Определение № 3174 от 24.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4350/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 13248/30.05.2023 г., подадена от Е. Е. Х., чрез адвокат Е. Ф., срещу определение № 1745 от 05.05.2023 г. по в. ч. гр. д. № 755/2023 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 260041 от 13.02.2023 г. по гр. д. № 936/2021 г. на Варненския районен съд за прекратяване на производството по делото в частта по предявения от жалбоподателката срещу С. А. Ш. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че претендираното от ответника С. А. Ш. право на наследяване на Р. Ф. Ж., ЕГН [ЕГН], починала на 08.07.2012 г., чиято смърт ответникът причинил чрез престъпление, не съществува, поради недопустимост на иска.

В обжалваното пред ВКС определение е изложено, че производството по делото е образувано по предявен от Е. Е. Х. срещу С. А. Ш. иск за приемане за установено, че претендираното от ответника право на наследяване на съпругата му Р. Ф. Ж. и дъщеря му С. Ж., чиято смърт той е причинил чрез престъпление, не съществува. С определение № 265486/13.08.2021 г. по образуваното гр. д. № 936/2021 г. на Варненския районен съд, съдът е спрял производството, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, с оглед приетата преюдициалност на спора по гр. д. № 11308/2019 г. на Варненския районен съд, до приключването му с влязъл в сила акт. Това производство е образувано по предявен от С. А. Ш. срещу Е. Е. Х. иск за приемане за установено между страните, че ответницата не е наследник на дъщеря си Р. Ф. Ж., починала на 08.07.2012 г. преди детето си С. Ж., починала също на 08.07.2012 г. Това определение е потвърдено с определение № 3937/05.11.2021 г. по ч. гр. д. № 2642/2021 г. на Варненския окръжен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 91/02.06.2022 г. по ч. гр. д. № 522/2022 г. на ВКС, I г. о. С решение № 50069/31.10.2022 г. по гр. д. № 2642/2021 г. на ВКС, II г. о., е оставено в сила решение № 294/10.02.2021 г. по в. гр. д. № 2298/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което като е отменено решение № 2422/17.06.2020 г. по гр. д. № 11308/2019 г. на Варненския районен съд, е прието за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 5 и чл. 9 ЗН, че Е. Е. Х. не е наследник по закон на Р. Ф. Ж., починала на 08.07.2012 г.

С оглед на така установеното по делото, въззивният съд е приел, че производството по гр. д. № 936/2021 г. по описа на Варненския районен съд е недопустимо в частта по предявения от Е. Е. Х. срещу С. А. Ш. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че претендираното от ответника С. А. Ш. право на наследяване на Р. Ф. Ж. не съществува. Налице е влязло в сила решение, с което наследствените права на Е. Е. Х. след смъртта на дъщеря й Р. Ф. Ж. са отречени. След като са отречени правата на Е. Е. Х. като наследник на дъщеря й Р. Ф. Ж., искът за наследство, предявен от Е. Е. Х. и насочен срещу С. А. Ш., с искане да бъде прието за установено, че е недостоен да наследи съпругата си и дъщеря на ищцата Р. Ф. Ж. е недопустим.

Жалбоподателката счита обжалваното определение за неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според жалбоподателката са обусловили решаващите мотиви в определението на Варненския окръжен съд и по отношение на които са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Какви са правомощията на въззивния съд в производствата по частни жалби и дали в тези производства въззивният съд е длъжен да мотивира акта си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да съобрази и обсъди всички доказателства като изложи фактически и правни изводи по предмета на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните;

2. Допустим ли е установителен иск за отричане на претендирано от ответника право на наследяване и при какви условия е налице правен интерес от предявяването на такъв.

Ответникът по жалбата С. А. Ш., чрез адв. Д. А., е депозирал отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК).

Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Първият поставен въпрос е относим към дейността на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, при разрешаването на който следва да се обсъдят всички твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба, тоест съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. В случая въззивният съд е обсъдил всички релевирани възражения в частната жалба и е изложил свои мотиви, като е съобразено и посоченото по-горе тълкувателно решение, поради което по този въпрос не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория въпрос, тъй като визираните решения на ВКС са неотносими към настоящия казус. С тях са разгледани спорове във връзка с предявени отрицателни искове за собственост и за вещно право на ползване, като ВКС се е произнесъл по въпроса за наличието на правен интерес от предявяването на тези искове. Те не касаят спор за установяване на право на наследяване, респ. с тях не е разгледан въпросът, формулиран под № 2 в изложението към частната касационна жалба.

Същевременно обжалваното определение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Предвид изхода на спора, ответникът има право на направените разноски за производството по частната жалба в размер на 400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,