Определение № 202 от 19.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2980/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „МК Фера Вита“ ЕООД, [населено място], област Р. срещу решение № 214 от 12.08.2019 г. по в. т. д. № 123/2019 г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 189 от 21.11.2018 г. по т. д. № 34/2018 г. на Русенски окръжен съд. С първоинстанционния акт изцяло са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу ЗКПУ „Волово“, [населено място], област Р. обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 7 536 лв. – неустойка за частично неизпълнение на задължението за доставка на семена от бял трън по договор от 08.01.2014 г. и иск с правно основание чл. 82 ЗЗД за сумата 30 000 лв., като част от сумата 1 507 000 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение на същия договор. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че вземанията му за процесните суми са погасени по давност. Счита, че в настоящата хипотеза началото на давностния срок е моментът, в който е щял да получи доход от непроизведеното и непредоставено количество семена от бял трън, като застъпва становището, че приложима в случая е общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не специалната тригодишна давност по чл. 111 ЗЗД, както са приели предходните инстанции. В касационната жаба са развити и подробни съображения за основателността на всяка от претенциите, които, според касатора, въззивната инстанция не е обсъдила и с това е допуснала съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 271, чл. 272 вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички доводи и възражения на страните /изложени във въззивната жалба/ при спазване на правилата на формалната и правна логика; 2. С каква давност се погасява вземането за пропуснати ползи – осуетен доход; 3. От кога започва да тече давността за вземането за пропуснати ползи – осуетен доход“. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е посочена (и представена) следната практика на ВКС: решене № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г. о., решение № 101 от 03.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на I т. о., решение № 390 от 26.06.2015 г. по гр. д. № 7568/2013 г. на IV г. о. (за първия въпрос); решение № 66 от 22.06.2015 г. по т. д. № 269/2014 г. на I т. о. и определение № 732 от 23.06.2015 г. по гр. д. № 450/2015 г. на III г. о. (за втория и третия въпрос). Освен това, касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт по отношение приетото от въззивния съд, че процесните вземания се погасяват с тригодишна давност съгласно чл. 111, б. „б“ ЗЗД. Ответникът по касация – ЗКПУ „Волово“, [населено място], област Р. – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за отхвърляне на жалбата като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 27.11.2019 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата обаче е частично недопустима на основание чл. 280, ал. 3 ГПК. С оглед обстоятелството, че цената на обективно съединения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за присъждане на неустойка (7 536 лева) е под установения в закона минимален размер 20 000 лв. за търговските дела, каквото е и настоящото, въззивното решение не подлежи на касационен контрол. Ето защо, по отношение на този иск касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 08.01.2014 г. между страните е сключен договор, по силата на който ЗКПУ „Волово“, [населено място] се е задължила да произведе и достави на „МК Фера Вита“ ЕООД, [населено място] 25 тона семена от бял трън, като срокът на доставката е третото тримесечие на годината, а срокът, за който е сключен самият договор, е 31.12.2014 г; В изпълнение на сключения договор ответната кооперация е доставила на ищеца 6 160 тона семе от бял трън, за което е издадена фактура № 545 от 21.08.2014 г. С оглед на така установената фактическа обстановка, въззивният съд е преценил за основателно заявеното от ответника възражение за давност. Приел е, че доколкото се претендира обезщетение за неизпълнение на договор, то приложима е кратката тригодишна погасителна давност по чл. 111,б. „б“ ЗЗД, която в случая, предвид уговорения от страните срок за изпълнение – 31.12.2014 г., следва да се счита изтекла на 31.12.2017 г. И тъй като искът е предявен на 02.02.2018 г., т. е. след посочената дата, същият следва да бъде отхвърлен само на това основание, без да е необходимо произнасяне по съществуването на самото вземане. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на първия поставен въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обуславящ за изхода на конкретното дело. Действително, в обжалваното решение липсва произнасяне за това дали в полза на ищеца е възникнало правото на обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнението на процесния договор в пълния му обем, тъй като съдът не е обсъждал събраните по делото в тази насока доказателства и заявените от страните доводи и възражения. В случая, обаче, това е без значение за изхода на конкретното дело. Предвид извода на решаващия състав за изтекла погасителна давност, претенцията би била отхвърлена дори и при надлежно произнасяне по въпроса за съществуването на процесното вземане, т. е. изходът от правния спор би бил същият. Макар и отговарящи на императивното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, останалите два въпроса, свързани с приложимата давност при искове за присъждане на обезщетения за пропуснати ползи и с началния момент на давностния срок, също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като не е доказано твърдението за разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС. Необходимо е да се посочи, че решение № 66 от 22.06.2015 г. по т. д. № 269/2014 г. на I т. о., на което се позовава касаторът, е ирелевантно към така поставените въпроси, доколкото съдържа произнасяне по съвсем различен въпрос, а именно – за началния момент на давностния срок за вземане за неустойка за забава, когато не е уговорено, че неустойката се дължи за всеки просрочен ден, а не по въпроса за давността за вземане за обезщетение за пропуснати ползи. Що се отнася до втория посочен акт – определение № 732 от 23.06.2015 г. по гр. д. № 450/2015 г. на III г. о., същото не подлежи на обсъждане, тъй като няма характер на „практика на ВКС“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и задължителните указания в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отговор на тези въпроси се съдържа в служебно известното на настоящия състав решение № 82 от 02.06.2015 г. по т. д. № 1799/2014 г. на ВКС, II т. о. В това решение е прието, че вземането за обезщетение за пропуснати ползи се погасява с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД и че давността започва да тече от изтичането на срока на договора – становище, което е застъпено и в обжалваното въззивно решение. Наличието на посочената практика на ВКС обосновава съответно извод за отсъствие както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, (което освен това е бланкетно заявено и напълно неаргументирано), така и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, мотивирана именно с твърдението за неправилно приложената специална тригодишна давност, а не общата петгодишна давност. С оглед изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, поради липсата на искане от страна на ответника по касация, съдът не се произнася по отговорността за разноски. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК