Определение № 547 от 20.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2896/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на: Държавен фонд „Земеделие”, [населено място] и Л. Б. Л. от [населено място], чрез процесуалните им пълномощници, срещу решение № 132 от 22.07.2019 г. по в.гр.д. № 280/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, втори граждански състав, с което е потвърдено решение № 266 от 05.03.2019 г. по гр.д. № 1901/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив. Касаторът Държавен фонд „Земеделие” обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за лихва за забава в размер на 348 834.38 лв. за периода от 21.12.2013 г. до 05.09.2018 г. Изразява несъгласие с изразеното от апелативната инстанция становище за забава на ответника само за тази част от паричното вземане, за която е предявен частичният иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД /гр.д. № 3919/2013 г./, след като е направено изявление за разваляне на договора и ответникът е получил покана за плащане. Според този касатор, съдът неправилно е игнорирал и влязлото в сила решение по гр.д. № 1631/2017 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е уважен и частично заявен иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Твърди, че е упражнил надлежно правото си да търси вземането за цялата лихва след разваляне на договора - с депозиране на исковата молба, по която е било образувано гр.д. № 1631/2017 г. на ОС-Пловдив. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния материалноправен въпрос: „Кой е правнорелевантният момент, от който изправната страна по договор, развален на основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, има право да получи обезщетение в размер на законовата лихва върху платената сума, представляваща главницата”. Твърди се противоречие на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос на практика на ВКС, обективирана в следните съдебни актове: решение по т.д. № 1748/2013 г., I т.о., решение по гр.д. № 1285/2002 г., IV г.о., решение по т.д. № 706/2010 г., II т.о. и решение по гр.д. № 1488/1999 г., V г.о. В депозиран отговор на тази жалба, ответникът Л. Б. Л. твърди, че формулираният въпрос е общ и теоретичен и не е обусловил правните изводи на съда, а от друга страна, по приложението на чл.84, ал.2 ЗЗД въззивният съд не е извел несъобразени с константната съдебна практика изводи. Касаторът Л. Б. Л. атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата осъдителна част - за сумата 742 292.86 лв. по предявения от ДФ”Земеделие” иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и в частта за разноските. Счита, че апелативната инстанция не се е произнесла по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания за погасяване на вземането по давност и не е зачела силата на пресъдено нещо по частичния иск / гр.д. № 3919/2013 г. на ОС – Пловдив/ относно общите правопораждащи факти, вкл. и по отношение на момента на разваляне на договора с връчване на нотариална покана от 16.04.2013 г. Според касатора, решаващият съд не е обсъдил и доводите, основани на договорната клауза по чл.8.1. относно момента на отпадане на основанието за получаване на безвъзмездната финансова помощ – от датата на установяване неизпълнението на договора – 25.01.2012 г. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни; 2. Обвързан ли е съдът, който разглежда претенция за остатък от вземане, частично установено с влязло в сила решение, с установените по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право. Обвързан ли е съдът с извода на съда по частичния иск и приетата от него дата на разваляне на договора; 3. При определяне на момента, от който започва да тече погасителна давност за вземания по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, всякога ли отпадането на основанието настъпва с разваляне на договора. Кога се счита отпаднало основанието при задължение за продължително действие, след констатиране, че длъжникът не изпълнява договора и необходимо ли е изрично изявление на кредитора за разваляне на договора, за да се приеме, че основанието е отпаднало. Ако е необходимо изрично изявление, то строго формално ли е и трябва ли да съдържа думите „развалям договора”, или е достатъчно да става ясно, че поради неизпълнение на договора се иска връщане на престациите и 4. Съществува ли при договорите за продължително изпълнение задължение за отправяне на изрично изявление за разваляне на договора, за да се приеме, че неизпълняващият длъжник дължи връщане на получените суми. От кой момент за неизправния длъжник възниква задължението за връщане на субсидията – от момента на констатирането на неизпълнението или от изричното разваляне на договора. По първия процесуалноправен въпрос касационният жалбоподател се позовава на: решение по гр.д. № 850/2011 г. на ВКС, II г.о, решение по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о. и решение по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о. Поддържаната допълнителна селективна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по въпрос № 2 е основана на: решение по т.д. № 716/2010 г. на ВКС, I т.о. и на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, а по въпрос № 4 - на решение по т.д. № 2667/2016 г. на ВКС, II т.о. По третия въпрос от изложението се твърди, че произнасянето от ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по тази жалба – Държавен фонд „Земеделие”, чрез процесуален пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, а по съществото на спора поддържа доводи за правилност на обжалваното от Л. въззивно решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на атакуваното решение за уважаване на предявения главен иск с правно основание чл.55, ал1, пр.3 от ЗЗД и за отхвърляне на иска по чл.86 ЗЗД, решаващият състав на Апелативен съд – Пловдив е приел от фактическа страна следното: наличието на сключен договор между страните от 02.10.2007 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на специална предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селскостопанските райони в Република България, въз основа на който ответникът е получил сумата 797 292.86 лв. за изграждане на оранжерии по хидропонна технология в [населено място], община Асеновград. При упражняване на целеви контрол, на 25.01.2012 г., на 25.04.2012 г. и на 28.02.2013 г. е констатирано, че оранжерията не работи. Поради това, на 16.04.2013 г. на ответника е връчена нотариална покана за доброволно изпълнение на поетите договорни задължения. Изявление за разваляне на договора е направено с депозирана на 21.12.2013г. искова молба в Окръжен съд - Пловдив, по която е било образувано гр.д.№ 3919/2013г. Препис от исковата молба по това дело е връчен на ответника на 25.02.2014г., а с влязло в сила решение предявеният от ДФ“Земеделие“ срещу ответника частичен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, за сумата от 30 000 лв., е бил уважен изцяло. По предявен от ДФ“Земеделие“ втори частичен иск за сумата от 25 000 лв. е постановено неприсъствено решение от ОС – Пловдив по гр.д. № 1631/2017 г. По отношение на претендираната главница е изведен извод за дължимостта й, предвид развалянето на договора от страна на фонда, като размерът е определен след приспадане на вече присъдените суми по частичните искове. Решаващият съдебен състав е отхвърлил релевираното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност, като е приел, че погасителната давност е започнала да тече от датата, на която ответникът е получил препис от подадената на 21.12.2013 г. искова молба, а искът по настоящото дело е заведен на 07.09.2018 г. и към този момент давността не е изтекла. Акцесорният иск за сумата 348 834.38 лв. – лихва за забава върху главницата от 742 292.86 лв., за периода от 21.12.2013 г. до 05.09.2019 г., е отхвърлен като неоснователен, поради липса на надлежно отправена до длъжника покана за плащане съгл. чл.84, ал.2 ЗЗД. Апелативният съд е отчел, че с исковата молба от 21.12.2013 г., по която е образувано приложеното гр.дело, ищецът е поканил ответника да плати, но тази покана е относима само към предмета на делото – ответникът е изпаднал в забава само за частта от вземането, за което е предявен първият частичен иск. По отношение плащането на главница от 742 292.86лв. ищецът претендира забава за първи път с исковата молба, по която е образувано настоящото дело и поради това искът му за предходен период – от 21.12.2013 г. до 05.09.2018 г. е отхвърлен като неоснователен. Настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от Л. Л. осъдителна част. Формулираният процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, като даде отговор на оплакванията в сезиращата го жалба и на доводите на страните, удовлетворява основната селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид съобразителната част към атакуваното решение и данните по делото, за установено следва да се счете и поддържаното допълнително основание - не само с оглед практиката на ВКС, на която се позовава този касатор, но и с оглед актове на нормативно тълкуване – ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, чиито принципни постановки са актуални, както и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Налице е основание за допускане на касационно обжалване и по втория правен въпрос, с оглед на юридическия факт, от който произтича спорното материално субективно право и формираната сила на пресъдено нещо по частичния иск /по приложеното т.д. № 3919/2013 г. на ОС – Пловдив/. Обжалването по този въпрос следва да се допусне за проверка съответствието на даденото разрешение от АС – Пловдив с постановките в т.2 от ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение по т.д. № 716/2010 г. на ВКС, I т.о., на които се позовава жалбоподателя – ответник. Поставеният от касатора Държавен фонд „Земеделие” материалноправен въпрос относно правнорелевантния момент, от който изправната страна по развален договор има право да получи обезщетение в размер на законната лихва върху претендираната по чл.55, ал.1, предл.трето от ЗЗД главница, не попада в обхвата на основния критерий за достъп до касация. Този въпрос е основан на твърдението на фонда, че надлежно е упражнил правото си да търси акцесорното вземане с предявяването на исковата молба от 21.12.2013 г., както и с предявяване на частичен иск за мораторна лихва, уважен с влязло в сила решение по гр.д. № 1631/2017 г. Това твърдение не е възприето от апелативния съд. За да постанови обжалвания краен резултат по акцесорния иск, въззивният съдебен състав е счел, че до предявяване на иска по настоящото дело липсва отправена до длъжника покана съгл. разпоредбата на чл.84, ал.2 ЗЗД, поради което неоснователно се претендира обезщетение в размер на законната лихва за периода до исковата молба. Горното определя въпроса като съотносим към обосноваността на атакуваното въззивно решение, преценката за която е извън селективната фаза на касационното производство. В този смисъл са и разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според които не е налице тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност на въззивното решение. Затова и твърдението за неправилност на съдебния акт в атакуваната от ДФ”Земеделие” част не би могло да аргументира наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение