Определение № 208 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2325/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ „И. К.“ [населено място], представляван от И. Х. К., чрез пълномощник адв. З. Г. - М. от АК- М., срещу въззивно решение № 48/10.02.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 401/2022 г. по описа на Окръжен съд - Монтана. С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 304/20.07.2022 г. по гр. д. № 2286/2021 г. на Районен съд- Монтана, с което е отхвърлен предявения от касатора против П. С. П., иск с правно основание чл.26, ал.2 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот - САМОСТОЯТЕЛЕН ОБЕКТ В СГРАДА с идентификатор ...., находящ се в [населено място], местност ..., ет. 5, обективиран в нотариален акт № ..., том ІV, рег.№ 6242, дело № 420 от 2015 г. по описа на Нотариус В. Т., вписана в НК с рег.7№ 596 и район на действие РС-М., поради привидност на сделката. В тежест на касатора са възложени и разноски по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, се твърди, че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС касаеща случаи на нищожност поради накърняване на добрите нрави, обективирана в: Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ВКС но тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК; определение № 326/03.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4588/2008 г., IV г.о.; определение № 898/21.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4277/2008 г., I г.о.; решение № 615/15.10.2010 г., на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г., Ill г.о.; решение № 119/22.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 485/2011 г., I г.о., без да е формулиран въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК във връзка с посочените решения. В изложението на следващо място, като правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на исковете факти, с излагане на правни изводи, със изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил. По отношение на този въпрос, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по въпроса въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: т. 2 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, определение № 217/27.05.2016 г. по гр.д. № 853/2016 г. на ВКС, II г.о.; решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 220/02.10.2015 г. по гр.д. № 2314/2015 г. на ВКС, III г.о. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Ответникът по жалбата П. С. П., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко-продажба на недвижим имот от 15.07.2015 г., обективиран в нотариален акт № ..., том IV, рег. № 6242, дело № 420 от 2015 г. по описа на нотариус В. Т., ЕТ „И. К.“ продал на ответницата П. С. П., процесния недвижим имот, в степен на завършеност „груб строеж“, за сума в размер на 12 500 лв., която сума е изплатена от купувача на продавача по банков път. В нотариалния акт страните декларирали, че сумата е действително уговореното плащане по сделката. Фактът на плащане се потвърждавал и от приложените по делото преводно нареждане от 15.07.2015 г. и фактура № [ЕГН]/15.07.2015 г. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че доказателствата по делото не опровергават отразените в нотариалния акт волеизявления досежно наличие на уговорка за прехвърляне на правото на собственост върху описания имот срещу продажна цена от 12 500 лв. Посочено е, че съдебната практика е непротиворечива по отношение на това, че твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват само с документ, а изключение от това е допустимо единствено, когато по делото има „начало на писмено доказателство“ /документ, в който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна, и от който може да се съди, че има възможност страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й/ - чл.165, ал.2 от ГПК. В случая липсвало представено пред съда обратно писмо, както и писмени доказателства, изходящи от другата страна или пък удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които да правят вероятно твърдението й, че съгласието е привидно. Това водело до недопустимост на събраните по делото свидетелски показания, целящи установяване на симулация на волеизявлението на договарящите. За неоснователно е прието твърдението на ищеца, че купувача не е заплатил сумата по договора с оглед представените преводно нареждане от 15.07.2015 г. за сумата от 12 500 лв. преведена от П. на продавача по банков път, и издадената от ЕТ фактура за извършеното плащане. Приети са за неоснователни доводите на ищеца за противоречие на сделката с добрите нрави, с мотив че в случая не е налице значителна нееквивалентност на престациите, доколкото имотът е продаден на по-висока цена от данъчната му оценка. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правен въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението се преповтарят наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение, като не се прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК. Единствения поставен от касатора правен въпрос във връзка със задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и обсъждане доводите на страните, обуславя обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС практика, в т.ч. и тази посочена от касатора, според която въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, като е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Съдът трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това основание, което е самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е обосновано от касатора по никакъв начин. Изложените твърдения касаят оплаквания по съществото на спора, т.е. твърденията са за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се неправилна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, довела до неправилния извод за липсата на установена по делото привидност на сделката. Така изложените съображения в случая са за пороци на въззивното решение, обхванати от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, а основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т.е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. При този изхода на делото, касатора следва да заплати на ответника по жалбата разноски за настоящата инстанция в размер 1200 лв. Искането за присъждането им е заявено своевременно с отговора на касационната жалба, договореното адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба е в размер 1000 лв. без ДДС, респ. 1200 лв. с ДДС– съгласно договора за правна защита и съдействие, като същото е реално изплатено по банков път, съобразно представеното преводно нареждане. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение