Определение № 5638 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1748/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], представлявана от кмета на общината К. К., действащ чрез пълномощника си адвокат Д. С., срещу въззивно решение № 466 от 16.12.2024 г., постановено по в. гр. д. № 743/2024 год. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, с което се потвърждава решение № 289/25.07.2024 г., постановено по гр. д. № 464/2024 г. по описа на РС – Велинград, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 36, ал. 3 ЗА, че [община], ЕИК[ЕИК], дължи на адвокат Г. Х. Б. - АК П., сума в размер на 10 305,08 лв. /десет хиляди триста и пет лева и осем стотинки/ дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на [община] по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на Районен съд Велинград, определено с решение № 142/13.03.2024 год. на Адвокатски съвет - П. по протокол № 7/13.03.2024 год., ведно със законната лихва за периода от 26.03.2024 год. до изплащане на вземането, за което е издадена Заповед № 207/27.03.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 373/2024 г. по описа на Районен съд-Велинград.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано. По изложени в касационната жалба съображения моли за неговата отмяна.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като поставя следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства?

По този въпрос твърди, че решението на въззивният съд противоречи на практиката на ВКС, изразена в определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., второ т. о., ТК и практиката на апелативните съдилища, изразена в определение № 3127 от 04.12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 3220/2024 г. на Апелативен съд - София, определение № 402 от 26.11.2024 г. по в. ч. т. д. № 581/2024 г. на Апелативен съд - П. и решение № 924 от 10.08.2024 г. по в. гр. д. № 861/ 2024 г. на Апелативен съд - София.

Касаторът поставя въпроса поради твърдението му, че въззивният съд не е обсъдил довода му за размера на справедливото адвокатско възнаграждение като не е съобразил решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становища и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения?

Сочи следната съдебна практика - решение № 50169 от 02.12.2022 г. по гр. д. № 2939/2021 г. на ВКС, III г.о., ТР №1/2001 г по т. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 127/2011 г. по гр. д № 1321/2009 г., IV г. о. на ВКС, решение № 212/2012 г. на II отделение на ТК, решение № 223 по гр. д. № 1006/2012 г., IV г.о., решение № 338 по гр. д. № 1383/2011 г., IV г. о. на ВКС, решение № 98/2020 г. на първо отделение, ТК на ВКС, решение № 22/2015 г. по гр. д. № 4581/2014 г. на ВКС, решение № 97/2014 г. на IV г. о на ВКС.

3. Как се определя размерът на справедливото адвокатско възнаграждение по дадено дело?

Сочи се противоречие с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна Г. Х. Б., действащ чрез адвокат С. И. С. от АК – П., в който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски в производството.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел, че видно от материалите по приложеното ч. гр. д. № 373/2024 г. по описа на РС- Велинград се установява издаването на Заповед за изпълнение на парично задължение №207/27.03.2024 г., с която е разпоредено [община] да заплати на Г. Х. Б. сумата от 10 305,08 лв. адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, ведно със законната лихва за периода от 26.03.2024 г. до изплащане на вземането; че срещу заповедта за изпълнение длъжникът [община] е възразил и на кредитора са дадени указания за предявяване на установителен иск, предявен в срок по чл. 415, ал. 4 ГПК. Съдът е приел, че не е спорно между страните, като в тази връзка са и представени по делото доказателства, че на 04.02.2019 г. ответникът [община] е упълномощил ищеца адвокат Г. Х. Б. от АК - П. да го представлява по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на Районен съд - Велинград, за което е съставено пълномощно в писмена форма; процесуалното представителство е до приключване на делото във всички инстанции и за извършване на всякакви съдопроизводствени действия, включително и тези по чл. 34, ал. 1, ал. 3 и ал. 4 ГПК.

Въззивният съд е установил, че по силата на учредената представителна власт пълномощникът е депозирал молба по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на РС - Велинград, с която е поискал да бъдат обезсилени издадените заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист на РС- Велинград в полза на „Е. Т.“ Е. - клон София, като издадени срещу неправосубектна страна; че по тази молба заповедният съд се е произнесъл с разпореждане по ч. гр. д. №1072/2013 г., с което на молителя са дадени указания за отстраняване на констатирани нередовности; че в изпълнение на тези указания на съда адвокат Б. своевременно е предприел процесуални действия, че съдът е оставил молбата без разглеждане; че адвокат Б. е обжалвал разпореждането, което е отменено от окръжния съд и на първоинстанционния съд са дадени указания да се произнесе по подадената молба за обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист.

Съдът е посочил, че видно от определение № 596/11.07.2019 г. по ч. гр. д. № 1072/2013 г. по описа на РС- Велинград, молбата за обезсилване на аповедта за незабавно изпълнение е оставена без уважение, което определение е обжалвано от процесуалния представител на ответника пред ОС - Пазарджик с частна жалба, която е върната на основание чл. 275, ал. 2, във вр. чл. 262, ал. 2 ГПК с разпореждане №1726/25.09.2019 г. по ч. гр. д. №1072/2013 г. по описа на РС - Велинград. Съдът е установил, че срещу това разпореждането е подадена частна жалба вх. №5027/10.10.2019 г., оттеглена от кмета на общината след постигнато между [община] и Е.-Т. Е. споразумение от 10.12.2019 г., с § 1 от което е предвидено задължение на [община] да оттегли подадените жалби с произтичащите от това последици. Окръжен съд – Пазарджик е приел за безспорно установено между страните, че между [община] и адвокат Б. няма сключен писмен договор за правна защита и съдействие, в който при условията на чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Закона за адвокатурата да има уговорен размер на възнаграждението, както и че е видно от решение №142/13.03.2024 г., обективирано в протокол №7/13.03.2024 г., на адвокат Г. Б. от АК - П., на основание чл. 36, ал. 3 от ЗА е определено адвокатско възнаграждение в размер на 10 305,08 лв. с ДДС, за извършване на правни действия по ч. гр. д. №1072/2013 г. по описа на РС - Велинград.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е изложил съображения, че договорът за правна помощ е специален вид договор за поръчка, за който се прилагат специалните правила на ЗАдв. като дължимостта на адвокатско възнаграждение е безусловно и за всяка инстанция, че единствената допустима от закона хипотеза на лишаване на адвоката от правото му на възнаграждение се съдържа в нормата на чл. 35, ал. 4 от ЗАдв, когато съдебното производство бъде прекратено по вина на адвоката без възможност същото да продължи, каквато хипотеза в случая въззивният съд е приел, че не е налице. Въззивният съд е посочил, че в случая производството по делото е прекратено по волята на ответника доверител и затова на ищеца се дължи възнаграждение за извършените правни действия по делото.

Въззивният съд е посочил още, че съгласно чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата при липса на договор, определящ размера на възнаграждението, определянето се извършва на основа на Наредбата за установяване на минималните размер на адвокатските възнаграждения и липсващата воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Съдът е констатирал, че не е спорно, че до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция процесното възнаграждение не е заплатено.

Въззивният съд е обсъдил възраженията, изложени във въззивната жалба, които се ограничават до това, че се дължи възнаграждение за реално извършени от адвоката действия, но дотолкова доколкото същите отговарят на изискванията на закона и са в интерес на [община]. Съдът е приел, че в конкретния казус не е спорно, че е налице процесуално представителство по посочените по- горе дела и че адвокат Б. въз основа на дадените му пълномощни до тяхното приключване е изпълнил качествено и в срок всички процесуални действия, съобразно правилата на ГПК. Съдът е посочил, че не са налице доказателства в насока на противното, както и не са налице такива, които да установяват наличие на пропуснати процесуални срокове; неизпълнени указания, които биха съответно довели реално до накърняване на законните интереси на [община] по посочените дела.

Съдът не е споделил и довода, че падежът на плащане на дължимо адвокатско възнаграждение, когато не е уговорен такъв, не може да се обвързва с извършване на първото процесуално действие, а с изпълнение на поръчката, доколкото се дължи възнаграждение при пълно изпълнение на възложеното по дадения мандат. Това, че в един по-късен момент от страна на упълномощителя [община] са оттеглени частните жалби, поради постигнато споразумение, според въззивния съд не може да бъде основание за освобождаване на общината от задължението да заплати претендираното в случая адвокатско възнаграждение, тъй като тези действия по оттегляне реално не са в субективната сфера на действие на пълномощника и това да се третира в негов ущърб. Съдът е посочил, че не се установява да е направено възражение за давност с въззивната жалба, което е основание да не се коментира в случая, но за пълнота е посочил, че няма изтекла давност на претендираното вземане, за което е приложима общата 5-годишна погасителна давност /чл. 110 от ЗЗД/.

Съдът е посочил, че не следва да се приема за основателно и възражението, наведено с въззивната жалба за прекомерност на определеното от Адвокатския съвет - П. адвокатско възнаграждение, тъй като е изложил съображения, че съдебната практика приема, че възнаграждението за адвокат, определено с решение на Адвокатския съвет по чл. 36, ал. 3 от ГПК, може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, когато страната /ответник/ е направила изрично възражение в тази насока с отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК и са налице условията на закона.

Посочил е, че в случая в отговора на исковата молба няма изложени от [община] такива доводи. Няма и довод за неговата прекомерност, доколкото в отговора на исковата молба не се оспорва от ответника [община] начинът и механизмът на определяне на адвокатското възнаграждение от адвокатския съвет, като се признава от Общината действието на НМРАВ в отношенията между страните /представител и представляван/, тоест [община] не е оспорила като прекомерен или като необоснован нито размера на определеното възнаграждение, нито начина и методиката на определянето му по Наредбата, а е оспорила най-вече това дали предприетите от представителя й процесуални действия са били в интерес на общината, дали са извършени реално и доколко същите отговарят на изискванията на закона и в крайна сметка каква е ползата от тях за представлявания. Съдът е посочил, че такъв довод за прекомерност и необоснованост на размера на възнаграждението не е въведен и с подаденото възражение срещу ЗНИ и ИЛ по реда на чл. 414 от ГПК и в самото заповедно производство от общината длъжник, поради което такова възражение е преклудирано по смисъла на чл. 133 от ГПК и не може да бъде обсъждано, тъй като не е своевременно заявено.

Съдът е отбелязал, че въпросът за справедливия размер на адвокатското възнаграждение по чл. 36, ал. 3 от ГПК в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438 от 2022 г. за първи път се поставя едва с въззивната жалба на [община] в производството пред въззивната инстанция и в този смисъл следва да се приеме, че то също е преклудирано доколкото е следвало да бъде коректно и надлежно въведено и мотивирано още с отговора на исковата молба или поне с възражението по чл. 414 от ГПК и с ясно направено искане в каква посока да бъде разгледано от съда това възражение.

Съдът е достигнал до генералния извод, че няма основание да бъде редуциран размерът на паричното вземане на адв. Б. като адвокатско възнаграждение, защото извършените правни и фактически действия са реални, своевременно извършени и са постигнали положителен за представлявания ефект в чисто правен и финансов аспект за общината. При тези съображения в насока несподеляне на възраженията, изложени във въззивната жалба, и приемане в цялост като обосновани изводите на първоинстанционния съд, въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение.

По допускане на касационното обжалване настоящата касационна инстанция съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

При така изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че първите два въпроса са взаимосвързани. Уточнени и формулирани, така както е разяснено в т. 1 от № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, същите се свеждат до въпроса длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните и да основе изводите си на събраните по делото доказателства. Въпросът покрива общото основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е обусловил изхода на спора. Налице е и допълнителната предпоставка, доколкото е необходима преценка дали даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната практика на ВКС, в т. ч. и цитираната от касатора.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 206.10 лв.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд