Определение № 397 от 06.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1280/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] против постановеното на 28.06.2011 год. решение № 1029 по т.д.№ 364 / 2010 год. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 209 / 26.02.2010 год. на СГС, ТО, VІ – 8 състав по гр.д.№ 2195 / 2008 год., в частта по уважаване предявения от [фирма] срещу касатора иск, с правно основание чл.208 ал.1 от Кодекса за застраховането, за сумата от 38 425 евро, както и в частта, в която след отмяна на първоинстанционното решение в тази му част, въззивният съд е присъдил в тежест на ответника - касатор и разликата до предявения размер от 30 770 евро, т.е. допълнително присъдил сума от 1345 евро - застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „ Автокаско „ на лек автомобил. К. оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Формулира основания за допустимост на касационното обжалване в хипотезите на чл.280 ал.1 т. 1 и т.2 от ГПК. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, като по допустимостта на касационното обжалване счита, че не е формулиран ясен и относим правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК.Счита ,че изложението се основава на преценка на изводите на съда относно установените в производството по спора факти и следователно е приложимо към преценка на правилността на решението, на основанията по чл.281 т.3 ГПК .Намира цитираната от касатора задължителна и казуална съдебна практика неотносими към правния спор. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение, констатира че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и съдържа реквизитите съгласно чл.284 от ГПК, като изхожда от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявен е иск с правно основание чл.208 ал.1 КЗ, за заплащане застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Автокаско „, поради настъпило на 14.11.2007 год. застрахователно събитие - кражба на автомобила, на основание сключен между ЗД [фирма] / застраховател / и [фирма] /застрахован/ договор, с полица серия А – 2006 № [ЕГН] / 26.01.2007 год., като действителността на договора и съществуването на застрахователното правоотношение към датата на застрахователното събитие не се оспорват. Фактът на отнемане автомобила от владението на лице, упълномощено от застрахования да го управлява, също не е спорен. Оспорва се квалификацията на отнемането като „ кражба „, по смисъла на чл.194 НК, в който смисъл ответникът твърди, че се касае за отнемане по смисъла на чл.346 от НК - „ противозаконно отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго, без негово съгласие, с намерение да ползва / а не да присвои / вещта „. Следователно, ответникът оспорва иска с довода за ненастъпил, покрит от застрахователя риск, като евентуално, в случай, че се приеме налице „ кражба „ на автомобила, е налице изключен риск, съгласно раздел ІІІ, т.1.11.1 и т.1 .11.2 от Общите условия, тъй като водачът е оставил автомобила незаключен, с работещ двигател и оставени на таблото ключове и документи в автомобила. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че квалифицирането на отнемането като „ кражба „, респ. „ грабеж „ / покрити застрахователни рискове, съгласно раздел ІІ т.1 от Общите условия, клауза „ Р” – Разширено покритие „ / или „ отнемане по чл.346 НК „, е ирелевантно, тъй като различието във фактическите състави се основава на субективния елемент - отношението на дееца към деянието и намерението с което отнема вещта от владението на другиго .Това субективно намерение, според съда, е ирелевантно за носения от застрахователя риск, като паралелно е наведен и извод за липса на доказателства за отнемане по смисъла на чл.346 от НК - отнемане на автомобила за ползване, а не за присвояване. Съдът е отхвърлил като неоснователни и възраженията за недължимо обезщетение, на основание неизпълнение задължения на застрахования - раздел ІІІ, т.1.11.1 и т.1 .11.2 от Общите условия, с оглед конкретно установените по делото обстоятелства по отнемането на вещта - в движение, към момент, към който водачът е напуснал автомобила с цел отстраняване препятствие по пътя си. Изложението по чл.284 ал.3 от ГПК не съдържа формулиран, дори непълно и неточно, но позволяващ конкретизиране и уточнение по начина, предоставен на настоящата инстанция, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос. Посочва се, че въззивният съд е квалифицирал отнемането на автомобила като кражба, въпреки липса на пълно и главно доказване, в който смисъл касаторът намира постановеното решение в противоречие с решение № 528 / 08.07.2005 год. на І т.о. на ВКС, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Намира решението постановено и в противоречие с принципите за разпределение на доказателствената тежест, тъй като ответникът е санкциониран за недоказване факта на отнемане на автомобила по смисъла на чл.346 от НК – за ползване, в качеството му на отрицателен факт. Сочи противоречие с решение № 394/ 18.05.2010 год. на ВКС, ІІІ гр. отд.. Счита постановеното решение, за присъждане обезщетение в евро, недопустимо, като противоречащо на ТР № 2 / 1997 год. по тълк. дело №2 / 1997 год. на ОСГК на ВС. Както се посочи по-горе, решението на въззивния съд не е обосновано с извод за безспорно установяване наличието на „ Кражба „ по смисъла на чл.194 от НК, а с оглед безспорното установяване отнемането на застрахования автомобил от владението на собственика му / идентично от обективна страна деяние при всяко от двете престъпления - „ кражба „ и „ отнемане по чл.346 НК „ /, като субективното намерение на дееца, нерефлектиращо върху застрахователния риск, съдът е преценил за ирелевантно. Визираните от касатора аспекти на неправилност на решението, дори да биха били съпътствани с ясно и точно формулирани правни въпроси, не са относими към този решаващ правен извод на съда, нито изобщо към процесуални действия по главно и пълно доказване факта на деянието „ кражба „ от субективна страна. Съпътстващият извод за липса на доказателства за „отнемане по смисъла на чл.346 НК „ / в който смисъл очевидно са изложени съображенията относно доказателствената тежест по установяване на отрицателни факти /, може да бъде приет само за евентуален, ако не би бил споделен решаващият извод на съда, за доказано отнемане на автомобила от владението на собственика му, тъй като кумулативното им приложение в обосноваване основателност на претенцията е изключено. При това изобщо не се касае за установяване на отрицателен факт / неслучил се, несбъднал се факт /, а за установяване деянието по „ отнемане по чл.346 от НК „, на който именно ответникът гради защитната си теза. Цитираната съдебна практика, предвид липсата на формулиран правен въпрос, не може да бъде разглеждана в обосноваване на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Постановеното решение не е и вероятно недопустимо, тъй като с оглед времеосъществяването на фактическия състав по сключването на застрахователния договор, при това сключването му при дължимост на вземанията в евро, и предвид отмяната на чл.10 ал.1 от ЗЗД / в сила от 1 януари 2000 год. /, цитираното ТР 2 / 1997 год. по тълк. дело № 2 / 1997 год. на ОСГК на ВС е неприложимо. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение