Определение № 50246 от 12.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1215/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците В. К. Я. и Н. А. О. срещу решение № 85 от 20.01.2022г. по гр.д. № 2614/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е обезсилено решение № 260090/28.04.2021г., постановено по гр.д. № 1995/2019г. по описа на Районен съд – Карлово, III гр.с., и е върната исковата молба вх.№ 14683/23.12.2019г., подадена от В. К. Я. и Н. А. О. срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД с предявени искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за осъждане на ответника да заплати на всеки от ищците застрахователно обезщетение в размер на сумата 8 000 лв. /частичен иск от 25 000 лв./ за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие травматичните увреждания, причинени виновно от И. И. Б. при управление на лек автомобил марка БМВ модел 530 Д с peг. [рег.номер на МПС] при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 20.01.2019г., в посока запад по път І-6, [населено място] – [населено място], на км 253+500 м, при сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с полица BG/02/118001689087 от 08.06.2018г., със срок на валидност една година, считано от 12.06.2018г. до 11.06.2019г., ведно със законната лихва считано от 27.01.2019г. до окончателното плащане, прекратено е производството по делото и ищците са осъдени да заплатят разноски на ответника.

Касаторите поддържат, че въззивният съд е излязъл извън сезиралите го въззивни жалби и е постановил недопустим съдебен акт. Излагат, че с подадените от двете страни въззивни жалби са обжалвани само части от първоинстанционното решение с доводи за неговата неправилност в обжалваната част. Сочат, че решението е влязло в сила предвид липсата на подадена жалба в частта, с която исковете по чл. 432, ал. 1 КЗ са уважени за сумата 2 000 лв. за всеки от ищците, ведно със законните лихви върху главниците считано от 23.12.2019г. Поддържат, че в тази част решението се ползва със сила на пресъдено нещо и може да бъде отменено само по реда на извънредния съдебен контрол, ако са налице предпоставките за последното, но не и да бъде обезсилено от въззивния съд, сезиран с жалби срещу други части на съдебния акт. Оспорват решението и като неправилно предвид постановяването му в нарушение на разпоредбите на чл. 498, ал. 3 КЗ, чл. 496, ал. 1 КЗ, чл. 432, ал. 1 КЗ и утвърдилата се съдебна практика по приложението им.

Касаторите молят решението да бъде допуснато до касация предвид неговата недопустимост по поддържаните с жалбите доводи.

При условията на евентуалност молят касация да бъде допусната предвид очевидната неправилност на съдебния акт.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулират следните въпроси, които сочат като значими за предмета на делото:

1. С приложимата по делото разпоредба на чл. 498. ал. 3 КЗ обвъ р з ана ли е допустимостта на прекия иск на увреденото лице при настъпване па застрахователно събитие освен от предявяване на претенция за плащане пред застрахователя по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите и изтичане на тримесечен срок от искането за доброволно плащане и с изпълнение на искания на застрахователя за допълнителни документи по чл. 196, ал. 4 от КЗ?

2. Допълнително изискваните документи от застраховател /по реда на чл. 196 ал. 4 от КЗ, ако по чл. 496, ал. 3, т. 1 от КЗ е представен констативен протокол за пътнотранспортно произшествие/ имат ли връзка към предпоставките за възникване правото на иск или са извън преценката на съда относно допустимостта на иска?

Преценката дали документите са необходими и относими и дали изобщо са в държане на пострадалия представлява ли предмет на преценка по допустимост на иска?

При проверка на предпоставките, обуславящи правото на иск, достатъчно ли е констатиране от съда на наличие на специалната предпоставка - започнала процедура за доброволно плащане на застрахователно обезщетение и изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 ГПК, с оглед обхвата на проверката за валидност на процесуалното правоотношение?

3. Искането на застрахователя за представяне на допълнителни документи по образуваната щета обуславя ли недопустимост на иска до изпълнение на това искане, ако е изтекъл 3-месечния срок по чл. 498 ал.3 от завеждане на претенцията пред застрахователя?

4. Към предпоставките за възникване правото на иск относими ли са исканията на застрахователя за представяне на допълнителни документи по щетата и изпълнението/неизпълнението на това искане може ли да доведе до необозримо удължаване на срока за възникване правото на пряк иск?

Каква е относимостта към възникването на прякото право на иск на изпълнението на допълнителни искания на застрахователя за документи?

5. Упражняването от страна на застрахователя на правото по чл. 496, ал. 4 КЗ за изискване на допълнителни документи от увредените изключва ли възникване прякото право на иск от изтичане на 3-месечния срок от завеждане на щетата и упражняването на това право води ли до спиране, прекъсване на течението на срока по чл. 498, ал. 3 ГПК за възникване прякото право на иск?

Поддържат съдът да се е произнесъл по горните въпроси в противоречие на съдебната практика по определение № 352 от 26.06.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1027/2018 г., II ТО, ТК, определение № 332 от 19.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1614/2018 г., I ТО, ТК, и определение № 179 от 15.04.2019 г. на ВКС по ч. г. д. № 859/2019 г., I ТО, ТК, с което обосновават допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касация ЗД „Бул Инс“ АД излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е допустимо и правилно.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с въззивни жалби от страните срещу първоинстанционното решение в неговата цялост. Изложил е съображения, че предвид нормативната уредба, за да бъде допустим прекият иск, регламентиран с нормата на чл. 432, ал.1 КЗ, е необходимо да е била спазена указаната процедура по чл. 498 КЗ, свързана с доброволно уреждане на отношенията между пострадали при ПТП и застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, и да е изтекъл тримесечният срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Посочил е, че по своето правно естество този тримесечен срок е рекламационен, тоест такъв, с изтичането на който се погасява правото на титуляра да отправи искане към насрещната страна за доброволно удовлетворяване на неговата претенция. Счел е, че няма спор между страните, че ищците са упражнили правото на рекламация спрямо ответника в предвидения тримесечен срок, а именно на 05.03.2019г. и срокът действително е започнал да тече. Отчел е, че застрахователят по силата на чл. 496, ал.4 КЗ е упражнил своето правомощие да изиска от лицата да представят и други документи, подробно описани в изпратеното до техния пълномощник писмо с изх. № НЩ-2211/22.03.2019г. Формирал е извод, че тримесечният срок не е изтекъл към датата на завеждане на исковата молба, защото ищците са получили писмото, но няма данни да са представили на застрахователя изисканите документи или поне част от тях, с които разполагат, още преди предявяване на исковете. Посочил е, че вместо пред застрахователя, ищците са приложили към исковата молба необходимите изискани документи, с изключение на автотехническа експертиза – оригинал или копие, с което действие не може да се санира неизтичане на рекламационния срок. Въззивният съд е зачел, че възражение, че рекламационният срок не е изтекъл, е направено изрично от застрахователното дружество с депозиране на писмения отговор по чл. 131 ГПК. Обобщил е, че при завеждане на делото не е налице нито една от хипотезите на императивната разпоредба на чл. 498, ал. 3 КЗ - застрахователят да не е платил в срока по чл. 496 КЗ, да е отказал да плати обезщетение или увреденото лице да не е съгласно с определеното или изплатеното обезщетение. Счел е, че образуваното съдебно производство, без наличие на тези предпоставки, се явява недопустимо, за което съдът следи и служебно, и е обезсилил изцяло първоинстанционното решение, върнал исковата молба и прекратил производството по делото.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съобразно последната законова разпоредба независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на съдебния акт.

С касационните жалби се излагат изрични оплаквания за недопустимост на въззивното решение, като съобразно цитираната законова разпоредба и при вероятност за недопустимост на съдебния акт касационната инстанция следва да допусне решението до касационен контрол, а преценката за неговата допустимост ще бъде извършена с решението по същество по подадените касационни жалби.

С определение № 481 от 17.07.2020г. първоинстанционният съд е освободил ищците В. К. Я. и Н. А. О. от задължение за внасяне на държавни такси и разноски по делото, поради което касаторите не дължат внасяне на държавна такса по касационните им жалби.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение