Определение № 1180 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 28/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Мак Партс България“ ЕООД и „Терра България Индъстри“ЕООД срещу решение № 434/04.07.2024 г. по в.т.д. № 355/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №258/19.02.2024 г. по т.д. № 1663/2023 г. на Софийски градски съд, с което по иск на Национална агенция за приходите e обявявен за недействителен спрямо Държавата договор за покупко-продажба на МПС - „БМВ 730Д“, рама № WBA7C210X0G809669, двигател № 71635057, ДК [рег.номер на МПС], по който е издадена фактура № [ЕГН]/14.02.2023 г., като извършен във вреда на публичен взискател и страна е свързано с длъжника лице, на осн. чл. 216, ал.1, т. 6 ДОПК. Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евент. е неправилно. Излага съображения, че исковата молба е нередовна, тъй като публичните задължения не са индивидуализирани като основание и размер по отделни сделки, по които е трябвало да се внесе ДДС. Това не е позволило на длъжника като получател на стоки или услуги да реализира правото си на защита, като направи възражение за възникнало право за приспадане на данъчен кредит или за отпаднало основание за начисляване на ДДС, поради разваляне на сделките, за които този данък е бил начислен. Счита, че неправилно САС е приел, че ищецът е доказал наличие на декларирани публични задължения от първия касатор. Авторството на представените на хартиен носител справки декларации по ЗДДС и декларации обр.№ 6 са били оспорени, а въззивният съд не е приложил чл.184, ал.1, изр 2 ГПК. Съдържат се и оплаквания за необсъдени доводи на касаторите относно липсата на свързаност между двете дружества. В постъпилия писмен отговор ответникът по касационната жалба НАП оспорва същата, както и наличието на основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въпросът за допустимостта на въззивната жалба е бил разрешен с постановеното разпореждане № 939/09.05.2024 г. Счел е, че исковете са правилно квалифицирани като главен, с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК и евентуален с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, съобразно изложените от ищеца фактически твърдения и произнасянето на СГС съответства на заявените за разглеждане претенции, поради което решението е и допустимо. Съдът е посочил подлежащите на доказване елементи от фактическия състав на главния иск по чл. 216, ал. 1 т. 6 ДОПК: длъжникът да е декларирал наличие на публични задължения или такива да са били установени с влязъл в сила съдебен или административен акт; да е извършил разпоредителни действия със свое имущество след декларирането или след датата на установяване на публичното задължение, или в периода след датата на връчване на заповедта за ревизия до установяване на задълженията; извършените от длъжника сделки да са във вреда на публичния взискател и по тях страна да е свързано с длъжника лице. Счел е, че горепосочените предпоставки следва да се докажат от ищеца. Намерил е, че в конкретния случай, спорен между страните се явява въпросът дали са били декларирани от „Мак Партс България“ ЕООД публичните вземания, предмет на представените декларации-обр. 6 и справки-декларации по ЗДДС. По възражението, че подобни декларации не са били подавани от този кастор и че същите не представляват подписани документи, въззивната инстанция е приела, че в рамките на процесуалните срокове и по надлежния ред, от страна на касатора не е било предприето оспорване на авторството на представените електронни документи, нито последният е упражнил правото си по чл.184, ал. 1, изр. 2 ГПК. Подробно съдът е изложил съображения, че възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. Поради което и е заключил, че представените от ищеца декларации-обр. 6 по чл. 42 ЗДДФЛ и справки-декларации по ЗДДС, са подадени именно от „Мак Партс България“ ЕООД и с тях то е декларирало наличието подлежащи на плащане на публични задължения, в посочените размери. Счел е, че от доказателствата се е установява, че атакуваната сделка от 14.02.2023 г. е била извършена след като задълженията по представените декларации са били изчислени от данъчно задълженото лице – „Мак Партс България“ ЕООД и са били обявени като дължими пред ищеца. Приел е за безспорно, че едноличните собственици на капитала на двете дружества – страни по атакуваната сделка, са роднини по сватовство, тъй като Т. Т. е син на съпруга на А. Ц. (след брака през 2014 г. - Т.). При това положение и съобразно разпоредбата на чл. 76, ал. 1 и ал. 2 СК, връзката е от първа степен. Разгледал е легалното определение на понятието „свързани лица“, което е дадено в разпоредбата на пар. 1, т. 3, б. „а“ от ДРДОПК, че свързани лица са съпрузите, роднините по права линия, по съребрена – до трета степен включително; и роднините по сватовство - до втора степен включително, а за целите на чл. 123, ал. 1, т. 2 ДОПК- когато са включени в общо домакинство. В случая е приел, че свързаността е била основана именно на цитираната хипотеза и е част от специалните предпоставки за основателност на иска по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК. Хипотезата на пар. 1, т. 3, б. „а“ ДРДОПК е приложима при юридическите лица, когато тяхната воля се изразява посредством лица, намиращи се в посочените в разпоредбата линии и степени на родство. Юридическите лица придобиват права и за дължения чрез своите органи, поради което и преценката за свързаност следва да се осъществява и на база на техния волеизявяващ орган. Допълнително решаващият състав е намерил, че събраните в хода на производството доказателства правят възможен и извод за наличие на свързаност между страните по атакуваната сделка, в хипотезата на пар. 1, т. 3, б. „б“ ДРДОПК. Изложил е съображения, че дружеството–продавач е работодател на едноличния собственик на капитала и управител на дружеството-купувач, предвид установеното ТПО по силата на безсрочен трудов договор сключен между „Мак Партс България“ ЕООД и А. Т.. Съставът на въззивния съд е намерил, че от събраните доказателства безспорно се установява и наличието на вреда за ищеца, тъй като в резултат от извършване на правното действие става невъзможно или силно се затруднява удовлетворяването на кредитора. Ирелевантни при извършване на преценка за наличието на вреда според съда са обстоятелствата дали длъжникът разполага и с друго имущество, освен отчужденото, дали стойността на полученото срещу отчужденото имущество съответства по размер на даденото, както и че отчуждителната сделка като възмездна не е причинила вреда. Да се приеме обратното, според САС, би означавало предоставяне на недобросъвестния длъжник, който не плаща задълженията си, на правото на избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудителното изпълнение. Хипотетичното съществуване на друго имущество не означава непременно и сигурна възможност на публичния взискател да се удовлетвори от него. Основателността иска на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК е довел до неразглеждане на предявения при условията на евентуалност иск по чл.216, ал. 1, т. т. 4 ДОПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите въвеждат следните правни въпроси: 1/ Може ли въз основа на заверен препис на неподписан с квалифициран електронен подпис електронен документ да се установи неговото авторство, съответно от кого изхожда той, ако преписът не е бил оспорен или не е било поискано представянето му на електронен носител за проверка на автентичността на електорнния подпис?; 2/ Налице ли е свързаност между страни – юридически лица по сделка, когато е налице родство по сватовство между техни управители или когато едноличния собственик на капитала и управител на приобретателя по сделката е в трудово правоотношение с прехвърлителя по сделката? Касаторите се позовават на допълнителни основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по двата въпроса, като считат, че въззивното решение е постановено в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г.о., гр.д. № 856/2017 г. на ВКС, III г.о. – по първи въпрос, а по втори – по т.2 от ТР № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Излагат съображения, че първият правен въпрос е решен и в противоречие с решение на СЕС по дело С-362/2021 г., на осн. чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Позовават се и на хипотеза на недопустимост по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното решение не е вероятно недопустимо. Посоченото от касаторите решение № 60122/29.10.2021 г. по т.д. № 1256/2020 г. на ВКС, II т.о. не е постановено при идентична с настоящата хипотеза - при твърдение на ищеца по иск с правно осн. чл.216, ал.1 ДОПК за установяване на съществуване на публични задължения на единия ответник съобразно посочени такива от самия длъжник в подадени от него справки-декларации. Отделно даденият в цитираното решение отговор е на въпроса следва ли съдът при произнасяне по специалните отменителни искове по чл.216, ал.1 ДОПК да разгледа възражението и вземе в предвид погасяването на конкретните публични задължения, установени към датата на извършване на разпоредителните сделки с имущество на длъжника. Посочената проблематика е извън предмета на произнасяне на САС. По настоящето делото не са били направени възражения от касаторите с отговора на исковата молба за погасяване на публични задължения сред включените от самия длъжник – „Мак Партс България“ ЕООД, в подадените декларации. Въззивното решение не се явява и „очевидно неправилно“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Доводите на касаторите са в насока допуснато очевидно нарушение на процесуалните правила и необоснованост на изводите на САС за наличие на декларирани публични задължения. Тези оплаквания не могат да бъдат проверени само от външна страна предвид мотивите на въззивното решение. Дали в първообраза има поставен подпис или не, може да се разкрие само след извършена проверка на доказателствата, но не и въз основа на обективирания от съда анализ на доказателствения материал в конкретното решение. По първия процесуалноправен въпрос, който е обхванат от произнасянето на САС не е налице нарушение на създадената практика на ВКС. В Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г.о., на което се позовават самите касатори е прието, че възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл.184, ал.1, изр.1 ГПК, той се представя по делото върху такъв носител, като препис заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. Аналогично в настоящия случай НАП е представил на хартиен носител процесните декларации, които в преклузивните за това срокове САС е констатирал, че не са били оспорени от касаторите нито относно авторството на направеното с тях изявление от длъжника „Мак Партс България“ ЕООД, нито е поискано представянето им на електронен носител. Поради което е и заключил, че въпросът за авторството е изяснен. Позоваването в изложението към касационната жалба на решение № 213/15.01.2018 г. по гр.д. № 856/2017 г. на ВКС, III г.о. е ирелевантно, доколкото последното разглежда други въпроси, несвързани с електронния документ и установяване на неговото авторство. Следователно не е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. А наличието на изрична практика с оглед решение по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г.о. на ВКС, IV г.о излкючва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, който критерий е относим към случаи, когато разглеждането на правния въпрос допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Не е изпълнено и соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Видно от решение С-362/21г. на СЕС спорът пред запитващата юрисдикция е във връзка с жалба, с която се оспорва „валидността на издадените електронни документи, като се изтъква, от една страна, липсата на индикации, че документите са електронни и за наличието на положен върху тях електронен подпис, и от друга страна, липсата на „квалифициран електронен подпис“. Съобразно констатациите на САС по въззивното дело, отразени в мотивите на решението в рамките на процесуалните срокове и по надлежния ред, от страна на ответниците по иска не е било предприето оспорване авторството на представените електронни документи, нито пък последните са се възползвали от правото си разписано в разпоредбата на чл.184, ал. 1, изр. 2 ГПК. По втория материалноправен въпрос също не е налице противоречие с практиката на ВКС. В ТР №3/2013 г. не се разглежда проблемът за наличие или липса на „свързаност“ между две юридически лица, страни по договор, а на приложението на забраната по чл.38, ал.1 ЗЗД за договаряне сам със себе си при сключване на договор от две юридически лица чрез представляващ на всяко от тях едно и също лице. Даденото от САС разрешение по така коментирания въпрос не се явява в отклонение от практиката на ВКС по него. Изрично и в посоченото от въззивния съд решение по т.д. № 1931/2021 г. на ВКС, II т.о. е прието,че е разпоредбата на § 1, т. 3, б. „а“ от ДР на ДОПК е приложима по отношение на юридическите лица, когато тяхната воля се изразява посредством лица по см. на § 1, т. 3, б. „а“ от ДР на ДОПК. Посочено е, че юридическите лица са носители на права и задължения, които те придобиват чрез своите органи и следователно преценката за „свързаност“ следва да се осъществява именно на база на техния волеизявяващ орган. Така в случая САС е преценявал наличието на нормативно регламентираната връзка между представляващите двете юридически лица– страни по атакуваната от НАП сделка. Предвид липсата на основания по чл.280, ал.1 и 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на САС. В полза на ответника по касацията следва да се заплатят от касаторите разноски за касационна инстанция в размер на 150 лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение