Определение № 155 от 26.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 683/2021 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 170/11.01.2021 година, подадена от Т. К. Г. и Л. Г. Г., против определение № 702/20.11.2020 година на Върховния касационен съд, ГК, ІV г. о., постановено по гр. д. № 2058/2020 година. С обжалваното определение са оставени без разглеждане като процесуално недопустими касационна жалба с вх. № 2027/20.03.2020 година и касационна жалба с вх. № 2057/24.03.2020 година, подадени от Т. К. Г. и Л. Г. Г. срещу въззивно решение № 7/09.02.2020 година на Окръжен съд Кюстендил, постановено по в. гр. д. № 417/2018 година, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 316/22.06.2018 година на Районен съд Дупница, постановено по гр. д. № 2036/2017 година, като е прекратено производството по гр. д. 2058/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. В частната жалба се излагат доводи за това, че определението е неправилно като е поискана отмяната му като делото се върне на предишния състав на ВКС за произнасяне по касационна жалба против въззивното решение на Окръжен съд Кюстендил. Ответницата по частната жалба Е. К. Л. е подал отговор на същата с вх. № 1425/19.02.2021 година, с който е изразила становище, че жалбата е неоснователка и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея определение да бъде потвърдено. Т. К. Г. и Л. Г. Г. са били уведомени за обжалваното определение на 04.01.2021 година, а подадената от тях частна жалба е с вх. № 170/11.01.2021 година. Поради това частната жалба е подадена в предвидения с разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересовани страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това частната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения: При постановяване на обжалваното определение съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. е приел, че от данните по делото се установявало, че Е. К. Л. и Т. К. Г. били дъщери на С. Л. починала на 11.5.2017 година, която приживе притежавала еднофамилна жилищна сграда на 63.00 м 2 в поземлен имот с идентификатор № ..., с площ от 600.00 м 2 в [населено място], [община]. На 10.05.2017 година С. Л. беля упълномощила дъщеря си Т. К. Г. да се разпорежда със собствения й имот в това число да го продаде сама на себе си. Пълномощното било оформено извън нотариалната кантора, а упълномощителката била поставила палеца си поради невъзможност да изпише трите си имена. На 11.05.2017 година С. Л. чрез пълномощника си Т Т. К. Г. била продала на Т. К. Г. през времетраенето на брака й с Л. Г. Г. процесния имот за сумата 4500.00 лева при данъчна оценка на същия 4458.20 лева. В същия ден прехвърлителката била починала. Предмет на делото били искови претенции по чл. 26 ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и по чл. 31 ал. 1 от ЗЗД за нищожност/унищожаемост на упълномощителната сделка на и продажбата. Първоинстанционният съд бил уважил до размера на 1/2 идеална част евентуалния иск за нищожност, поради накърняване на добрите нрави, като решението му било потвърдено от въззивния съд. По делото било представено удостоверение за данъчна оценка на имота, от което било видно, че същата възлизала на 3456.20 лева, което обстоятелство не било спорно между страните. По делото нямало данни определената от първоинстанционния съд цена на иска да е била променяна в хода на съдебното производство. Съгласно разпоредбата на чл. 280 ал. 3 т. 1 пр. 1 от ГПК не подлежали на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000.00 лева. Обстоятелството, че цената на исковите претенции е под 5000.00 лева, обуславяло извод за недопустимост на касационното обжалване. Погрешното посочване във въззивното решение, че същото подлежи на касационно обжалване не създавало права за страните. Както е посочено в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК, на която се е позовал съставът на ВКС, ГК, ІV г. о., постановил обжалваното определение, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела, с цена на иска до 5000.00 лева. В случая цената на предявените по делото искове следва да бъде определена по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК, като доколкото се касае до договори, които имат за предмет вещни права, върху недвижими имоти, цената им е под 5000.00 лева. От установената с разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК необжалваемост на въззивните решения има едно изключение, а именно на касационно обжалване подлежат въззивните решения по исковете за собственост и други вещни права, върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Касае се до изключение, поради което разпоредбата не може да бъде тълкувана разширително. Същевременно от нея е видно, че касационното обжалване е допустимо за въззивните решения, по които предмет на иска е правото на собственост или друго право върху недвижим имот. Изключението не намира приложение за искове, които имат друг предмет, като например искове за нищожност, унищожаемост или разваляне на основанието за придобиване на правото на собственост върху недвижимия имот, макар и те да намират косвено отражение върху правото на собственост. Последните искове са облигационни такива, като не се приравняват на искове за собственост, което изрично е видно от разпоредбите определящи цената на тези искове. Цената на исковете за нищожност, унищожаемост или разваляне на основанието за придобиване на правото на собственост върху недвижимия имот се определя по реда на чл. 68, ал. 1, т. 4 от ГПК, докато цената на исковете за собственост се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК. Извършеното в чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК препращане към чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК, в случаите когато договорът има за предмет недвижим имот, няма за цел да приравни двата вида искове-т. е. всички да се считат като искове за собственост, а само да посочи начина, по който се определя цената на иска. Тези искове биха подлежали на касационно обжалване, независимо от това, че цената им е под 5000.00 лева, в случаите когато са съединени за разглеждане в едно производство с иска за собственост по реда на чл. 210, чл. 211, чл. 212 или чл. 213 от ГПК, в какъвто смисъл е посоченото в чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК „и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост“. В останалите случаи касационното обжалване ще е изключено, тъй като тези искове имат предмет, различен от правото на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, макар че постановените по тях решения могат да намерят косвено отражение върху правото на собственост или ограниченото вещно право. Предвид горното решение № 7/09.02.2020 година на Окръжен съд Кюстендил, постановено по в. гр. д. № 417/2018 година не е подлежало на касационно обжалване и затова подадените срещу него касационна жалба с вх. № 2027/20.03.2020 година и касационна жалба с вх. № 2057/24.03.2020 година правилно са били оставени без разглеждане от състава на ВКС, ГК, ІV г. о. От това следва, че подадената от Т. К. Г. и Л. Г. Г. срещу определение № 702/20.11.2020 година на Върховния касационен съд, ГК, ІV г. о., постановено по гр. д. № 2058/2020 година, частна жалба с вх. № 170/11.01.2021 година е неоснователна, предвид което определението трябва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение