Определение № 4304 от 09.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1929/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 34598/13.03.2026 г., подадена от Л. В. Д. и Р. В. Д., чрез адв. Й. против определение № 2325/29.01.2026 г. на Софийски градски съд, постановено по в.ч.гр.д. № 13737/2025 г., с което е потвърдено определение от 22.10.2025 г. на Районен съд София по гр.д. № 56264/2024 г., с което последният е приел, че е международно компетентен да разгледа предявения от К. А. Д. против настоящите касатори частичен осъдителен иск с правно основание чл.240 ЗЗД за сумата от 20 000 лв. /от пълен размер на иска – 51 000 лв./ на основание чл.7, т.1, б.“а“ от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета. Жалбоподателите поддържат, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.7, §1, б.“а“ от Регламент № 1215/2012, като не е съобразил, че регламентът съдържа автономни понятия; че специалната компетентност по чл.7 от него е изключение и не може да се прилага разширително и че за да се приложи последната е необходимо съдът да идентифицира конкретното „въпросно задължение“ и да определи неговото място на изпълнение по методологията на правото на ЕС. В случая обаче не е налице ясно идентифицирано договорно задължение, поради което компетентността по чл.7 не може да се стабилизира; неправилно съдът е извел мястото на изпълнение в България единствено от местожителството на кредитора; налице е нередовност на исковата молба, което е пречка за произнасяне на съда по заявения от ответниците отвод за липса на международна компетентност. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните въпроси: 1/ Допустимо ли е приложение на специалната международна компетентност по чл.7, т.1, б.“а“ от Регламент № 1215/2012, когато съдът не е идентифицирал конкретното договорно задължение, което е основание на иска по смисъла на практиката на СЕС - дело С-14/76; 2/ Следва ли при спор относно самото възникване на договорно задължение, съдът да прилага чл.7, §1 Регламент № 1215/2012 механично, или трябва да провери наличието на твърдяно задължение, което по естеството си попада в „материя, свързана с договор“ по смисъла на автономното право на ЕС; 3/ Допустимо ли е съдът да приеме международна компетентност чл.7, §1 Регламент № 1215/2012 спрямо лице, което към релевантния момент е било непълнолетно и за което липсват данни за валидно поето договорно задължение със съгласие на законен представител; 4/ Съвместимо ли е с принципа на предвидимост по Регламент № 1215/2012 извеждането на компетентност от местожителството на ищеца /кредитора/ при твърдян устен заем, изцяло оспорен от ответниците, без да е установено уговорено място на изпълнение; 5/ При нередовна искова молба и неизпълнени указания по чл.129 ГПК, може ли да се стабилизира международната компетентност по чл.7, §1 Регламент № 1215/2012, преди редовността на иска да е преюдициално изяснена. По въпросите се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. С оглед обосновката на допълнителните критерий, а именно че даденото от въззивния съд разрешение по повдигнатите въпроси противоречи на конкретно посочена от касаторите практика на СЕС, настоящият състав приема, че допускането на касационно обжалване на въззивното определение се иска на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а не на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият допълнителен критерий – въпросите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е с обосновка, че е необходимо тълкуване на чл.7, §1 Регламент № 1215/2012 и на понятието „материя, свързана с договор“. Доколкото националният съд не може да тълкува правото на ЕС, а разполага единствено с възможността да сезира СЕС с преюдициални тълкувателни запитвания по реда на чл.267 ДФЕС, следва де се приеме, че така посочения от касаторите допълнителен селективен критерий е неприложим по повдигнатите въпроси, касаещи тълкуването на норми от Регламент № 1215/2012. Искане за отправяне на преюдициално запитване с конкретни въпроси, не е формулирано в частната касационна жалба. На 05.05.2026 г. е постъпило допълнение към частна касационна жалба с вх. № 34598/13.03.2026 г., с което е приложено невлязло в сила определение на Апелативен съд Пловдив по в.ч.гр.д. № 202/2026 г., постановено в производство между същите страни, с предмет иск по чл.240 ЗЗД и при идентичен отвод за липса на международна компетентност на българските съдилища по предявените искове и по което въззивният съд е приел отвода на ответниците за липса на международна компетентност по делото на българските съдилища. Според касаторите това обстоятелство обуславя допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд поради наличие на противоречива съдебна практика по съществени правни въпроси, какъвто допълнителен критерий следва да се посочи, че не съществува в действащата редакция на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Изложените в допълнението към частната касационна жалба доводи и искания не следва да бъдат разглеждани, тъй като са заявени извън срока за обжалване чл.275, ал.1 ГПК, а освен това са и без правно значение за настоящия спор. Насрещната страна - К. А. Д., чрез адв. В. е депозирала отговор на частната касационна жалба, в който заявява становище, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението. Изложени и са и аргументи за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. На последно място се позовава на определение на ВКС, постановено по ч.гр.д. № 2445/2024 г., с което е прието, че именно Софийски районен съд е компетентен да разгледа настоящия спор, т.е налице е стабилизиране на компетентността на Софийски районен съд да разгледа и да реши спора. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение приема, че частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл.275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирани страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. Производството по исковата молба от 11.12.2023 г. на К. А. Д. срещу Л. Д. и Р. Д., с която е предявен частичен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата от 20 000 лв., първоначално е образувано пред Районен съд Златоград под № 292/2023 г. В срока за отговор ответниците, чрез пълномощника им адв. Ж. Й., са заявили на основание чл.119, ал.4 ГПК възражение за местна неподсъдност на спора, тъй като и двамата през последните 3 години живеят извън Република България, а именно в [населено място] на Р., Федерална Република Германия, като са представили и доказателства за настоящ адрес от общинските власти на [населено място] на Р.. Първоинстанционният съд е оставил без уважение възражението им, но актът му е отменен с определение № 153/10.04.2024 г. на Окръжен съд Смолян, постановено по в.ч.гр.д. № 147/2024 г.. Въззивният съд е съобразил, че с депозирания в срока по чл.131 ГПК отговор ответниците, чрез техния пълномощник адв. Й. са заявили възражение за неподсъдност на делото в Районен съд Златоград на основание чл.107, ал.2 ГПК, като са приложили удостоверения за адресна регистрация по чл.18, ал.2 от Федералния закон за гражданска регистрация на ФРГ, от които се установява, че ответникът Л. Д. е регистриран на адрес в [населено място] на Р., „*“ № *, считано от 1.06.2021 г., а Р. Д. е регистриран на същия адрес, считано от 1.10.2020 г.; съгласно справка по Наредба № 14/18.11.2009 г., ответниците имат регистриран настоящ адрес в Германия; съгласно удостоверение за постоянен адрес пълномощникът им адв. Ж. Й. има постоянен адрес в [населено място], кв. В., ул. „*“ № *, ап.* от 12.08.2019 г. При така установените обстоятелства въззивният съд е приел, че в случая е налице хипотезата на чл.107, ал.2 ГПК, според която разпоредбата на ал.1 на чл.107 ГПК е приложима и за случаите когато ответникът не живее на постоянния си адрес в пределите на Република България, поради което компетентен да се разгледа спора е съда по постоянния адрес на пълномощника на ответниците и е прекратил производството по делото поради местна неподсъдност на спора, като е изпратил същото за разглеждане от Районен съд София, където е образувано гр.д. № 56264/2024 г. Въззивното определение, с което е уважено възражението за местна неподсъдност и делото е изпратено на Софийски районен съд, не е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС, постановено по ч.гр.д. № 2445/2024 г. В производството по гр.д. № 56264/2024 г. по описа на Софийски районен съд, пълномощникът на ответниците е депозирал молба, с която е заявил отвод за липса на международна компетентност на българския съд, който е оставен без уважение. С обжалваното в настоящото частно производство въззивно определение на Софийски градски съд първоинстанционното определение е потвърдено, като е прието, че при прилагане на правилата на Регламент № 1215/2012 г. българският съд се явява международно компетентен. Посочено е, че съгласно общото правило за компетентност в чл.4, ал.1, споровете по граждански и търговски дела е подсъден на съдилищата на държавата-членка, където ответникът има местоживеене. В чл.7, ал.1, б.“а“ от Регламента е уредена специална компетентност по дела, свързани с договор – в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение, поради което Софийски районен съд се явява международно компетентен да се произнесе по иска. За неоснователни са намерени, доводите на ответниците, че съдът следвало първо да установи наличието на договорно правоотношение между страните и едва след това да прецени наличието на международна компетентност, като са изложени съображения, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства, от които произтича претендираното право и формулирания петитум. Доколкото в случая се претендира вземане, за което се твърди, че произтича от сключен между страните договор за паричен заем, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че международната компетентност следва да бъде определена по правилото на чл.7, ал.1, б.“а“ от Регламента. По отношение на поддържаните в частната жалба възражения, че договор за заем не е сключван между страните, евентуално че същият нищожен/унищожаем, въззивният съд е посочил, че те са неотносими към настоящото производство, а ще бъдат предмет на обсъждане по съществото на спора и по тях съдът ще се произнесе с решението по него. При така изложените от въззивния съд мотиви, както и при съобразяване на приключилото производство по заявеното от ответниците в срока по чл.119, ал.4 ГПК възражение за местна неподсъдност на делото пред Районен съд Златоград, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касаторите въпроси не покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, т.е. нямат характер на правни въпроси, тъй като в тях се съдържат условия и твърдения за факти /“съдът не е идентифицирал конкретното договорно задължение“; „съдът трябва да провери наличието на договорно задължение“; „при нередовна искова молба“ и т.н./, които не се кореспондират с данните по делото и представляват недопустимо смесване на обстоятелствата, които съдът следва да прецени при извършване на проверката дали е международно компетентен да се произнесе по иска и тези, които подлежат на установяване и доказване в хода на самото производство по предявения иск. Отделно от това, дори и да се приеме, че обобщени въпросите се свеждат до приложението на специалната компетентност на чл.7, ал.1, б.“а“ от Регламента, следва да се посочи, че те нямат претендираното от касаторите значение за крайния изход на производството, тъй като в конкретния случай е налице мълчаливо учредяване на компетентност по смисъла на чл.26 от Регламента, според който извън компетентността, която произтича от други разпоредби на регламента, компетентен е този съда на държава членка, пред който се яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява, за да оспори компетентността на съда, или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на чл.24 - по дела с предмет вещни права върху недвижим имот или договор за наем на недвижими имот; действителност на създаване или прекратяване на търговски дружества или други юридически лица; действителност на вписванията в публични регистри; регистрация или действителност на патенти, търговски марки или други. Нормата на чл.26 от Регламента дерогира всякаква друга международна компетентност, с изключение на изключителната. При съобразяване на практиката на СЕС по дела С-111/09, т.21 и т.33, С-1/13, т.34 и С-183/23, т.52, мълчаливото учредяване на компетентност изисква ответникът да започне да се защитава с цел да постигне отхвърляне на иска, т.е. по същество, вкл. тя може да се учреди и когато ответникът прави искания и възражения, които са свързани единствено с протичането на самия процес, напр. като прави отвод за висящ процес или за сила на пресъдено нещо, както и ако оспори местна или родова подсъдност, без да твърди, че е компетентен съд на друга държава. В конкретния случай в отговора на исковата молба по гр.д. № 292/2023 г. по описа на Районен съд Златоград, ответниците освен че са направили възражение за местна неподсъдност на делото, са изложили и доводи за неоснователност на иска по същество. Ето защо, заявеното от ответниците оспорване на международната компетентност на Софийски районен съд, на когото делото е изпратено за разглеждане след заявен от тях отвод за местна неподсъдност и след като са започнали вече защитата си по същество с подаване на отговор на исковата молба пред Районен съд Златоград, е несвоевременно направено – в този смисъл виж дело 150/80 на Съда на ЕО, според което оспорването на международната компетентност не може да се прави след извършването на такова действие, което според процесуалното право на сезирания съд се счита за начало на защитата. При липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и с оглед изложените по-горе съображения за наличие на мълчаливо учредена компетентност по чл.26 от Регламент № 1215/2012 г., въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,