Определение № 4662 от 20.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 167/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], представлявано от кмета К. К., чрез адв. С. срещу решение №363 от 25.10.2024г., постановено по гр. дело №391/2024г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца Н. сумата от 10 000 лв. Жалбоподателят счита решението за неправилно защото въззивният съд е приел за безспорни обстоятелства, за които няма преки доказателства или комплекс от косвени такива, които да водят до несъмненото заключение, че действително ищецът е управлявал своя велосипед по посока на движението, че е паднал защото улицата е била тъмна, че е липсвала решетка на отводнителната шахта и е пропаднал с колелото именно в тази шахта. Доколкото липсват официални документи, удостоверяващи по несъмнен начин, че падането на ищеца е в резултат на пропадане в необезопасен отводнителен канал, то изводите на въззивния състав са в нарушение на съдопроизводствените правила и на доказателствената тежест, според която ищецът е длъжен да докаже, че уврежданията са в резултат на бездействията на ответната община. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като са формулирани следните правни въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства?“, по който въпрос се твърди, че решението противоречи на практиката на ВКС изразена в решение №261 от 10.2.2020г. по гр.дело №758/2019г. и решение №60144 от 30.07.2021г. по гр.д. №3081/2020г. на ВКС.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становище и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства, съобразно наведените от страните доводи и възражения?“, по който се излага наличието на противоречие с решение №50169 от 02.12.2022г. по гр.д. №2939/2021г. на ВКС, според което съдът е длъжен съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства по делото, всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доводите на страните, което според касатора въззивният съд не е направил.

Ответникът по жалбата – Г. Н., чрез депозирания писмен отговор излага становище за липсата на сочените касационни основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика. По същество счита жалбата за неоснователна, тъй като решението е правилно и законосъобразно. Моли същата да бъде отхвърлена като му бъдат присъдени разноски за производството пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Производство е образувано по иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., въззивният съд е направил собствен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на който е развил мотиви за основателност на предявения иск. От фактическа страна е приел за установено, че на процесната дата - 19.03.2023г. около 22:30 часа, ищецът Н. се прибирал към дома си, управлявайки велосипед по [улица]в посока [улица]; уличното осветление не работело и улицата била тъмна; по цялата нейна ширина -от единия до другия край минавала отводнителна дъждовна шахта, широка около 30 см.; решетката липсвала, поради което се образувала канавка с широчината на шахтата, която не била обезопасена. Движейки се по улицата с велосипеда, предната гума пропаднала в шахтата, и Н. паднал на земята, в резултат на което си ударил главата и гръдния кош в бордюра. Докато лежал на земята, край него минал с автомобила си неговият племенник С. Н., който живеел в този район. Докато помагал на ищеца, свидетелят видял, че главата му е окървавена. Тогава установили, че на канавката няма поставена обезопасителна решетка. Свидетелят придружил Г. Н. до дома му, където ги посрещнала съпругата на ищеца - Н. Н.. След като почистила раната на главата с подръчни материали, двамата отишли в центъра за спешна медицинска помощ. Тези факти съдът е приел за безспорно установени от разпитаните по делото свидетели С. В. Н. и Н. Ф. Н.. Отчитайки родствената им връзка с ищеца, съдът е кредитирал техните показания, намирайки ги за последователни и непротиворечиви при липсата на други ангажирани доказателства, опровергаващи техните показания.

За неоснователно е счетено възражението на ответника, че настъпването на пътнотранспортното произшествие не било доказано, защото не е било регистрирано и не е бил изготвен протокол за ПТП, и собственикът на пътя или лицето, отговарящо за поддръжката му не са уведомени. Изложено е, че липсва законово задължение за участниците в движението да уведомяват контролните органи по ЗДвП за настъпване на произшествие, ако няма други пострадали участници или повреждане на чуждо имущество, както е било в настоящия случай. Липсва и законова норма, санкционираща участник, пострадал в пътен деликт в случай, че не е съставен протокол за ПТП от надлежен орган, или въвеждаща съставянето на протокол за такова като единствен начин за доказване на неговото възникване. Съдът е посочил, че за установяването на този факт са допустими всички предвидени в ГПК доказателства и доказателствени средства, като е приел, че показанията на разпитаните по делото свидетели несъмнено установяват както възникването на описаното в исковата молба ПТП, така и причинените вследствие на това травми на ищеца. От показанията от съпругата на ищеца, е приел за установено, че двамата са отишли във ФСМП-В., но след като никой не ги приел, влезли през главния вход на МБАЛ В.. При тях дошло медицинско лице, което ги посъветвало на следващия ден да отидат да направят рентгенова снимка. От направената такава в МБАЛ „Здраве“ в [населено място], се установило, че ищецът има две счупени ребра. Веднага го завели в УМБАЛ „Софиямед“ АД в [населено място], където Н. бил приет в отделение по гръдна хирургия, където от компютърната томография се установила фрактура на 4-то, 5-то и 6-то ребро в лявата гръдна половина. Ищецът останал в отделението да 23.05.2023г., след което бил приет в клиниката по „Кардиология“ на УМБАЛ „Софиямед“ АД и изписан на 25.05.2023 г.

Така счетените за претърпени увреждания се потвърждават и от експертното заключение на приетата СМЕ. В.л. е констатирало, че при настъпилия на 19.05.2023г. инцидент ищецът е получил разкъсно-контузна рана на челото вляво, охлузвания по дясната буза и контузия на гръдния кош със счупване на 4-ти, 5-ти и 6-ти леви ребра. Контузията на гръдния кош е предизвикала трайно затруднение на движението на снагата за около два месеца. Травматичните увреждания са причинени от действието на твърд тъп предмет, чрез удар с или върху такъв и отговарят да са получени при падане от велосипед на пътното, чиято предна гума е попаднала в отворена шахта, и удар в бордюра и пътната настилка. Заздравяването на травмата на гръдния кош и счупените три ребра е изисквало покой и въздържане от резки движения в продължение на месец, а пълното възстановяване и възможността да извършва активни движения е станало след края на втория месец. В този период е изпитвал болки и страдания. Зарастването на раната на челото е наложило хирургична интервенция със зашиване на раната, а охлузването на дясната буза не е наложило специфично лечение. Оздравителният процес при тези травматични увреждания траел около десет дни след получаването им.

При така приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община.

На основание чл.272 от ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на обжалваното решение и се е присъединил към тях. Посочил е, че тъй като с въззивната жалба не се оспорва размера на присъденото от районния съд обезщетение, то не следва да се излагат мотиви в тази връзка.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните съображения:

Двата поставени въпроса в обобщен вид се отнасят до задължението на въззивния съд да обоснове изводите си на съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства, в контекста на изложените във въззивната жалба доводи и оплаквания.

Изводът за доказаност на настъпването на увреждането не е направен в противоречие с практиката на ВКС / решение № 141 от 8.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3052/2019 г., IV г. о./, според която ищецът по иска по чл. 49 от ЗЗД носи доказателствената тежест да установи по делото съществуването на предпоставките за възникване на отговорността на ответника по чл. 49 от ЗЗД, с изключение на вината на лицето, на което е възложена работата, която според чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се презумира. Когато при изпълнението на една работа са причинени вреди, не е необходимо да бъде установена личността на изпълнителя, за да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работата / решение № 32 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д.№ 2269/2014 г., IV г. о./. В съответствие с тази практика, въззивният съд е достигнал до извод за основателност на иска, приемайки, че ответната страна, като собственик на пътя, има задължението да поддържа същия като осигурява необходимите условия за непрекъснато, безопасно и безпроблемно движение. Противоправното поведение се изразява в бездействие – липсата на предприети мерки за обезопасяване на шахтата, която пресича пътното платно. Прието е и наличието на причинна връзка между поведението на ответника и претърпените от ищеца вреди, тъй като ответната община е отговорна за вредите, причинени от нейните служители и когато не е установено кои конкретно са те, като тяхната вина се предполага на основание чл.45, ал.2 ЗЗД. От своя страна, ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил чрез пълно и главно доказване времето, мястото и начина на настъпване на травмата. Липсата на преки очевидци на инцидента не разколебава горния извод, тъй като твърдяните обстоятелства се установяват от съвкупния анализ на събраните доказателства – изложеното от свидетелите напълно съответства на медицинската документация, изготвена след инцидента, както и на заключението на СМЕ. Обжалваното решение не се основава само на изложените в исковата молба твърденията, а след като в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК са обсъдени подробно и всестранно събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, в резултат на което е направен извод за основателност на предявения иск. Предвид което не може да бъде направен извод, че въззивният съд е допуснал твърдяното от касатора процесуално нарушение, изразяващо се в обсъждането само на избрани от него доказателства.

Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички посочени във въззивната жалба пороци на решението, както и доводите на страните и доказателствата по делото, е налице утвърдена непротиворечива практика на ВКС, включително задължителна такава, съгласно която въззивната инстанция е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Възможността при потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК, не го освобождава от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Именно по такъв начин е действал въззивният съд в случая -на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, но е изложил и собствени съображения по съществото на спора. Доколкото съдът е обсъдил и се е произнесъл по доводите и възраженията, заявени във въззивната жалба, като се е аргументирал конкретно и обстоятелствено защо приема за доказано настъпването на увреждането именно по твърдяния от ищеца начин, и въз основа на кои доказателства, то обжалваното решение не е постановено в противоречие с тази практика.

Не се установява противоречие с посочената от касатора практика. В решение №261 от 10.2.2020г. по гр. дело №758/2019г. на ВКС и решение №60144 от 30.07.2021г. по гр.д. №3081/2020г. на ВКС, се приема, че за да признае или да отрече претендираните права, въззивният съд е длъжен в мотивите си да посочи кои относими факти намира за доказани и кои- за недоказани, след като извърши анализ на събраните относими доказателства, като ги съотнесе с конкретните твърдения на страните, включително да анализира и новите доказателства, ако такива са събрани във второинстанционното производство / чл. 266 ГПК /. Въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, но само като приеме, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване и след като мотивира защо оплакването в жалбата е неоснователно, респ. защо събраните пред втората инстанция доказателства не променят крайния изход на спора. Именно по такъв начин е постъпил въззивният съд по настоящото дело, като е развил съображения във връзка с изложените във въззивната жалба аргументи. Подробно е обсъдил събраните по делото доказателства, като е изложил, че твърдяните от ищеца факти се установяват от разпитаните свидетели. Посочил е, че кредитира техните показания, тъй като въпреки наличието на близки отношения с ищеца, изложеното от тях кореспондира на представената по делото медицинска документация и на заключението по приетата СМЕ. Възприел е същите за последователни и непротиворечиви, като е посочил, че не са ангажирани доказателства, които да ги опровергават или разколебават.

Не се констатира противоречие и с цитираното от касатора решение №50169 от 02.12.2022г. по гр. дело №2329/2021 на ВКС, в което се посочва, че съдът е длъжен съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК да обсъди в мотивите на решението всички доказателства по делото, всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и доводите на страните, тъй като по настоящото дело, въззивния съд е обсъдил възраженията, релевирани във въззивната жалба, но е счел същите за неоснователни.

По изложените съображения не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по формулираните от касатора въпроси.

При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска. Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от такъв порок. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Следователно в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, ответникът по жалбата има право на разноски, които съдът, с оглед представения договор за правна помощ и пълномощно, определя в размер на 600. 00 лв.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение