са в рамките на обичайните, дори по-ниски от тях, за загубата на баща и съпруг, с оглед на което няма основание да се приеме, че апелативният съд се е отклонил от практиката на ВКС и е нарушил правилата за разпределяне на доказателствената тежест в процеса. Правният въпрос: Как следва да бъде определен процентът за съпричиняване, когато такъв бъде установен от съда и съществуват ли общи критерии за да определи размера на съпричиняването? също не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В практиката на ВКС, цитирана от касатора се приема, че приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на категорично доказани в процеса действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. При определяне степента на съпричиняването е необходимо да се извърши съпоставка на поведението на участниците в произшествието, като съразмерността на действията или бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, станали причина за настъпване на ПТП, ще определят и приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат /решение № 15 по т.д.№ 146/2019г. на ВКС, второ т.о./. В решение № 127 по т.д.№ 1555/2019г., на ВКС, първо т.о. е прието, че изводът за съпричиняване не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за реализиране на вредоносния резултат. В решение № 9 по гр.д.№ 1144/2017г. на ВКС, трето г.о. е прието, че причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие от конкретно действие и бездействие на деликвента. В решение № 15 по т.д.№ 1423/2017г. на ВКС, второ т.о. и цитираните в него други решения се приема, че при релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, следва при пълно главно доказване да са установени конкретни действия или бездействия на пострадалото лице, с които то обективно е допринесло за настъпване на резултата. Нарушаването на правилата за движение по пътищата само по себе си не съставлява основание за намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, а е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. При определяне степента на съпричиняване, е необходимо да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и делинквента са допринесли за настъпването на произшествието, при отчитане и на обстоятелството, че съгл. чл.20 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, вкл. и при избиране на скорост за движение, позволяваща им да спрат при появило се препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. Аналогични са и разрешенията в останалите, цитирани от касатора решения на ВКС. По настоящото дело тази практика не е нарушена като съдът е отчел двете групи причини за настъпване на пътнотранспортното произшествие – необезопасен участък от пътя и поведението на водача като е отдал преимуществена тежест на действията на водача на лекия автомобил. Съдът е посочил не абстракно, както поддържа касаторът, а конкретно кои са противоправните действия на водача на лекия автомобил, както и какво би било дължимото поведение от негова страна за да избегне автопроизшествието. Именно отчитайки несъобразена с пътните условия скорост и неправилната реакция при навлизане в заледения пътен участък, съдът е определил съпричиняване в значителна степен, което отговаря напълно на механизма на настъпилото ПТП. Ето защо не е налице противоречие на обжалваното решение с посочената практика на ВКС, обуславящо допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по правния въпрос по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД. В останалата част в касационната жалба не се съдържат основания по чл.280 ал.1 ГПК, а доводи за незаконосъобразност на решението, по които ВКС не дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК съгласно ТР 1/2009г. на ВКС, ОСГТК. По тези съображения касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура не следва да се допуска до разглеждане по същество. Поради недопускане на касационното обжалване по основната касационна жалба, насрещната касационна жалба не подлежи на разглеждане на основание чл.287 ал.4 ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 38а ал.2 от Закона за адвокатурата, следва да се присъдят поисканите от адв. П. Й. В. от АК Б. разноски за отговора на касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ по договора за правна помощ от 06.03.2022г. в размер на съгласно чл.9 ал.3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения н размер на 5389 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение