Определение № 4792 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2788/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Г. Г. срещу въззивно определение № 231/10.04.2024 г. по ч.гр.д. № 146/2024 г. на Монтанския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 80/16.01.2024 г. по гр.д. № 1395/2023 г. на Ломския районен съд, с което по възражение за местна неподсъдност на спора съдът е прекратил производството и е изпратил делото по подсъдност за разглеждане на Софийския районен съд като местно компетентен съд с оглед седалището на ответника в [населено място]. Ответникът по частната касационна жалба „Пепе Груп“ ООД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на подадената частна касационна жалба, като според процесуалното поведение на частния жалбоподател – ищец го определя като „процесуален номад“. Частната касационна жалба е процесуално допустима: подадена е от страна по делото в предвидения в закона срок срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приел следното: Първоинстанционното производство е образувано пред Ломския районен съд по искова молба на Г. Г. Г. с посочен постоянен адрес в [населено място], [жк], [жилищен адрес] и съдебен адрес в [населено място] срещу „Пепе Груп“ ООД, [населено място], р-н. О. к., с искане за изменение на сключен между страните договор за аренда от 2017 г. в частта относно уговореното арендно плащане за стопанската 2022-2023 г. от 10 лева на 100 лева на декар за 4 земеделски имота. В исковата молба ищецът Г. Г. Г. твърди наличието на многобройни съдебни дела с ответника и други арендатори и представя като доказателства договори за аренда и наем на земеделски земи. С отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за неподсъдност на спора с оглед на разпоредбите на чл.105 във вр. с чл.108, ал.1 ГПК, тъй като седалището и адресът му на управление са в [населено място]. С частната си жалба Г. Г. Г. до въззивния съд сочи свой настоящ адрес в [населено място], [община] и твърди, че има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, тъй като по силата на договора за аренда действа като физическо лице и придобива услуга, с което обосновава подсъдността на спора пред Ломския районен съд. Въззивният съд е обосновал извода си, че частният жалбоподател няма качеството „потребител“. Въззивният съд е приел, че с оглед основното съдържанието на арендния договор ищецът като физическо лице – арендодател нито придобива стоки, нито ползва услуги, поради което и няма качеството на потребител по смисъла на ЗЗП. Въззивният съд е изложил и други мотиви за неоснователността на частната жалба. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Жалбоподателят се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което извежда следния въпрос: Може ли по договор за аренда на земеделска земя, чиято основна цел е обработка на земята, но включва също и опазването на почвата, физическото лице - арендодател да има качеството на потребител на услуги, когато арендаторът по договора, юридическо лице с основна дейност обработка на земеделски земи предоставя тези услуги на физическото лице? Частният жалбоподател не обосновава допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3, така, както е предвидено в т. 4 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното определение – че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното определение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на определението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното определение и с потвърденото с него определение, както и с твърденията и доводите на страните, настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Така е, тъй като в исковата си молба ищецът (частен жалбоподател във въззивното и в касационното производство) сочи за свой адрес постоянния си адрес в [населено място] и сочи адрес на ответника в [населено място] (и двата адреса в близост до СРС) и тъй като в исковата си молба твърди и доказва наличието на многобройни съдебни дела с ответника и други арендатори (и представя като доказателства договори за аренда и наем на земеделски земи с тези арендополучатели и наематели), от което може да се направи извод, че се занимава с отдаването на земеделски земи под аренда и наем по занятие. Частният жалбоподател заявява едва пред въззивния съд свой настоящ адрес в [населено място], [община] и едва пред въззивния съд навежда твърдение, че отдава земеделски земи под аренда в качеството на потребител. Това са нови обстоятелства, които не са въведени с исковата молба и не са част от нея. Посоченият за пръв път пред въззивния съд настоящ адрес е твърдение за промяна във фактическите обстоятелства, обуславяща местната подсъдност, която съгласно разпоредбата на чл.120 ГПК не е основание за препращане на делото. Наведеното едва пред въззивната инстанция твърдение на ищеца (частен жалбоподател), че отдава земеделски земи под аренда в качеството на потребител, не следва да се счита за факт, на който се основава иска, поради което не следва да бъде обсъждан. От значение са посочените от ищеца в исковата му молба обстоятелства, които съгласно правилата на чл.105 и чл.108, ал.1 ГПК са от значение за местната подсъдност и поради своевременното възражение на ответника по реда на чл.119, ал.4 ГПК са съобразени от първата и от въззивната инстанция. Поради изложеното (че доводите и правният въпрос са основани на твърдения, които не са наведени от ищеца с исковата му молба и не са част от нея и че не е обосновано допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК), настоящата съдебна инстанция приема, че няма съмнение за очевидна неправилност на въззивното определение и че изведеният въпрос не е обуславящ. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски, а следва да бъде осъден да заплати на ответника направените разноски за процесуално представителство в това производство, които са поискани и чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие (за процесуално представителство), в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата 1 000 лева.