Определение № 3166 от 28.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1711/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД, чрез процесуалния му пълномощник – адв. Г. И., срещу решение №139/05.04.2024г. по в.т.д. №380/2023г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е отменено решение № 260063 от 25.02.2021 г. по търг. дело № 166 по описа за 2020 г. на Окръжен съд – Стара Загора, като вместо това са отхвърлени предявените от „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД против Т. В. В. два обективно съединени осъдителни искове: по чл. 145 ТЗ за заплащане на сумата от 262 149,12 лева, представляваща обезщетение за причинени на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД вреди от Т. В. В., който в качеството му на управител, който в нарушение на задълженията, произтичащи от разпоредбата на чл. 141, ал. 1 ТЗ е допуснал изплащане на печалба/дивидент в размер на 508 200 лева от банкова сметка на „ТРАВЪЛ ИН БГ“ ЕООД в личната си банкова сметка, без да е налице основание за превод на дивидент в този размер, ощетявайки дружеството, и иск по чл. 86 ЗЗД за сумата от 127 899,27 лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата от 262 149,12 лева, за периода от 12.12.2015 г. до датата на предявяване на иска – 03.07.2020 г.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че ответникът Т. В. В. е бивш управител на дружеството, който е допуснал манипулиране на годишните финансови отчети на дружеството. Твърди, че приспаднатата още през 2011г. загуба не е намерила отражение в баланса, а с решение от 01.12.2015г. собственикът на капитала на дружеството, осланяйки се на манипулирания баланс, е взел решение за разпределяне на натрупаната печалба в своя полза. Счита, че реално подлежащата на разпределение печалба не е в размер на сумата от 508 200 лв., а 246 050,88 лв., поради което претендира като вреда разликата, или сумата от 262 149,12 лв. Касаторът счита, че неправилно въззивният съд е посочил, че не може да се приложи по аналогия чл. 247а от ТЗ, както бил приел ОС – Стара Загора, и се е позовал на глава 11 от ЗКПО „Пренасяне на данъчни загуби“, приемайки, че това е само възможност, а не задължение на данъчнозадълженото лице. Жалбоподателят твърди, че АС – Пловдив е интерпретирал неправилно установените по делото факти, в противоречие с доказателствата и императивните законови норми. Твърди, че реализираната през 2010г. загуба е била приспадната от печалбата през 2011г. и 2012г. и това е отразено в ГДД, но не е намерило отражение в ГФО, което противоречие не било коментирано от въззивния съд. Счита, че обявените ГФО противоречат на разпоредбите на чл. 24 и 26 от ЗСч. Касаторът поддържа, че неправилно били интерпретирани и разпоредбите на чл. 70-74 от ЗКПО от съда, тъй като данъчно задълженото лице може да избере дали да упражни правото си на приспадане, но след като веднъж вече е осъществено приспадане, то следва съгласно чл. 70, ал.1, изр. 2 ЗКПО да пренася загубата до изчерпването й през следващите пет години. Твърди, че управителят не е упражнил задължението си да осъществява контрол при изготвянето на счетоводните документи, като е допуснал противоречие между ГДД и ГФО, в резултат на което се е стигнало до разпределяне в негова полза като дивидент на сума, представляваща приспадната загуба на дружеството. Според касатора възприетото от съда, че може да се разпределят като дивидент суми, без приспадане на загуби от минали години, би довело до декапитализация и свръхзадълженост на дружеството. По изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковете.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Следва ли приспаднатата по реда на чл. 70 - 74 от ЗКПО в Декларацията по чл. 92 ЗКПО загуба да е намерила отражение в Годишния финансов отчет / баланс и ОПР/ на дружеството? Допустимо ли е разминаване по отношение на приспаднатата данъчна загуба в ГФО и ГДД за съответния период?;

2. „Налице ли е нарушение на счетоводните стандарти / НСС-1/ и чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от Директива 2013/34/ЕС за вярно и честно представяне на финансовите отчети при наличието на разминавания между ГФО и годишната данъчна декларация по чл. 92 ЗКПО, и въз основа на това разминаване – разпределянето на дивиденти, без приспадане на загубата от минали години?“

3. „Допустимо ли е нормата на чл. 247а от ТЗ, относима към акционерните дружества, да бъде приложена по аналогия и към дружествата с ограничена отговорност и следва ли непокритата загуба от предходни години да бъде приспадната преди разпределението на печалба?“

4. „Допустимо ли е последващо ангажиране от страна на дружеството на отговорността по чл. 145 от ТЗ за нанесени вреди на еднолично дружество с ограничена отговорност от бивш управител, който съчетава и качеството на едноличен собственик на капитала?“

5. „Действията на управител на ЕООД при подписване и подаване на декларация по чл. 92 ЗКПО, която противоречи на съставения и приет от органа по чл. 137 ТЗ годишен финансов отчет, могат ли да бъдат квалифицирани като такива, които съставляват основание за търсене на отговорност от страна на дружеството по чл. 145 ТЗ за нанесени му вреди?“

Ответникът по касационната жалба – Т. В. В., е подал писмен отговор от 26.07.2024г. чрез процесуалния си представител – адв. М. О., в който оспорва касационната жалба по подробно изложените доводи. Поддържа, че искът е погасен по давност, тъй като вписването в ТР на прекратяване на управителните му функции е извършено на 31.12.2015г. и от тази дата тече давността. Твърди и че ищецът няма правен интерес от иска, такъв би имал само собственика на капитала на дружеството – „Пиргос ланд“ ООД, който съгласно чл.40.02 от предварителния договор като купувач на дружествените дялове от капитала на „Травъл ин бг“ ЕООД изрично и неотменимо е приел правното и финансово състояние на дружеството към момента на сключване на договора по реда на чл. 129 ТЗ и няма право да променя позицията си. Претендира разноски по приложен договор за правна защита.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т.3 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно, че Т. В. В. е бил едноличен собственик на капитала и управител на ищцовото дружество „Травъл ин БГ” ЕООД, през периода от учредяването и първоначалната регистрация на дружеството през 2004 г. до края на 2015 г., когато прехвърлил дяловете си от капитала на „Пиргос ланд“ ООД, като промяната в собствеността е вписана на 30.12.2015 г. в ТР към АВ по партидата на дружеството. Счел е, че с решение на едноличния собственик на капитала на „Травъл ин БГ“ ЕООД от 01.12.2015 г., въз основа на натрупаната и неразпределена печалба до 2014 г., е решено да му бъде изплатена като дивидент сумата в размер на 508 200 лв. Приел е, че от представеното извлечение от банковата сметка на „Травъл ин БГ“ ЕООД в „Прокредитбанк“, за периода от 10.12.2015 г. до 11.12.2015 г. и от приетото заключение на ССчЕ е установено, че на Т. В. В. е изплатена като дивидент сумата от общо 482 790 лева, върху който е внесен данък на 20.01.2016 г. в размер на 25410 лв.

Въззивният съд е приел, че от заключението на приетата по делото ССЕ, е установено, че в годишните данъчни декларациите по чл. 92 от ЗКПО на дружеството, за дължимия финансов резултат и дължимия корпоративен данък, натрупаните през периода 2010 г. – 2015 г. загуби са в общ размер на 262 149.12 лв. АС – Пловдив е посочил, че експертизата е установила, че са налице разлики между ГФО (балансите и ОПР) и ГДД по чл. 92 ЗКПО за дължимия финансов резултат и дължимия корпоративен данък, в частта за финансовия резултат (печалба/загуба), изразяващи се в това, че приспаднатата през 2011 г. загуба от 2010 г. в размер на 215 399.13 лева и от 18907.69 лв. през 2012 г., не е намерила счетоводно отражение в баланса в раздел А „Собствен капитал“ на „Травъл ин БГ“ ЕООД за 2015 г. Възприел е, че в съставения счетоводен баланс за 2014 г. са записани както следва – текуща загуба - /-28 хил. лева/; неразпределена печалба от м.г. – 508 хил.лева, и непокрита загуба от м. години /-234 хил. лева/, а за 2015 г. са записани – по Баланс – текуща печалба 23 хил. лева, по баланс – непокрита загуба от м.г. /-268 хил. лева/, по отчет за приходи и разходи – печалба – 23 хил.лева. Апелативният съд е посочил, че съгласно експертизата към 31.12.2015 г. е имало непокрита загуба от минали години в размер на 262 хил. лв., която според заключението на вещото лице е следвало да намери счетоводно отражение в ГФО /балансите и ОПР/ и че към 31.12.2014 г., неразпределената печалба от минали години, от която можело да се изплаща дивидент била в размер на 246 хил. лв., което е и максималната сума, която може да бъде изплатена като дивидент.

Въззивният съд е приел, че следва да се направи разграничение между данъчен финансов резултат - данъчна печалба и данъчна загуба, и счетоводен финансов резултат - счетоводна печалба и счетоводна загуба, като е описал същите по дефиниция. Приел е, че редът и условията за пренасяне на данъчни загуби са уредени изрично в разпоредбите на глава единадесета „Пренасяне на данъчна загуба” от ЗКПО / чл.70 и следващите/ и че там е предвидена възможност, а не задължение за същото лице, да намалява облагаемата си печалба като пренася загуби от минали години. АС – Пловдив е посочил, че Законът за счетоводството, а също и Счетоводен стандарт (СС) 1 – Представяне на финансови отчети, не предвиждат възможност или задължение за пренасяне и/или приспадане на отчетени от предприятията загуби и печалби, при съставянето на предвидените по този закон и стандарт счетоводни документи, съответно – отразяване на такива действия, извършени по силата на ЗКПО. Въззивният съд е посочил, че решенията за разпределяне на счетоводната печалба или за покриване на счетоводна загуба в търговските дружества се вземат от оправомощените за това съгласно с разпоредбите на Търговския закон и на Учредителния акт на дружеството органи/лица, в случая едноличният собственик на капитала, а по делото не е установено, нито са изложени твърдения в тази насока, едноличният собственик на капитала на „Травъл ин БГ“ ЕООД да е взел решения за разпределяне на неразпределена печалба на дружеството към края на 2014 г. за покриване на непокритите към същия момент загуби. Приел е, че не може да се приеме, че по силата чл. 247а ТЗ, има задължение за едноличния собственик, при разпределение на печалба в ООД, да приспадне загубите от минали години, тъй като посочената разпоредба се отнася конкретно за акционерните дружества и не може да бъде прилагана по аналогия за ООД. С оглед горните мотиви, апелативният съд е приел, че са налице предпоставките за изплащане на дивидент. Въз основа на изложеното, въззивният съд е счел, че не е установено наличието на законово основание за покриване на реализираните през периода 2010 г. – 2014 г. счетоводни загуби в размер на 234306.82 лева, както и тази за 2014 г. в размер на 27 842.30 лева /общо - 262 149.12 лева/ за сметка на реализираните през същия период счетоводни печалби в общ размер от 508 238.58 лева, същите правилно и в съответствие с изискванията на ЗСч /отм./ и тези на Счетоводен стандарт (СС) 1 – Представяне на финансови отчети са били отразени в ГФО за 2014 г. /счетоводен баланс и ОПР/. Приел е, че решението на едноличния собственик на капитала на „Травъл ин БГ” ЕООД за разпределение на печалбата чрез изплащане на дивидент е било в съответствие с определената му с разпоредбата на чл. 147, ал. 2 вр. с чл. 137 ТЗ компетентност и съобразено със записания в ГФО за 2014 г. размер на неразпределената печалба, поради което изпълнението на това решение не е причинило твърдяната от ищеца имуществена вреда на търговското дружество. Предвид горното АС – Пловдив е приел, че главният иск е неоснователен, което обуславя и неоснователността на акцесорния иск, отменил е първоинстанционното решение и е отхвърлил исковете.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК предпоставя правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първите два поставени от касатора въпроса за отразяването на загубата в ГДД по чл. 92 ЗКПД и пренасянето й в ГФО, съответно разминаването между данните по тях и дали това представлява нарушение на счетоводните стандарти, са взаимосвързани, но съдът намира, че не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въпросите са свързани с правилността на атакуваното въззивно решение и с възприетите от съда констатации и изводи за установяване на фактическата обстановка и преценката на въззивния съд на събраните по делото доказателства. Фактическите изводи на въззивния съд по възприемане на доказателствата по делото не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК, а само след евентуално допускане на обжалваното решение до касация по конкретно поставен от касатора правен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 - т. 3 ГПК, а такива не се установяват. Дали и как е възприел въззивният съд заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съответно възприетите от него фактически изводи относно това дали е налице разминаване между данните, с горното допуснато ли е нарушение на счетоводните стандарти, касае кредитирането на доказателствата от апелативния съд и горното не може да обоснове допускане на касационно обжалване на решението по така поставените въпроси. Тези въпроси са израз на тезата на касатора за неправилни фактически изводи на въззивния съд досежно наличието на вреда за дружеството, но са свързани с обосноваността на въззивното решение и не са общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Третият поставен въпрос, дали е приложима по аналогия разпоредбата на чл. 247 а от ТЗ, е свързан с изложените мотиви на въззивния съд, и удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но касаторът не е обосновал наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, на който се позовава. Разпоредбата на чл.247а от ТЗ, която предвижда, че дивиденти и лихви по чл. 190, ал. 2 се изплащат само ако според проверения и приет съгласно раздел ХI финансов отчет за съответната година чистата стойност на имуществото, намалена с дивидентите и лихвите, подлежащи на изплащане, е не по-малка от сумата на капитала на дружеството, фонд "Резервен" и другите фондове, които дружеството е длъжно да образува по закон или устав, е ясна и непротиворечива. Безспорно е и че съдружниците в дружеството с ограничена отговорност не получават дивидент при разпределение на печалбата, а имат право на част от печалбата, съразмерно на дяловете, ако друго не е уговорено / чл. 133, ал. 1 от ТЗ /, като понятието дивидент е въведено в допълнителните разпоредби на ЗДДФЛ за целите на облагането с данък на доходите на физическите лица, като е дадена легална дефиниция в §1, т. 5, б. Б от ДР, а именно: дивидент е доход от дялови участия, включително от неперсонифицирани дружества и от други права, третирани като доходи от акции. Горното не дава основание да бъде тълкувана разширително нормата на чл. 247а ТЗ, която се отнася само за акционерните дружества. Касаторът не е посочил и представил противоречива практика на съдилищата по въпроса, която да се нуждае от промяна или да е резултат от неправилно тълкуване на ясната правна норма, нито е налице изменение на законодателството или обществени промени, които да налагат осъвременяването й, поради което не е надлежно обоснован допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. С оглед горното така поставеният въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Четвъртият поставен въпрос, дали е допустимо последващо ангажиране от страна на дружеството на отговорността по чл. 145 ЗЗД за вреди от бивш управител, който съчетава и качеството на едноличен собственик на капитала, не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд. Апелативният съд е възприел въз основа на данните по делото, че не е установена надлежно вреда за дружеството, с оглед различията между данъчното и счетоводното третиране на финансовия резултат, но няма произнасяне по въпроса, което да е неблагоприятно за касатора. Следователно въпросът не отговаря на изискванията в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос да е от значение за изхода по конкретното дело, т.е. е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по делото.

Последният поставен от касатора въпрос, а именно дали действията на управител на ЕООД при подписване и подаване на декларация по чл. 92 ЗКПО, която противоречи на съставения и приет от органа по чл. 137 ТЗ годишен финансов отчет, могат да бъдат квалифицирани като такива, които съставляват основание за търсене на отговорност от страна на дружеството по чл. 145 ТЗ за нанесени му вреди, също не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въпросът е казуистичен, свързан с правилността на атакуваното въззивно решение и с възприетите от съда констатации и изводи за установяване на фактическата обстановка и преценката на въззивния съд за събраните по делото доказателства. Отговорът му изисква преценка на направените въз основа на ангажирания доказателствен материал изводи на апелативния съд по фактите по делото. Следователно така поставеният въпрос не съставлява значим правен въпрос, обусловил изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът е заявил искане за присъждане на такива и представил договор за правна защита и съдействие, както и платежно нареждане на „Уникредит Булбанк“ АД, от което се установява заплащането на сумата от 15 000 лв. като адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор по касационната жалба. С оглед горното сумата следва да му бъде присъдена като съдебно-деловодни разноски за настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ Т.О.