Определение № 588 от 01.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 851/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на ЕТ”Майкъл-42- М. К.”- гр. София, на Административен съд София град /АССГ/ и на Върховен административен съд /ВАС/ срещу въззивното решение на Софийски градски съд по гр.д. №1634/19 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен до размер на 2 300 лв. предявеният от ЕТ „Майкъл-42- М. К.” срещу АССГ и ВАС иск по чл.2б ЗОДОВ, за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на воденото от него административно дело в разумен срок, ведно със законната лихва от 26.11.15 г. и сторените деловодни разноски. В частта до пълния предявен размер от 10 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, ищецът ЕТ „Майкъл-42- М. К.” се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, изр.3 ГПК. Намира, че съдебната практика по въпроса за обичайните вреди, които понася търговецът – физическо или юридическо лице, е ограничена и недостатъчна. Обжалване на въззивното решение следва да се допусне с цел точното прилагане на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ, както и за развитието на правната доктрина относно характера и индивидуализацията на понесените от търговеца обичайни неимуществени вреди от разглеждане на делата извън разумния срок. Очевидната неправилност на въззивното решение в обжалваната част касаторът –ищец обосновава с липсата на мотиви относно размера на обезщетението за неимуществени вреди. В случая те са определени като обичайни, без да се отчете, че и двете инстанции са допуснали разглеждане на делото извън разумния срок, което само по себе си обуславя понасянето от ищеца на допълнителни вреди извън обичайните. Не са преценени от въззивния съд в съвкупност обстоятелствата, определящи справедливо обезщетение по см. на чл.52 ЗЗД – допуснатото от двете инстанции разглеждане на делото извън разумния срок, характерът на дейността на ЕТ като арендатор, компрометирането му като добър търговец – арендатор, влошаване на отношенията му с общинските власти и влошаване въобще на бизнес климата за дейността му. Определеното обезщетение според касатора противоречи и на практиката на ВКС - р. на ВКС по гр.д. №638/12 г. на трето г.о./ с последното е присъдено обезщетение за неимуществени вреди на осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ/. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът срещу него е уважен, касаторът – ответник по иска ВАС се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, изр. последно ГПК. Намира, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно, защото не съдържа изобщо произнасяне относно наличие на нарушение от страна на ВАС на изискването за разглеждане на делото в разумен срок. Не съдържа изобщо обосновка и произнасяне за наличие на причинно - следствена връзка между нарушението и настъпили вреди от него. Не се сочи в какво се изразяват те, нито как се съотнасят към определения размер на обезщетението като цяло и с оглед дейността на ответника ВАС. Касаторът намира още, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС / р. по гр.д. №2125/18 г. на четвърто г.о. и опр. по ч.гр.д. №529/14 г. на първо г.о./ по следните правни въпроси от предмета на спора: Следва ли по иск, предявен по чл.2б ЗОДОВ в условията на пасивна солидарност да се гледа общата продължителност на производството, без отчитане на обстоятелството, че на дадена съдебна инстанция не е налице подобно нарушение? Представляват ли всички отделни съдебни инстанции един орган на власт – съд, в контекста на националното производство по чл.2б ЗОДОВ? В противоречие с цитираната практика на ВКС са решени и процесуалноправните въпроси: Следва ли да бъде мотивиран съдебният акт относно решаващите изхода на спора обстоятелства? Следва ли да бъдат обсъждани възраженията на страните относно спорните по делото обстоятелства? Касаторът поставя като значим за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следния правен въпрос: Следва ли при иск, предявен по чл.2б ЗОДОВ при условията на пасивна солидарност срещу няколко органа на съдебната власт, отговорността да се преценява в условията на разделност, с оглед допуснатото нарушение, респ. причинените вреди от всеки отделен орган на съдебната власт или следва да се разглежда единствено общата продължителност на цялото производство. Без значение ли е инстанционното му движение, понеже отделните съдебни инстанции представляват един орган на власт – съд? Обосновава във връзка с въпроса допълнителното осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК като сочи, че ВКС следва да внесе яснота в обществените отношения, защото производствата за вреди от бавно правосъдие не са единични и малобройни. Потенциално засегнати са неограничен, а конкретно засегнати – значителен брой лица. Затова общественият интерес налага изясняване и юриспруденциално разрешение на спорните въпроси и съмненията в съдебната практика. За допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която искът срещу него е уважен, касаторът – отв. по иска АССГ се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните правни въпроси: Какви са правомощията на гражданския съд при инцидентна преценка на законосъобразността на административен акт по см. на чл.17, ал.2 ГПК и длъжен ли е съдът да извърши подобна преценка, когато една от страните по гр.дело не е била участник в административното производство по гл. ІІІа ЗСВ? Какви са границите на обективната отговорност на съда – отв. по иск с пр. осн. чл.2б ЗОДОВ, когато исковете са предявени в условията на пасивна солидарност с ВАС, доколкото тази пасивна солидарност – така, както е предявена и така, както е постановено обжалваното решение е в противоречие с чл.121 ЗЗД, а в случая не може да намери приложение правилото на чл.53 ЗЗД – р. по гр.д. №2125/18 г. на четвърто г.о. на ВКС? Извършването на процесуални действия, свързани с неизготвянето на експертни заключения, респ. даването на възможност на ищеца чрез експертно заключение да докаже претенцията си за имуществени вреди, води ли непременно в хипотезата по настоящото дело, съобр. критериите на чл.2б ЗОДОВ и ЕКПЧ до извода, че е нарушено правото по чл.6, ал.1 ЕКПЧ за разглеждане на делото в разумен срок? В тази насока нарушение на разумната продължителност на производството ли е осигуряването на равна възможност на страните да искат и да сочат доказателства в процеса и да докажат претенцията си? Допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК във връзка с въпросите касаторът обоснова с липсата на решения по чл.290 ГПК за подобен спор, с липсата на легална дефиниция на понятието „разумен срок” в чл.6, пар.1 ЕКЗПЧОС и чл.2б ЗОДОВ и с практиката на ЕСПЧ, според която разумният срок следва да се преценява по критериите, посочени в изложението, с оглед фактите за всеки конкретен случай, вкл. и други факти извън предмета на правния спор, които да гарантират както решаването на спора в разумен срок, така и общественото доверие в правораздаването. Във връзка с първия от въпросите се позовава и на принципните разрешения относно действието и обвързващата сила на административните актове, дадени с ТР №5/13 г. ОСГК и р.№76/16 г. по гр.д. №5721/15 г. на трето г.о. на ВКС. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС е решен въпросът за определяне на дължимото обезщетение по реда на чл.52 ЗЗД и неговия размер. В практиката на ВКС, във връзка с размера на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ, не е засегнат въпросът за приложимостта на чл.5 ЗОДОВ, когато поведението на гражданина е единствена причина за увреждането/ ал.1/ и кое негово поведение се счита, че е допринесло за увреждането/ал.2/. Затова въпросът за определяне на дължимото обезщетение е и от значение за развитието на правото. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, въз основа на данните по делото, че е налице неоправдано забавяне на цялостното разглеждане на заведения от ищеца срещу община Долни Дъбник правен спор, по искове с пр. осн. чл.1,ал.1 ЗОДОВ, за което са допринесли и двете съдебни инстанция – сега ответници по иска. Подробно приносът им за продължилото общо 6 години и 10 месеца производство е изследван след преценка на обстоятелствата по чл.2б,ал.2 ЗОДОВ. Причина за забавяне на делото пред АССГ при първото му разглеждане / адм. д.№3866/09 г./ е лошото му администриране от съда. Изпращането на делото от АССГ на друг съд и повдигнатия след това спор за подсъдност е забавил производството с 5 месеца и 9 дни. Делото е разгледано в 10 заседания, като четири пъти е отлагано поради неизготвена експертиза от назначеното вещо лице. Това е забавило процеса с около 1 година и 7 дни. Пропускът на АССГ да се произнесе по молба за допълване на решението в частта за разноските, за което делото му е върнато от касационната инсанция, е довел до забавяне на производството с 10 месеца. В заключение въззивният съд е приел, че на този етап е констатирано забавяне на делото с общо 2 г., 3 месеца и 16 дни, и продължителността на производството не съответства на изискването за разглеждане на делото в разумен срок. При повторното разглеждане на делото от АССГ/ адм.д.№6202/13 г./ производството по същество е продължило 8 м. и 24 дни, а общият период на разглеждане и администриране на делото възлиза на 1 г. и 1 м. и следва да се приеме за разумен срок, съгл. трайната практика на ЕСПЧ. Делото е разглеждано на два пъти от ВАС. Първият път, когато е обжалвано решението по адм. д. 3866/09 г. на АССГ, производството по адм.д. №27/12 г. на ВАС е продължило от 05.11.2012 г. до 17.06.2013 г. или общо 7 месеца и дванадесет дни. Делото е разгледано в едно о. с. з. на 11.02.2013 г. Обявяването на решението се е забавило три месеца след законоустановения срок по чл. 235, ал. 5 от ГПК. Вторият път разглеждането на делото / №9873/14 г./ от ВАС е за период от 1 година 3 месеца и 25 дни - от 01.08.2014 г. до 26.11.2015 г. Съдът се е произнесъл с окончателно решение по спора. Единственото заседание по делото се е провело на 23.09.2015 г. - 1 година 1 месец и 22 дни след образуването му в съответната инстанция, който период от време следва да се приеме за неоправдано дълъг. Решението е постановено около 1 месец след законоустановения срок по чл. 235, ал. 5 от ГПК. С действията си, според въззивния съд, касационната инстанция също е допринесла за забавяне на цялостното производство по повдигнатия пред административния съд спор. В обобщение е прието, че спорът представлява определена правна и фактическа сложност, но независимо от това, продължителността на процеса не отговаря на критериите за разумен срок. Най-съществен за това е приносът на първата инстанция, която, чрез действията /бездействието си при администрирането на адм. дело 613/2009г и адм. дело № 3866/2009 г. е причинила забавяне на производството най-малко с 2 години 3 месеца и 16 дни. Въззивният съд е съобразил установените в практиката на ЕСПЧ три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи, и е приел, че в конкретния случай прекомерната продължителност на производството е в резултат от поведението на компетентните съдебни органи /АССГ и ВАС/, които не са положили необходимите усилия за ускоряването му, а напротив - с препращането между съдилищата, забавянето на насрочването и продължителния период до постановяване на съдебните актове, са станали причина за неговото ненужно забавяне. Процесуалните действия на отделните съдебни инстанции не могат да се разглеждат изолирано, защото се осъществяват от един орган на власт - съд и тъй като са допринесли за настъпване на вредоносния резултат, на основание § 1 от ЗР на 3ОДОВ, във вр. с чл. 53 ЗЗД следва да се ангажира солидарната отговорност на двамата посочени от ищеца ответници. При изследване на баланса между интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение по спора и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане и решаване на делото, въззивният съд е съобразил, че се касае за дело, което не е с голяма сложност /т. е. с предмет, изискващ от съда да създаде необходимата организация за решаването му с приоритет/и поведението на ищеца, който е предприемал само действия в защита на предоставени му от закона права. Приел е, че поради допуснатото нарушение на правото на ищеца да получи решение на спора в разумен срок, са му причинени неимуществени вреди, за овъзмездяването на които при съобразяване на гореизложените обстоятелства, следва да се присъди сума в размер на 2 300 лв., ведно с поисканата законна лихва.Този размер на обезщетението е предложен на ищеца в административното производство по ЗСВ и според въззивния съд не може да бъде занижен, защото това би влошило положението на засегнатата от бавното правосъдие страна в противоречие с духа на закона, целящ да й предостави възможност при несъгласие с предложеното й от административния орган обезщетение да получи удовлетворение от съда. По въпросите в изложението на касатора – ищец и касатора – ответник АССГ за размера на обезщетението за неимуществени вреди, определено по справедливост на осн. чл.52 ЗЗД: Въззивният съд е определил обезщетението в размера, предложен на ищеца в производството по ЗСВ, като е приел, че то обезщетява обичайните за подобни случаи неимуществени вреди, които не се нуждаят от доказване. Пред инстанциите по същество на спора ищецът не е посочил конкретно и съответно не е установил, че в пряка причинна връзка със забавянето на делото е претърпял сочените сега в изложението вреди, свързани с търговската му дейност – компрометиране на името му на добър търговец и арендатор, влошаване на отношенията му с общинските власти и на бизнес климата за дейността му. Трайна е практиката на ВКС, че когато не се твърдят и не са установени вреди над обичайните от бавно правосъдие, които не се нуждаят от доказване, се присъжда обезщетение за последните – р. по гр.д. №2125/18 г. на трето г.о.. При определяне размера на обезщетението е отчетено причиненото от ищеца /с допуснати в исковата молба нередовности/ забавяне на производството с 1месец и 10 дни, за което той не може да получи обезщетение по общия принцип на чл.5, ал.2 ЗОДОВ /р. по гр.д. №490/19 г. на трето г.о., р. по гр.д. №1107/12 г. на трето г.о. на ВКС и др./ Този състав на ВКС споделя и изразеното в р.№76/16 г. на ВКС, трето г.о. и възприето от въззивния съд становище за обвързаността на съда по иска с пр. осн. чл.2б ЗОДОВ от предложената в административното производство по гл. ІІІ ЗСВ сума за обезщетение, която не може да бъде намалявана в исковото производство. Изводите на въззивния съд за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, след отчитане на конкретните обстоятелства на случая, съответстват на практиката на ВКС. Затова не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по въпросите, свързани с размера на обезщетението. По въпросите на касаторите- ответници по иска, свързани с наличието на основание за солидарната им отговорност по чл.2б ЗОДОВ: Изводите на въззивния съд по тези въпроси са съответни на практиката на ВКС по чл.290 ГПК, която този състав напълно споделя. Така в р. по гр.д. №2125/18 г. на ВКС, четвърто г.о. е прието: „За вредите от забавяне на разглеждането и решаването на гражданско дело над разумния срок отговаря държавата. Когато са налице предпоставките отговорността на държавата да бъде реализирана чрез иск, тя се представлява от процесуален субституент - едно или повече съдилища, в които е разглеждано делото, чието разглеждане се претендира да е забавено, като е без значение пред кое от инстанционните съдилища се претендира да е осъществено забавянето. Държавата отговаря за забавянето на разглеждането и решаването на делото от предявяването на иска до влизането в сила на решението, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършване на отделните съдопроизводствени действия, е без значение. Релевантна е общата продължителност на делото с оглед неговата фактическа и правна сложност. Съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото държавата не отговаря за забавянията, дължащи се на поведението на претендиращата обезщетение страна. Тя отговаря за всички останали забавяния, в т. ч. за тези вследствие поведението на вещите лица и насрещната страна по делото, защото е длъжна да установи правила, както и спазването им, за да бъдат осуетявани последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълняване на задължения. Съдът може да констатира причината за всяко отделно забавяне, макар това да няма значение за основателността на иска, но то има значение за мерките, които държавата е длъжна да предприеме за недопускането на други нарушения. Тези причини може да бъдат: действия и бездействия на съда, на другите участници в производството, на съдебни служители, пренатовареност на съда и др., които имат значение единствено за анализа, който компетентните държавни органи следва да извършат, за да определят, всеки според компетентността си, мерките, които държавата следва да предприеме за недопускането на други нарушения. Отговорността на държавата не е обусловена от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни и дали те са нарушили съществуващите правила, или са ги спазили стриктно, но въпреки това е налице забавяне над разумния срок. При основателност на иска, държавата следва да бъде осъдена чрез представляващите я процесуални субституенти за вредите от осъщественото забавяне, независимо от това дали някой, или никой от тях (като съд, разглеждал делото, т.е. в друго качество) има, или няма причастност към осъщественото забавяне”. В р. по гр.д. №92/19 г. и р.по гр.д. №3619/16 г. и двете на трето г.о. на ВКС във връзка с характера на отговорността по чл.2б ЗОДОВ и изискването за „разумен срок” на разглеждане на делото е прието следното: „Отговорността е обективна, не е обусловена от обстоятелството, дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила, дали са ги спазили, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. При този характер на отговорността се прилага принципът на риска, а не на вината, т. е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице. Критериите, въз основа на които се преценява наличието или липсата на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията са отразени примерно в закона / чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ /, като се прилагат стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. При мотивиране на разбирането на съда за разумността на срока, в който е следвало да бъде реализирано разглеждане на делото, т. е. времетраенето на съдебната процедура, следва да се изхожда от сложността на делото, поведението на жалбоподателя, поведението на компетентните органи. Поведението на компетентните органи като критерий за преценка на изискването за разглеждане на делото в разумен срок включва и констатиране на забавянията в производството, респективно причините затова.” „Нормата на З ОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с КЗПЧ, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в З ОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно установената практика / решение № 66 от 2.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г. на III г. о./ механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценя съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата се получат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. ….Принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне.” По настоящото дело въззивният съд е анализирал движението на административното дело, сложността му, поведението на страните и другите участници в производството и е формирал извод за неоправдана забава в разглеждането му по критериите на чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, за вредите от която ответниците отговарят солидарно. Относно основанието за солидарна отговорност на ответниците, в практиката на ВКС е прието, че процесуалните действия на отделните съдебни инстанции не могат да се разглеждат изолирано, защото се осъществяват от един орган на власт - съд и са допринесли за настъпване на вредоносния резултат, поради което на основание § 1 от ЗР на ЗОДОВ, във вр. с чл. 53 ЗЗД следва да се ангажира солидарната отговорност на двамата посочени от ищеца ответници – р. по гр.д. №5721/15 г. на трето г.о. на ВКС. В съответствие с практиката на ВКС, сочена в изложението на касатора ВАС – ППВС №1/53 г., ППВС №7/65 г., ППВС №1/85 г. и ТР №1/13 г. ОСГТК, въззивният съд е мотивирал подробно решението си относно решаващите за изхода на спора обстоятелства, като е обсъдил и съществените доводи и възражения на ответниците по иска. Поради изложеното не са налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение по тази група въпроси. Въззивното решение съответства на практиката на ВКС, поради което не се установява осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Наличието на трайна практика на ВКС по въпросите/ цитирана по-горе/ изключва осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. По оплакванията на касатора – ищец и касатора –ответник ВАС за очевидна неправилност на въззивното решение: В практиката на ВКС – напр. опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т.о., е прието, че „очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване ( ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното определение / респ. решение/ трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК ”. В случая такъв особено тежък и очевиден порок на въззивното решение не се установява.. Не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение по трите жалби на страните в производството, поради което ВКС на РБ, трето г.о.