Определение № 50098 от 28.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 648/2022 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място] /ответник в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/ чрез процесуален представител старши юрисконсулт Т. Д. М. срещу решение № 1308 от 07.12.2021г. по в. гр. дело № 2535/2021г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, с което след частична отмяна на решение № 263807 от 10.06.2021г. по гр. дело № 16695/2019т. на Софийски градски съд, I-15 състав ответникът Гаранционен фонд е осъден да заплати следните суми: на ищцата Седефка Н. Л. допълнително 16 250 лв. към вече присъденото й от СГС обезщетение за неимуществени вреди в размер 33 750 лв., претърпени от ПТП на 14.07.2019г., ведно със законната лихва от 28.11.2019г. до окончателното изплащане; на адвокат София К. Н. – К. сумата 1 000 лв. – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за въззивното производство, както и допълнително 466 лв. – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство; в бюджета на съдебната власт по сметка на САС държавна такса в размер 325 лв. и по сметка на СГС държавна такса допълнително 625 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване поддържа становище, че въззивният съд неправилно е отказал да приеме за установено наличието на 25% съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата при събрани доказателства, неправилно е приел, че възражението за съпричиняване не следва да бъде уважено, тъй като не е конкретизирано, че ПТП настъпва в район на спирка /нарушение на чл. 115 ЗДвП/ и поради тази причина движението на ищцата по пътното платно не следва да бъде отразено като съпричиняване, както и не е определил справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, като само бланкетно е изброил критериите.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като релевира доводи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 116/03.07.2017г. по т. д. № 1921/2016г. на ВКС, решение № 138/03.01.2020г. по т. д. № 293/2019г. на ВКС, ТК, II т. о.:

1. Какви са критериите, които следва да се съблюдават за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди при деликт?

2. Какви са критериите за отчитане приноса на увредения по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?

3. Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 във връзка с чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ обезщетение за вреди и по какъв начин се определя конкретната степен на приноса на увредения?

4. При направено своевременно възражение за съпричиняване следва ли същото да е точно конкретизирано по член от ЗДвП в хипотезата на „неизвестен извършител“, когато единственият документ, представен към исковата молба е Констативен протокол за ПТП, чиято обстоятелствена част няма стойността на официален документ и е съставена само по данни на пострадалия?

Ответникът Седефка Н. Л. /ищца в първоинстанционното производство и въззивник във въззивното производство/ чрез процесуален представител адвокат София К. Н. – К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд правилно е преценил всички събрани по делото доказателства във връзка с търпените от ищцата болки и страдания и е определил обезщетение за неимуществени вреди съобразно трайната съдебна практика и нивата на присъждане за същите увреждания застрахователни обезщетения. Поддържа също, че направеното от ответника в отговора на исковата молба възражение не касае нарушение от страна на пострадалата по чл. 115, ал. 1 ЗДвП, а възражението е, че пешеходката се е движела по посока на движение на автомобила, което не е установено по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да направи извод за основателност на предявения иск, въззивният съд е приел, че са осъществени предпоставките на чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ. За установяване механизма на процесното ПТП съдебният състав е обсъдил представаните Констативен протокол № К-408/14.07.2019г., изготвен от СДВР Отдел „Пътна полиция“, показанията на свидетелката Е. Й. А. и заключението на съдебната автотехническа експертиза и въз основа на тях е приел, че на 14.07.2019г., около 15.45 часа в [населено място], в района на трамвайна спирка № 2228 „Х. С.” на [улица], по която се движи трамвай № 3, в посока за движение към центъра на града, е бил паркиран неизвестен автомобил, вероятно зад друг паркиран автомобил; зад автомобила с неизвестен регистрационен номер върху платното за движение е стояла пострадалата Седефка Л., вероятно е чакала трамвай; водачът на автомобила е предприел извършване на маневра - потеглил назад, като блъснал намиращата се зад него пешеходка, която паднала зад автомобила без да бъде прегазена, автомобилът тръгнал и напуснал местопроизшествието. Водачът на автомобила е имал възможност да види пешеходката, стояща зад автомобила, чрез вътрешното огледало през задния прозорец на автомобила, да подаде звуков предупредителен сигнал, както и да потегли много бавно и внимателно или да излезе от автомобила и да предупреди пешеходката да се върне на тротоара.

Въз основа на показанията на свидетеля Г. Ангелов Л. и заключението на съдебномедицинската експертиза, изготвена от вещо лице д-р Б. К., въззивният съд е приел, че в резултат на процесното ПТП ищцата е получила фрактура в областта на шийката на лява бедрена кост; във ВМА е извършено оперативно лечение на фрактурата, състоящо се в тотална смяна на лява тазоберена става с двуполюсна ендопротеза, фиксирана към костта чрез костен цимент; имплантираната изкуствена става е добре интегрирана към костта, без данни за асептично разхлабване и миграция на компонентите; оперативният цикатрикс с дължина 15 см е зараснал първично без данни за възпалителни промени; към датата на прегледа от вещото лице - 19.10.2020г., ищцата реализира самостоятелна походка с малки и бавни крачки, без накуцване, но в рамките на максимум 10-15 м, основно се придвижва с помощни средства - една или две патерици; налице е изправен стоеж само на увредения ляв долен крайник, но при необходимост от опора поради нарушение в равновесието; клякането е силно ограничено поради ограничения обем на движенията в лявата тазобедрена става; ограничението в обема на движенията на лявата тазобедрена става е конкретно посочено в градуси и е разяснено, че се дължи основно на сковаността на околоставните мекотъканни структури, която е обусловена от самата оперативна интервенция, както и от преклонната възраст на ищцата. Вещото лице сочи, че ищцата е изпитвала най-силни болки първите 14-16 дни, максимум до края на първия месец от операцията, същите са свързани с възстановяването на меките тъкани, като в бъдеще ще изпитва болки в областта на лявата тазобедрена става предимно нощем и при промяна на климатичните условия. Извън уврежданията в резултат на процесното ПТП, вещото лице е констатирало у ищцата остеопороза и коксартроза, които причиняват скованост на меките тъкани и не позволяват възстановяване на движенията в засегнатата става в пълен обем, както би било при здрав човек. Посочило е, че възможността за изминаване само до 10-15 метра не е в резултат само на процесното ПТП, а и заради двустранната коксартроза.

Съдебният състав е констатирал, че първият месец след операцията ищцата е лежала, ползвала е помощта на сина си /свидетеля Г. Л./ и на една съседка медицинска сестра, употребявала е памперси; синът й е помагал при обличане, поддържане на хигиена, носел й е храна в леглото. След около месец от изписването ищцата започнала да се придвижва с патерици от стая до стая, а към момента на свидетелските показания /м. ноември 2020г./ вече излиза пред блока и до близкия супермаркет. След инцидента не се е качвала на трамвай и до момента се оплаква от болки в лявата тазобедрена става.

За да определи дължимото обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, причинени в резултат на процесното ПТП в размер 50 000 лв., въззивната инстанция е съобразила правнорелевантните факти, свързани с принципа за „справедливост“, а именно: установените увреждания и последиците от тях, свързаните с тях физически и психически болки и страдания на ищцата, техния вид, интензитет и продължителност, обусловени от вида и тежестта на уврежданията, възрастта на ищцата при ПТП – 83 г., възраст, която се характеризира с не много активен начин на живот; обстоятелството, че въпреки това ежедневието на ищцата е било рязко променено, като същата е била принудително оставена на постелен режим заради фрактура на бедрена шийка, през което време е имала нужда от чужда помощ за елементарни битови и хигиенни нужди и е била на памперси, като несъмнено е изпитвала и неудобство от обстоятелството, че за тези нейни нужди следва да се грижи синът й; оперативното лечение, престоя в болницата около две седмици; неудобството и дискомфорта на придвижване след първия месец с патерици; липсата на пълно възстановяване и наличие на ограничение в обема на движенията от една страна, но от друга – приноса за тези ограничения на съществуващата при ищцата коксартроза и остеопороза; обстоятелството, че ищцата и досега изпитва леки болки и продължава да се движи с патерици, като не се очаква в бъдеще болките напълно да отшумят; лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2019 г.

По отношение на приетото от първоинстанционния съд възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, изразяващо се в нарушение на чл. 115, ал. 1 ЗДвП, тъй като ищцата е изчаквала пристигането на трамвай на пътното платно на спирка „Х. С.“ вместо на тротоара, въззивният съд е приел за основателно оплакването на ищцата във въззивната жалба за липса на подобно възражение. Посочил е, че в отговора на исковата молба е направено само възражение за съпричиняване поради попътно движение с автомобила от страна ищцата, но не и поради поведение в нарушение на чл. 115, ал. 1 ЗДвП, нито е направена подобна конкретизация след събиране на доказателствата за механизма на ПТП. Поради това, че възражението за съпричиняване не е общо, сочените от ответника в отговора на исковата молба конкретни действия и бездействия на ищцата не се установяват, а установените не са своевременно релевирани от Гаранционния фонд в процеса, съдебният състав е заключил, че определеното обезщетение не следва да бъде намалявано по реда на чл. 51, ал. 2 ГПК.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия материалноправен въпрос, относим към критериите за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, е неоснователен, защото не са изпълнени допълнителните изисквания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде променяна. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалите и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и се е съобразил с характера и степента на уврежданията, психическите и физическите последици, интензитета и продължителността на болките и страданията, оздравителния и възстановителен период, прогнозата за в бъдеще, възрастта на пострадалата, неудобството и дискомфорта да бъде обслужвана от други хора, момента на настъпване на процесното ПТП. Съобразно задължителната практика въззивната инстанция е обсъдила и анализирала конкретните за случая обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им е определила размера на дължимото обезщетение съобразно критериите за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД.

Формирана е трайно-установена практика на ВКС, обективирана в множество решения /напр. решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ о., решение № 189/04.07.2012г. по т. д. № 634/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ІІ т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/, съгласно която при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат икономическата конюнктура и лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с § 27 ПЗР КЗ /отм./, чл. 266 КЗ /отм./ и чл. 492 КЗ като проявна форма на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на произшествието и увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени на ищцата неимуществени вреди, е настъпило на 14.07.2019г., отчел е установените по делото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер 50 000 лв., съобразил е обществено-икономическите условия в страната и лимитите като тяхна проявна форма, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Различният изход на споровете по други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се дължи на конкретните факти и обстоятелства по всеки отделен случай, установени с различни доказателствени средства по всяко отделно дело.

Останалите три правни въпроса се отнасят до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и предпоставките за намаляване на обезщетението на увреденото лице, поради което са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд. Настоящият съдебен състав приема за основателно искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на даденото от съда разрешение по тях с константната практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 206/12.03.2010г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2010г. по т. д. № 1140/2011г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013г. по т. д. № 1643/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 16/04.02.2014г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 92/24.07.2013г. по т. д. № 540/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 117/08.07.2014г. по т. д. № 3540/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 118/27.06.2014г. по т. д. № 3871/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 109/13.01.2021г. по т. д. № 2410/2019г. на ВКС, I т. о., решение № 60129/28.01.2022г. по т. д. № 1992/2020г. на ВКС, I т. о. и др./.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 325 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение