Определение № 3958 от 08.08.2025 г. на ВКС по гр. д. № 881/2025 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Агенция по заетостта, представлявана от изпълнителния директор С. В., чрез главния юрисконсулт В. В., срещу определение № 18204/13.11.2024 г. на СГС по ч.гр.д. № 11815/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение. Поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Насрещната страна Г. И. Г., чрез адв. И. Г. К., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че частната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, с което формално са изпълнени условията на закона. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Агенцията по заетостта – София, предявила положителен установителен иск, квалифицирано от съдилищата по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК, за установяване в отношенията й с Г. И. Г., че той й дължи сумата 18216 лв., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 12.05.2022 г. до окончателното изплащане. Въззивният съд, като потвърдил определението на първостепенния Софийски районен съд, е намерил, че се касае за спор по изпълнение на административен договор, което определя административните съдилища като компетентни да се произнесат. За да направи това заключение, въззивната инстанция установила, че страните са сключили договор по чл. 30б, ал. 1, т. 2 и 3 от Закона за насърчаване на заетостта (ЗНЗ). С него се предоставят средства от държавния бюджет, представляващи схема на минимална помощ за работодателя, съгласно разпоредбите на Регламент № 1407/2013 г. то 18.12.2013 г. за прилагане на чл. 107 и чл. 108 от Договора за функциониране на ЕС към помощта de minimus (OС, LQ 325/1 ОТ 24.12.2013 г.). и регламентите, които го изменят, допълват или заменят, а също и съгласно легалната дефиниция на понятието „минимална помощ“ по § 1 т. 15 от ДР на Закона за държавните помощи. При тези съображения, съдът достигнал до извод, че договорът е административен поради публичният характер на уредените в него отношения по разходване на публичен ресурс и значимият обществен интерес. Въззивният съд се е позовал и на решение № 1363/01.02.2019 г. по адм.д. № 4719/2018 г. и на определение № 73 от 10.10.2019 г. на смесен петчленен състав от съдии от ВКС и ВАС по адм. д. № 43/2019 г. по описа на ВАС. Наред с това, съдът намерил за неоснователно позоваването от жалбоподателя/ищец на определение № 260071/22.01.2021 г. по въззивно ч.гр.д. № 12/2021 г. на ОС – Добрич (не съставлява задължителна съдебна практика или такава, имаща ръководно значение за тълкуването на законите в страната) и на решение № 1915 от 19.02.2024 г., постановено по адм.д. № 6291/2023 г. (конкретният извод по адм. дело е сторен не с оглед не с оглед правната природа на договора). Съдът е посочил, че уреждането на административен договор в нормативен акт винаги е налице, след като от обхвата, съдържанието, предпоставките за сключването му и регулиране на правата и задълженията на страните по него, може да се направи извод, че те се основават именно на правоотношение, основано на административен договор, а не на гражданско правоотношение; последното се основава на изразена свобода на договаряне и волеизявления на равнопоставени гражданскоправни субекти. В заключение, съдът направил извод, че ищецът е следвало да предяви претенцията си по реда на чл. 19ж АПК, като компетентен по спора е административният съд. Искът, предявен пред СРС е процесуално недопустим, за което производството трябва да се прекрати, а заповедта да бъде обезсилена. На следващо място, СГС, за разлика от СРС, счел, че не може да изпрати по подсъдност спора на административния съд, тъй като производството пред СРС е продължение на проведено заповедно производство, с постановена „осъдителна заповед за изпълнение“, „пренесена“ след това за разглеждане от исковия съд като установителна претенция. Този спор представлява единство от заповедно и исково производство, като исковото се развива по общия гражданскоправен ред и е недопустимо да се развие пред съответния административен съд. Частният жалбоподател, в изложението към частната жалба, обосновава допускане на касационно обжалване по следния начин: „1.Касае се за спор, за който допустимо касационно обжалване на постановените съдебни актове; 2. С обжалваното определение на въззивната инстанция, съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд; 3. С обжалваното определение на въззивната инстанция съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд; 4. С обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.“ Следва възпроизвеждане по същество на част от касационната жалба. Правен въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК няма, нито развити съображения за допълнителните условия, предвидени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е ясно първо, кой въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в решението си, има предвид касаторът и, на следващо място, какво е конкретното отношение на този въпрос към резултата по спора. Въпросът трябва да бъде посочен от жалбоподателят (гражданското производство е диспозитивно, а и насрещната страна трябва да има възможност да вземе становище по обосновката на касатора, което е невъзможно без яснота какво пита по чл. 280, ал. 1 ГПК). Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Съдът може само да конкретизира, преформулира или квалифицира въпроса, но не може сам да го определи с оглед касационните оплаквания или направо въз основа на въззивното решение, или да го предположи (така изричните указания дадени в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, представляващ задължителна съдебна практика, както за правните субекти, така и за съдилищата в страната). На следващо място, недопустимо е Върховният касационен съд да допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение (хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК) или с оглед предмета на спора или страните, има задължение служебно да следи и за законосъобразност на въззивния съдебен акт, какъвто не е настоящият казус. Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка, нито отменя изискването за формулиране на правния въпрос, при решаването на който въззивният съд е достигнал до съответния резултат, като определението му противоречи на задължителна съдебна практика или е постановено при наличие на противоречива съдебна практика или пък изисква разглеждането му с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото. Прилагането или само цитирането на съдебна практика също не е достатъчно, защото тази практика трябва да служи като доказателство на твърдението, че по изяснен, конкретно поставен правен въпрос, за който е установено, че е от значение за изводите на въззивния съд, той се е произнесъл в противоречие с нея. Съставът на Върховния касационен съд трябва да може да прецени с оглед разрешаването на какви правни въпроси са посочени решения на ВС и на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), на СЕС или актове на Конституционния съд (чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК), съответно дали се отнасят до аналогични с разглеждания казус случаи. В заключение, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Тази последица е относима към изложението към частната касационна жалба по настоящото дело. Съставът на ВКС намира за нужно да посочи, че в текста на частната жалба са поставени два въпроса: договорите, сключени по реда на чл. 30б от ЗНЗ следва ли да бъдат определяни като административни договори, въпреки, че не отговарят напълно на изискванията, посочени в чл. 19а от АПК и по какъв ред следва да се търси защита на правото за установяване на съществуване на вземането, произтичащо от неизпълнение на сключените договори по реда на чл. 30б от ЗНЗ. По тях пък няма обосновка за наличие на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и такава не се съдържа, вкл. в документа, озаглавен като „изложение“. Ако жалбоподателят има предвид „съдебната практика, в която петчленен смесен състав на ВАС и ВКС, в определение № 16 от 27.03.2024 г. по дело на смесен състав № 48/2023 г. се е произнесъл по повдигнат правен спор за подсъдност за разглеждане на предявен иск по чл. 422 ГПК…“, то тя е неотносима към постановеното в случая от въззивната инстанция, т.е. не намира приложение нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията в цитираното определение на смесения петчленен състав на ВКС и на ВАС нямат отношение към вида на договора по чл. 30б от ЗНЗ, нито към реда, по който следва да се търси защита за възстановяване на дадените по този договор суми. Петчленият състав се е произнесъл кой е компетентен да се произнесе, вкл. и относно допустимостта на иска, когато той е предявен по реда на чл. 422 ГПК и кой, ако искът е недопустим, трябва да обезсили издадената заповед. Произнасянето е само за подсъдността на спора при подобно производство - на общия или административния съд, а не за допустимостта изобщо на производството по материалноправния спор, във връзка с който са повдигнати въпросите от жалбоподателя. Трябва да бъде изяснено, също така, че чл. 422 ГПК е процесуалноправна норма, която предвижда ред за съдебно установяване на спорно вземане, която не съставлява основание на предявеното спорно вземане, т.е. исковете не са с „правно основание чл. 422 ГПК“. Квалификацията на спорното право се определя от материалноправната норма, а тя предопределя и подсъдността. В случая претенцията е квалифицирана по чл. 92 ЗЗД от съдилищата, а реда, по който е предявена – по чл. 422 ГПК. Относно естеството на заповедното производство и исковете за установяване на вземанията, относими са разясненията, дадени в ТР № 4/2013, обявено на 18.06.2014 г., на ОСГТК на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика. В него е изяснено, че целта на заповедното производство е не установяване на самото вземане, а само проверка дали същото е спорно и създаване на съдебно изпълнително основание за безспорно вземане, което не се изпълнява от длъжника. За разлика от отхвърлянето на иска с влязло в сила решение при прекратяване на производството по делото не се формира сила на пресъдено нещо относно вземането. С прекратяване на производството по иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, относно съществуване на вземането, за което е издадена заповед, се заличават с обратна сила последиците, които законът свързва с предявяването на иска. При прекратяване на производството по делото по иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване. (изкл. при постигната между страните спогодба). Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение, издадена по чл.410, съответно по чл.417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист по чл.418 ГПК при прекратяване на производството по иска, е съдът в исковото производство, който е постановил определението за прекратяване. Обезсилването на заповедта за изпълнение следва да се постановява едновременно с определението за прекратяване на производството по иска. Несъмнено е, също така, че е възможно по реда на чл. 422 ГПК да е предявен иск за съществуване на вземане, което е недопустимо за разглеждане по исков ред, въпреки, че е издадена заповед за изпълнение. В този случай сезираният съд, който е длъжен да следи за наличие на общите предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск (напр. предявен иск в защита на чужди права, формирана вече сила на пресъдено нещо, липса на правен интерес и пр.), ще прекрати исковото производство като недопустимо, а издадената заповед ще обезсили. Възможно е исковото производство да е допустимо, но да е недопустимо снабдяване със заповед за изпълнение по реда на заповедното производство. В този случай, сезираният с иска съд ще обезсили заповедта, но ще продължи процесуалните действия по иска, с който е сезиран и с оглед естеството му, ще даде указание за предявяване на осъдителен иск. Възможно е, също така, в нарушение на закона заповед да е издадена за съществуване на вземане, установяването на което е извън компетентността на общите съдилища. В този случай, сезираният съд по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, ще обезсили заповедта за изпълнение и ще изпрати по компетентност делото по материалноправния спор, на компетентния съд, който, несъмнено няма да го разглежда по реда на чл. 422 ГПК, а според приложимите общи процесуални норми, относими за случая. По настоящото дело въззивният съд е намери, че договорът е административен и вземането във връзка с изпълнението му не може да бъде разглеждан от общите съдилища, вкл. недопустимо е и издаване на заповед за изпълнение по чл. 417/410 ГПК; гражданският съд, сезиран с иск по реда на чл. 422 относно установяване на подобно вземане е компетентен да прецени неговата допустимост и, съответно, ако прецени, да обезсили издадената заповед, което е сторил. Тези изводи не противоречат на постановеното в определението на петчленния състав. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – липсва каквато и да е обосновка относно приложението й от жалбоподателя, което е достатъчно за недопускане на касационно обжалване (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Наред с това, по поставените два въпроса има и съдебна практика, което изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото няма конкретно развити съображения, че тя е неправилна или се нуждае от осъвременяване. Според върховните съдилищата, по своя характер договорът по проект "Подкрепа за заетост", който се осъществява с финансовата подкрепа на ОП "РЧР", съфинансирана от Европейския социален фонд на Европейския съюз, се сключва между работодателя (в конкретния случай) след подадена от него заявка и компетентния административен орган по предварително утвърден образец и нормативно регламентирани условия, които не подлежат на обсъждане и договаряне между страните като равнопоставени правни субекти. Това, от своя страна, определя същия като административен договор. Съгласно член 19ж,ал.1 от АПК споровете относно действителността, изпълнението, изменението или прекратяването на административните договори се решават от компетентния административен съд. А съгласно член 128,ал.1,т.3 от АПК искането за изпълнение на административен договор е подведомствено на административните съдилища, доколкото не е предвидено друго в специален закон. Изключение е имало за образуваните преди 25.12.2015 г. производства, по искови молби за присъждане на вземане от плащане на средства от ЕСИФ, които в съгласие с § 10,ал.3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ са подлежали на разглеждане от общите съдилища по реда на ГПК. Конкретно, относно възстановяването на предоставените средства по договори по чл. 30б от ЗНЗ, какъвто е спорът по настоящото дело, става по специален ред, предвиден в Правилника за приложение на ЗНЗста. Съгласно чл. 28г от ППЗНЗ Агенцията по заетостта изпраща покана за доброволно изпълнение на задължението в 14-дневен срок. В поканата за доброволно изпълнение Агенцията по заетостта уведомява работодателя, осъществяваща обучение на възрастни или професионално ориентиране, за размера на дължимите суми, срока за възстановяването им, банковата сметка, по която да бъдат възстановени, реда, по който Агенцията по заетостта да бъде уведомена за доброволното възстановяване, както и за действията по принудителното изпълнение, които ще бъдат предприети след изтичането на срока за доброволно изпълнение. В случай че работодателят, институцията, осъществяваща обучение на възрастни или професионално ориентиране, не изпълни доброволно задължението си, в срок до 10 работни дни след изтичането на срока за доброволно изпълнение на задължението Агенцията по заетостта уведомява Националната агенция за приходите за събиране на вземането. Поради това, че се касае се за получаване на помощ по см. на Закона за държавните помощи (виж чл. 2), по силата на чл. 37, ал. 1 от ЗДП неправомерно получената минимална помощ или помощ, освободена от задължението за уведомяване с акт на Съвета на Европейския съюз или на Европейската комисия, представлява публично вземане, което се установява от администратора на помощ (в случая от Агенцията по заетостта), чрез издаване на акт за установяване на публичното вземане, по реда на АПК, което подлежи на административно обжалване, което е различно от предявяване на иск по чл. 19ж, ал. 1 АПК. Вземанията по акта за установяване на публично вземане подлежат на събиране по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс от органите на Националната агенция за приходите. В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на поддържаните от жалбоподателя основания. Независимо от всичко изложено, доколкото настоящият спор е за подсъдност, и с оглед задълженията на ВКС да извърши проверка в рамките на чл. 280, ал. 2 ГПК, касационният състав установи, че обжалваното определение е валидно и допустимо. Изводите, че договорът е административен по естеството си, са съобразени с относимите материалноправни норми, съображенията са ясни и логични. Очевидно неправилни са обаче развитите съображения с оглед характера на производството по реда на чл. 422 ГПК. Както настоящият състав вече изложи по-горе, само поради това, че вземането е предявено по реда на чл. 422 ГПК не означава, че ако подлежи на установяване от административните съдилища, след прекратяване на производството пред общия съд и обезсилване на заповедта за изпълнение, делото няма да бъде изпратено за произнасяне по съществото на материалноправния спор на компетентния за това административен съд. Освен по изложените по-горе съображения, това е от значение за последиците, свързани с момента, в който е сезиран съдът, а те настъпват от датата на сезиране на първия по време (ненадлежния) съд. Определението, като краен резултат, обаче е правилно, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване и на осн. чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК на определението в частта, с която, след обезсилване на заповедта, делото не е изпратено по компетентност на административен съд. Това е така, защото се касае за вземане, което изобщо не се установява чрез предявяване на установителен или осъдителен иск пред съд, както стана ясно от изложеното по-горе, във връзка с наличието на специален административен ред. В случая е изключена възможността за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, ал. 1, т. 1 ГПК (друг е въпросът, че СРС е издал заповедта на осн. чл. 410 ГПК, който текст няма приложение по казуса). Приложими са специалните норми на чл. 163 и чл. 165 от ДОПК, съгласно които събирането на държавните публични вземания се извършва по реда на ДОПК и въз основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган. Прилага се посоченият по-горе административен ред с издаването на административна заповед. При тези съображения, делото, след прекратяването му, правилно не е изпратено за произнасяне по компетентност на административния съд, защото той също няма правомощие да се произнесе по така предявения установителен иск. Агенцията следва да защити интересите си по предвидения за това специален ред. В заключение, обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване и поради наличие на някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касация моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, но не представя доказателства да е извършил такива. В отговора е посочено, че е представен договор за правна защита и съдействие като приложение, но това не отговаря на данните по делото. При тези данни, разноски не следва да се присъждат Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение