Определение № 199 от 06.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 949/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1493 / 06.08.2012 год. по т.д. № 1229 / 2012 год. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 200 / 01.02.2012 год. по т.д. № 754 / 2011 год. на СГС, VІ т.о., 7 състав. С последното е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] / в несъстоятелност / иск с правно основание чл.694 ТЗ, за установяване съществуването на вземане на ищеца към ответника, неприето в производството по несъстоятелност, в размер на 1 993 813,29 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано. Намира правилно установена фактическата обстановка по спора, но неправилно формирани въз основа на същата правни изводи, досежно последиците на сключения между [фирма], [фирма] / в несъстоятелност / и [фирма] / след първоначалното встъпване в дълга на [фирма] към банката от страна на [фирма] / договор за заместване в дълг / анекс № 3 към Договор за банков кредит от 05.07.2007 год. и анекс № 5 към Договор за кредитна линия от 30.01.2008 год ./, вкл. сключеният между първите две дружества нов договор, уреждащ вътрешните им отношения, във връзка със заместването в дълг - от 23.03.2010 година. Касаторът счита, че съдът неправилно е тълкувал клаузите на чл. 1.2, чл.1.3 и чл.2 от този договор. Намира, че по силата на същите вземането на [фирма] против „ [фирма] / формиращо се от размера на задължението на [фирма] по сключените договори за кредит с [фирма], над сумата от 724 420 евро, до размера на която за [фирма] е единствено установимо основание за встъпването, респ. заместването на длъжника [фирма] спрямо кредитора [фирма] /, съществува и е изискуемо независимо от извършвани от касатора спрямо [фирма] погашения по договорите за кредит. С оглед тези си касационни доводи [фирма] формулира следния въпрос, в хипотезите на чл. 280 ал.1 т. 2 и т.3 от ГПК: при договор за заместване в дълг, ако между заместения и заместващия длъжници е сключено споразумение за заплащане сумата по дълга от заместения на заместващия, то в полза на последния възниква ли вземане към първия, независимо от извършването на каквито и да било погашения по дълга, т.е. само на основание споразумението между длъжниците в посочения еднозначен смисъл. Ответната страна - [фирма] / в несъстоятелност / подкрепя касационната жалба на [фирма] и моли за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. По допускане касационното обжалване съставът съобрази следното: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение с което искът с правно основание чл.694 ТЗ е отхвърлен, поради неустановено възникнало и изискуемо вземане на [фирма] спрямо [фирма] / в несъстоятелност / по силата на сключените между същите и [фирма] / кредитодател на дружеството в несъстоятелност / договори за първоначално встъпване и последващо заместване в дълг. За обосноваване този си извод съдът е приел, че във вътрешните им отношения и за сума над 724 420 евро, включваща главница и припадащи се лихви и разноски по договорите за кредит, погашенията по същите са поети да се извършват от името на [фирма], но за сметка на [фирма]. В този смисъл съдът приема, че в полза на ищеца би възникнало регресно право към ответното дружество само и доколкото би било извършено плащане по договорите за кредит и над сумата от 724 420 евро и поради недоказване на такова плащане искът се явява недоказан. Касаторът - ищец твърди, че погасяването на дълга към банката е ирелевантно за съществуването на вземането, с оглед изрично договореното. Сочи противоречие на въззивното решение, по отношение отговора на формулирания материалноправен въпрос, с решение № 214 / 08.02.2012 год. на по гр.д.№ 3259 / 2011 год. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, както и формално се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, считайки че отговор на въпроса би бил от значение за точното приложение на нормата на чл. 102 ЗЗД и за развитието на правото. Поставеният от касатора въпрос е фактологично обусловен от собствената му интерпретация на правните последици, съгласно клаузите на сключения между двете дружества договор от 23.03.2010 год., в уреждане вътрешните им отношения по повод заместването в дълг, и не предпоставя еднозначен отговор на правен въпрос по приложението на чл.102 ЗЗД. Въззивният съд не е предложил различно от утвърденото в съдебната практика разрешение, че за уреждане вътрешните отношения между новия и стария длъжник от значение е основанието за заместването .Свързал е същото с поето от касатора задължение за плащане от свое име, но за сметка на заместения длъжник [фирма] към кредитора [фирма], предпоставящо регресно вземане на новия длъжник спрямо заместения само и доколкото действително е платил на кредитора. Дали така договореното е достатъчно да удовлетвори наличието на правно основание за заместването в дълг във вътрешните отношения между длъжниците не е поставен от касатора въпрос, но и би бил ирелевантен – не би обусловил различен правен изход на спора, при липсата на друго твърдяно и доказано правно основание, в който случай и за уреждане правоотношението между заместения и заместващия длъжници би останал приложим единствено института на неоснователното обогатяване, само и доколкото е установено обедняване на заместващия длъжник. Заместването в дълг е абстрактна сделка, действителна и при липса на договорено между първоначалния и новия длъжник основание. Въпреки че липсата на правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, е достатъчна да обоснове недопустимост на касационното обжалване, посоченото от касатора решение на Софийски апелативен съд е напълно неприложимо към поддържаната от него теза: същото не сочи различно разрешение на въпроса относно предпоставките за пораждане на регресно право на заместващия спрямо заместения длъжник и като казуална съдебна практика по начало не разрешава спор, при обективен идентитет с настоящия, достатъчен да обуслови приложението й в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е също недостатъчно да обоснове допустимост на касационното обжалване - липсва доказана противоречива съдебна практика по приложението на чл.102 ЗЗД или на непротиворечива, но подлежаща на преодоляване или осъвременяване, с оглед развитието на обществените отношения и изменения в законодателството, съдебна практика. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение