Определение № 5375 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4181/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. Ив. Ю., против Определение № 12 247 от 06.08.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 8 055 по описа за 2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Определение № 20 138 от 07.06.2023 г., постановено по гр. дело № 15 888 по описа за 2022 г. на СРС, ГО, 118 състав, с което на основание чл. 126, ал. 1 ГПК производството по делото е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното определение е неправилно, иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводственте действия. В изложението към частната касационна жалба е формулиран следният въпрос, отнесен от жалбоподателя към хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „длъжен ли е въззивният съд, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, да обсъди всички относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства?“; Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г. и Решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на ВКС, I ГО. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното определение. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима. За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 126 ГПК, въззивният съд е приел наличие както на субективен, така и обективен, идентитет между гр. д. № 5 050/2022 г. и гр. д. № 15 888/2022 г., и двете дела по описа на Софийски районен съд. От сравнението между исковата молба, по която е образувано гр. д. № 5 050/2022 г. по описа на СРС, приложена по делото служебно от съда, и исковата молба по гр. д. № 15 888/2022 г. по описа на СРС, въззивният съд установил, че ищецът претендира ангажиране на деликтната отговорност на държавата (чрез нейния процесуален субституент - държавният орган, с когото причинилото твърдените вреди длъжностно лице е в служебни правоотношения - в случая това е Върховният касационен съд). Посочил е, че предявеният и по двете дела иск е с правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 6 § 1 и чл. 13 КЗПЧОС, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на справедлив процес поради противоправно поведение на съда, изразяващо се в незаконни действия при разглеждане и произнасяне по обвинение по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. на ВКС с Решение № 42/16.04.2020 г. с твърдение да са допуснати съществени процесуални нарушения, нарушаващи правото на защита на ищеца. По възражението в частната жалба, че липсвало пълно съвпадение на периодите, за които се претендира обезщетение, между двете дела, въззивният съд приел, че обезщетението за неимуществени вреди от незаконосъобразните действия на състав на ВКС по цитираното дело е едно, като посочването на различни изрази и мотивиране на нарушенията спрямо отделни части от обвинителния акт по наказателното дело, както и несъществената разлика в заявените периоди, не води до различен фактически състав по чл. 49 ЗЗД, респективно до липса на обективен идентитет на двете претенции. В подкрепа на тезата си е цитирал Определение № 2 128/13.07.2023 г. по к.ч.гр.д. № 2 471/2023 г. по описа на ВКС, III ГО. Обосновавайки извод за наличие на идентичност между страните по двете дела, както и на основанието, на което се претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че е са налице условията на 126, ал. 1 ГПК за прекратяване на по-късно заведеното дело. Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос е от значение за всяко гражданско дело. В настоящия случай той е отправен от жалбоподателя в контекста на оплакването му за неправилност на въззивното определение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата и доводите на страната. Ето защо той не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Независимо от това, следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил в мотивите на атакувания акт всички допустими и относими към предмета на спора доводи и твърдения на ищеца, както и доказателствата, които служебно е събрал, за да провери допустимостта на производството. Не е налице противоречие с посочената от касатора практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/1968 г. и Решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на ВКС, I ГО. Бланкетно поддържаното основание за селекция по чл. 280, ал. 2 ГПК също не се установява. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или на прилагане на правна норма в смисъл, противоположен на действителния. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,