Определение № 210 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 722/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Община Созопол, представлявана от кмета Т. Я., чрез упълномощения адв. Л. А., обжалва в срок въззивното решение № VІ -1 от 20.11.2020 год. по гр. д. № 2431/2020 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 31.07.2020 год. по гр. д. № 9251/2019 год. на Бургаския районен съд. С него е прието за установено по отношение на общината, че С. Д. М., З. Н. Б. и Д. Н. М. от [населено място] са собственици на основание давностно владение и наследство на дворно място с площ 823 кв. м., представляващо поземлен имот № ** по плана на новообразуваните имоти на зоната по параграф 4 ПЗР ЗСПЗЗ в землището на [населено място], [община], при описаните в решението граници, ведно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 56 кв. м. и масивна стопанска сграда със застроена площ 30 кв. м. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна и вместо това производството по предявения иск бъде прекратено поради недопустимостта му с оглед липсата на правен интерес у ищците. Претендира и присъждане на направените по делото разноски. В изложението към касационната жалба касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените в изложението процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд да обсъди и анализира относимите доказателства и изложи мотиви към решението си, както и относно правния интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което не е придобило това право, не оспорва и не смущава ищеца с фактически и правни действия. Поставени от касатора са и материалноправни въпроси относно приложението на чл. 19 ЗСПЗЗ и в частност кои земи попадат в обхвата на тази разпоредба, конкретно за тези, които не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, не са били заявени за възстановяване, не са били включени в блокове на ТКЗС, ДЗС или образувани въз основа на тях земеделски организации, не са били отнети или одържавени в хипотезата на чл. 10 ЗСПЗЗ, както и въпроса относно статута на земеделската земя в контекста на приложението на горната разпоредба. Касаторът поддържа по тези въпроси произнасянето на въззивния съд да противоречи на цитираната и приложена съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК – Р № 197 от 10.05.2011 год. по гр. д. № 430/2010 год. І г. о., Р № 21 от 4.02.2011 год. по гр. д. № 1327/2009 год. ІІ г. о., Р № 93 от 9.07.2019 год. по гр. д. № 3295/2018 год. І г. о., в които е прието, че в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ попадат само земеделски земи, които подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, какъвто характер не притежава спорният имот. Налице е и позоваване на ТР № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС, както и на решения на районен съд и ВАС, като последните две решения не представляват релевантна съдебна практика по чл. 280, ал. 1 ГПК. В представен отговор на касационната жалба ищците С. Д. М., З. Н. Б. и Д. Н. М., чрез адв. В. Г., оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване поради неотносимост на представената съдебна практика, респ. поддържат неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск за собствеността на спорния имот е уважен, въззивният съд приел, че ищците, сега ответници по жалбата, се легитимират като собственици на поддържаното придобивно основание давностно владение, осъществявано от техните наследодатели още от преди включването на имота в кадастралния план на [населено място] през 1986 год., като имот извън регулацията му. Владението му не се оспорва от ответната община, като същото продължава и към момента на предявяването на иска. Прието е, въз основа на заключението на техническата експертиза, че процесният имот е отразен като земеделска земя в плана на новообразуваните имоти на зоната по параграф 4 ПЗР ЗСПЗЗ, с неидентифициран собственик, което с оглед липсата на искане за възстановяването й по ЗСПЗЗ обосновава наличието на правен интерес от установителния иск срещу общината. Съгласно чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделска земя, която не принадлежи на граждани, ЮЛ или на държавата, е общинска собственост. Изключването на приложението й в последната хипотеза обосновава необходимостта да се установи по исков ред принадлежността на правото на собственост у ищците въз основа на поддържаното от тях основание, което въззивният съд намерил за основателно въз основа на установените по делото данни за селищния характер на имота, независимо от това, че е извън регулацията на селото. Поради това и същият не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, в каквато насока е и представената от касатора съдебна практика по този въпрос. Следователно, релевантен за изхода на спора за собствеността на спорния имот е въпросът за приложимостта на оригинерния придобивен способ по отношение на имоти извън регулацията, които не са изгубили селищния си характер, поради което и не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. Произнасянето по този въпрос е в съответствие с приложената съдебна практика, а по него общината и не спори. Според нея въпросът е за допустимостта на предявения иск за собственост, с оглед твърдението й за липса на правен интерес у ищците, защото не се касае за земеделска земя, респ. неприложими са разпоредбите на чл. 19 и чл. 25 ЗСПЗЗ. По този въпрос съдът е приел, че с оглед попадането на спорния имот в плана на новообразуваните имоти на зоната по параграф 4 ПЗР ЗСПЗЗ като земеделска земя, ищците имат правен интерес от предявяването на иска за постигане на защита на претендираното от тях материално право чрез съдебното му установяване на релевираното основание. Произнасянето по въпроса е обосновано от фактите по делото, установени със събраните доказателства, обосноваващи правния интерес от предявяването на иска, което кореспондира и с разясненията в задължителната съдебна практика – в мотивите на ТР № 8/2012 ОСГТК на ВКС е посочено, че правният интерес от решаване на спора винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера, като от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда. В този смисъл е и постановеното в ТР № 4/2014 год. на ОСГК на ВКС, т. 3Б, с което, според настоящия състав не се констатира противоречие, а и в изложението на касатора не се обосновава конкретно такова, въпреки формалното позоваване. Поради това и въпросът по т. 4 в изложението не може да обоснове наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а другият формулиран в т. 1 процесуалноправен въпрос представлява оплакване за допуснати процесуални нарушения при обсъждане и анализ на доказателствата, излагане на мотивирани и обосновани съображения в решението, който не може да се обсъжда в настоящето производство по чл. 288 ГПК. Както е прието вече в съдебната практика въпросът за статута на имота не е правен въпрос, а фактически такъв, поради което и произнасянето по него е обусловено от представените по делото доказателства, чиято преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство. Както се и посочи по-горе, общината не спори по фактите, вкл. и този за статута на имота като селищен такъв, поради което и неподлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ. Поради това и поставените в изложението материалноправни въпроси по т. 2 и т. 3 не представляват правни въпроси, и то такива, които да са обусловили решаващата воля на съда, тъй като в решението не е прието имотът да е със статут на земеделска земя при липсата на сочените от касатора предпоставки. Прието е, че попадането му в ПНИ, в зона по параграф 4 ПЗР ЗСПЗЗ, обосновава необходимостта от установяване на запазения селищен характер на имота, за да се приеме неприложимостта на чл. 25 ЗСПЗЗ. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата, в каквато насока е представеното към жалбата изложение на касатора. Развитите доводи в него не обуславят наличието на тази обща предпоставка за наличие на основание за допускане на касационното разглеждане в нито една от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, по нито един от поставените въпроси. Поради това и при липсата и на основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне. С оглед този изход на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответниците в него направените разноски в размер на платеното адвокатско възнаграждение от 600 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение