Определение № 1650 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4435/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. И. А., чрез процесуален представител адв. Г. Г., против въззивно решение № 456 от 23.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 411/2024 г. по описа на Окръжен съд - Враца, с което е отменено решение № 75 от 26.03.2024 г. по гр. д. № 719/2023 г. по описа на Районен съд - Оряхово, в обжалваната осъдителна част и вместо него е постановено друго, с което предявения от Н. И. А. против Районен съд - Козлодуй иск за сумата 950,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в чувство на безпомощност, неувереност, недоверие към съда и държавата, причинени на ищеца от нарушаване правото му за разглеждане в разумен срок на гр. д. № 1039/2022 г. по описа на Районен съд - Козлодуй, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 07.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата е отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация Районен съд - Козлодуй, в който поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението. Контролиращата страна Окръжна прокуратура - Враца не е подала писмен отговор и не изразява становище по касационната жалба. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: Между страните не се спори, че на 26.07.2022 г. е образувано гр. д. № 1039/2022 г.по описа на Районен съд - Козлодуй. При образуването делото е разпределено на случаен принцип на доклад на съдия Ж. Г. Д.-А.. От приетата по делото справка от деловодната система ЕИСС е установено, че с разпореждане в закрито заседание на 27.07.2022 г. съдията-докладчик е постановил размяна на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК. На 11.08.2022 г. е постъпил отговор от ОДМВР - Враца, като ответникът е поискал привличане на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице-помагач по делото и е предявил обратен иск срещу него. С определение, постановено в закрито заседание на 30.09.2022 г., съдията-докладчик е оставил без движение исковата молба по предявения обратен иск и е дал указания на ответника да отстрани констатирани нередовности чрез внасяне на дължимата държавна такса. На 13.10.2022 г. ответникът ОДМВР - Враца е внесъл указаната от съда държавна такса. С определение в закрито заседание на 25.11.2022 г. съдът е конституирал „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице-помагач на страната на ответника, приел е за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и е постановил размяна на исковата молба по реда на чл. 131 ГПК с ответното по този иск дружество – „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД. На 04.01.2023 г. са подадени отговори от „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД както по предявения срещу него обратен иск, така и по първоначалната искова молба. С постановено по реда на чл. 140 ГПК определение от 12.09.2023 г., районният съд се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е проекта си за доклад по делото и е насрочил същото за разглеждане в открито съдебно заседание на 07.11.2023 г. На посочената дата е проведено открито съдебно заседание, в рамките на което са събрани всички допуснати от съда доказателства и делото е обявено за решаване. Съдът се е произнесъл с решение № 737 на 27.11.2023 г., като след това са последвали молби по чл. 248 ГПК и въззивна жалба срещу решението. От приетите по делото 5 броя болнични листове е установено, че за периода до насрочване на делото съдията-докладчик е отсъствал от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, а именно: - от 06.12.2022 г. до 09.12.2022 г. - 4 дни; от 11.01.2023 г. до 18.01.2023 г. - 8 дни; от 13.03.2023 г. до 26.03.2023 г. - 14 дни; от 27.03.2023 г. до 15.04.2023 г. - 20 дни и от 16.04.2023 г. до 15.05.2023 г. - 30 дни, тоест общо 76 дни. Въззивният съд е приел, че продължителността на производството от депозиране на исковата молба в съда до постановяване на първоинстанционния съдебен акт от почти 1 година и 4 месеца не може да бъде приета като „неразумен срок“ за разглеждане на конкретното дело с оглед неговите специфики. Районният съд първоначално е сезиран с два основни и два акцесорни обективно съединени искове; привлечено е трето лице-помагач; след дадени указания за отстраняване на нередовности е приет за съвместно разглеждане обратен иск; от доводите на страните, отразени в проекто-доклада, е видно, че засегнатите правни въпроси са със значителна сложност; събран е значителен обем доказателствен материал; допусната е съдебно-счетоводна експертиза. Констатираните отклонения във връзка с предмета и със страните по делото обосновават по-дълъг срок за разглеждането и справедливото решаване на спора пред първата инстанция в сравнение с граждански дела, разглеждани по общия исков ред, по които не са налице такива процесуални усложнения. Макар и спорът да е трудов, същият не подлежи на разглеждане по реда на Глава ХХV „Бързо производство“, Част ІІІ „Особени искови производства“ ГПК, както поради предмета – неизплатени допълнителни възнаграждения, така и поради обективното съединяване на искове. Действително практиката на ЕСПЧ определя трудовите спорове като такива с висока степен на обществена значимост, изискваща разглеждането им в по-кратки срокове. В случая обаче, спорът не е свързан с лишаването на ищеца от право на труд и от възможността да реализира трудов доход, а се претендират заплащането на още 10 % от допълнително възнаграждение, което да се изплати на ищеца, както и заплащането на възнаграждение за положен извънреден труд. Ето защо, бързината на разглеждането на конкретното дело не е от първостепенно значение за ефективността на съдебната закрила. От данните по делото е видно, че действително е налице един по-значителен период, в който се констатира бездействие на съдията-докладчик, а именно от момента, когато е приключила размяната на книжата с подаването на отговори от третото лице-помагач „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД по предявения срещу него обратен иск и по първоначалната искова молба, до датата, на която районният съд е постановил определението си по реда на чл. 140 ГПК за насрочване на делото, този период на забава не променя извода за разумна обща продължителност на съдебното производство. Допуснато е забавяне при насрочване на делото, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство по смисъла на Глава ХV и Глава ХVІ ГПК. Освен това към момента съдебното производство не е приключило с влязъл в сила съдебен акт, поради което констатираното забавяне на конкретното процесуално действие не е достатъчно основание, за да се обобщи, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок, доколко забавата евентуално би могла да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ - отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната за конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд?“; 2. „Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходната инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ по отношение на делото водено от нисшестоящата инстанция?“; 3. „Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целият период, от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция, при преценка за спазването на разумния срок за разглеждане на делото?“. Поддържа, че въпросите са решени в противоречие с практика на ВКС и ЕСПЧ, която цититра, както и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. По приложението на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС има създадена практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. В тази практика е разяснено (вж. решение № 66 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72 от 18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. и др.), че нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда специален ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧОС, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. В тази практика (вж. - Finger v. Bulgaria, Zmalinski v. Poland, Piatkowsky v. Poland, Scordino v. Italy, Obermeier v. Austria, Pretto and Others v. Italy, Capuano v. Italy, Surmeli v. Germany, Zimmermann and Steiner v. Switzerland и др.) последователно е приемано, че държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят и на изискванията на чл. 6, § 1 от Конвенцията, включително - задължението да разглеждат делата в разумен срок. Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи. Разумността на срока, в който е продължило едно дело се оценява с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценява съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на страните и свидетелите, нуждата да се проучат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение са създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Общи забавяния, причинени случайно (внезапно) от пренатовареността на съда, могат да бъдат допуснати, ако не са продължителни, и когато властите са предприели съответните разумни мерки за разглеждане на делата с оглед на тяхната спешност и значимост (вж. - Zimmerman and Steiner, §§ 27-32; Pretto and others, §§ 30-37). Освен това, ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 от Конвенцията е напълно автономен от начина, по който националното производство определя продължителността на процесуалните действия, респективно че нарушение на законови срокове не води непременно до нарушение на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС (вж. - Khan v. the United Kingdom, §§ 34-40). Съгласно практиката на ЕСПЧ, не съществуват фиксирани срокове за нито един вид съдебно производство и всяка отделна ситуация се разглежда на принципа „случай-за-случай“, като преценката на „разумния срок“ варира в зависимост от конкретните обстоятелства. Нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията изисква проверка на производството като цяло и от гледна точка на всички етапи и възможности, предоставени на жалбоподателя, а не оценка на отделни процедурни нарушения сами по себе си („per se“). Въззивното решение не е постановено в противоречие с тези правни разрешения. Решаващият съд е съобразил критериите, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и в практиката на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, като след анализ и оценка на събраните по делото доказателства е приел, че в случая общата продължителност на производството пред Районен съд - Козлодуй не може да се квалифицира като „неразумен срок“ за разглеждането на делото. Единственото констатирано забавяне, допуснато при насрочване на делото в открито съдебно заседание, не се е отразило на общия разумен, според конкретните обстоятелства, срок за приключване на делото. В тази връзка е отчетено, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, но установения обективен факт – отсъствие от работа на съдията-докладчик поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, респективно срока на отсъствието (от 06.12.2022 г. до 09.12.2022 г.; от 11.01.2023 г. до 18.01.2023 г.; от 13.03.2023 г. до 26.03.2023 г.; от 27.03.2023 г. до 15.04.2023 г. и от 16.04.2023 г. до 15.05.2023 г.), не би могло да обоснове необходимост от предприемане на някакви административни мерки – преразпределение на делата на останалите съдии от съда, или командироване на съдии от други съдилища. Освен това, при прилагането на критерия за значение на делото за жалбоподателя, въззивният съд е посочил, че конкретното дело не е свързано с лишаване на страната от правото й на труд и получаване на трудово възнаграждение, поради което и с оглед на този критерий не може да се направи извод за неразумна обща продължителност на съдебното производство пред първата инстанция. Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение