Определение № 76 от 07.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3785/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 1441 от 30.06.2021 г., подадена от Л. Р. М. чрез адвокат И. Ц. от АК - П., срещу частта от въззивно Решение № 33 от 01.06.2021 г. по в.гр.д.№ 317/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с която (в резултат от потвърждаването в тази му част на Решение № 103 от 14.07.202 г. по гр.д.№ 210/2019 г. на РС – Панагюрище) е отхвърлен предявеният от Л. Р. М. против Р. Р. С. иск за делба по отношение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект от сгада - втори етаж с идентификатор *** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-39 от 17.07.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент, с площ от 94 кв.м., който се намира в сграда № 1 с идентификатор , построена в поземлен имот с идентификатор * и административен адрес: [населено място], [улица].

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт и отговаряща на изискванията по чл. 284 ГПК, е процесуално допустима.

Ответницата по касация Р. Р. С. е депозирала отговор чрез адвокат С. Д. от АК - П., в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са придобили собствеността върху процесния втори етаж от двуетажната жилищна сграда по силата на договор за дарение от 23.09.1975 г., прехвърлител по който е бащата на двете съделителки. Ответницата по касация Р. Р. С. живее със семейството си на втория етаж от двуетажната жилищна сграда от около 1990 г. до настоящия момент непрекъснато. Съделителката Л. Р. М. никога не е живяла на втория етаж. Първоначално този етаж не е бил обитаем, а е бил приведен във вид, годен за живеене, от Р. Р. С. и нейния съпруг, които се установили да живеят там веднага след довършването му. От своя страна Л. Р. М. първоначално е живеела на първия етаж при своята майка, а след като се омъжила отишла да живее в дома на своя съпруг. Двата жилищни етажа имат самостоятелни входове с врати, които се заключват, като Л. Р. М. не притежава и никога не е притежавала ключ от втория етаж. Всички без изключение се качват на втория етаж само по покана на Р. Р. С. и съпруга й Н., а за Л. Р. М. липсват данни да е ходила на втория етаж дори по покана на сестра си. Всички ремонти – основни и текущи – са извършвани от Р. Р. С. и съпруга й, без да иска разрешение и да търси одобрение от когото и да било, което следва да се приеме за явна демонстрация за своене. По делото не са представени доказателства в подкрепа на твърдението на пълномощника на Л. Р. М., че през 1998 г. Р. Р. С. е декларирала втория жилищен етаж като съсобствен, но дори това да е вярно, считано от 1998 г. до настоящия момент са изминали повече от 10 години, през които Р. Р. С. явно и недвусмислено е демонстрирала, че държи идеалните части на сестра си за себе си. Така е аргументиран извода, че Р. Р. С. е придобила частта на сестра си по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато съсобственик установява давностно владение върху идеалната част на друг съсобственик, необходимо ли е в процеса да бъде доказано манифестиране на това завладяване спрямо съсобственика ? Ползването, живеенето в имота, извършването на подобрения достатъчни ли са за демонстриране на намерението за своене ?;

2. Дължи ли въззивният съд произнасяне по доводите и възраженията на страните, изложени във въззивната жалба ?

Твърди се, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по въпрос № 1 – ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК; Решение № 73 от 03.08.2018 г. по гр.д.№ 2244/2017 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1650/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 31 от 11.03.2019 г. по гр.д.№ 2914/2018 г. на ВКС, І г.о.; по въпрос № 2 - Решение № 77 от 25.06.2019 г. по гр.д.№ 2332/2018 г. на ВКС, ІІ г.о.

Предвид съдържанието на формираната от въззивния съд правораздавателна воля, поставеният въпрос № 1 се явява такъв с обуславящо значение за изхода на спора. По отношение на него е налице както общото, така и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване, предвидено с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С цитираната от касатора практика на ВКС, както и служебно известната на състава, се приема, че сред елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС, в хипотеза, при която съсобственик придобива по давност идеалните части на останалите съсобственици, се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика; то несъмнено да стане достояние на другия съсобственик, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато собственическото отношение се манифестира пред трети лица, но поведението на владелеца спрямо останалите съсобственици е такова, че не може да се каже със сигурност дали владее цялата вещ за себе си или упражнява законовото си право по чл. 31, ал.1 ЗС да си служи с общата вещ, владението не може да бъде окачествено като несъмнително. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено. Затова действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците, за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл. 30, ал.3 ЗС, не може да се приеме като достатъчно за установяване на владение върху техните части. В случая не е установено всяка от страните (в качеството им на близки роднини и съсобственици), със знанието и при взаимно отсъствие на противопоставяне, да е установила самостоятелна фактическа власт върху отделен обект в жилищна сграда, в която има няколко жилищни обекта, поради което цитираното от ответницата Решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, І г.о. се явява неотносима съдебна практика и не оборва извода за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Питането под № 2 обобщава оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила, които ще подлежат на изследване при постановяването на акт по реда на чл. 290 ГПК.

При допускане на касационното обжалване страната - касатор дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение