Определение № 498 от 03.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 249/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Брамас 96“ АД, [населено място], срещу решение № 567/05.08.2022 г., постановено по т.д.№ 233/2021 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260022/07.01.2022 г. по т.д.№ 256/2020 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора против Българска агенция по безопасност на храните, [населено място], иск за заплащане на основание чл.266, ал.1 ЗЗД на сумата от 5235184,69 лв., представляваща остатък от задължение за извършена работа по договор № 25/24.05.2015 г., въз основа на който са издадени 21 броя фактури в периода от 10.03.2015 г. до 25.01.2016 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между Българската агенция по безопасност на храните като възложител и „Брамас 96“АД като изпълнител е бил сключен договор № 25 от 24.01.2015 г., с който агенцията е възложила на изпълнителя в срока на договора, уговорен на не повече от 12 месеца, да извършва събиране, транспортиране и обезвреждане на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни, отглеждани в обекти само за лични нужди, по две обособени позиции на обща стойност от 5424036 лв. В договора са били уговорени сроковете за заплащане на възнаграждението: до 10-то число на всеки месец възложителят превежда аванс в размер на 30 % от месечните разходи с включен ДДС, а до 30-то число на месеца - разликата между размера на аванса и доказаните за предходния месец действително извършени разходи, направени от изпълнителя. По силата на чл.3, ал.2, т.8 от договора сумите за дължимото възнаграждение следвало да се изплащат при условие, че средствата са предвидени по бюджета на БАБХ, а в противен случай - изплащането да е след осигуряване на средствата по бюджета на агенцията, като в последния случай тя не дължала на изпълнителя обезщетение. Уговорената цена е следвало да се превежда чрез бюджета на ОДБХ – [населено място]. Проверката и заверяването на документите, удостоверяващи действително извършените за изпълнението на договора разходи да се осъществява от БАБХ също чрез ОДБХ – [населено място], която да се произнася по тях в срок от 24 часа от представянето им. В клаузата на чл. 11 е било предвидено, че при изпълнение на услугата изпълнителят има право да получи уговореното възнаграждение съгласно посочените срокове и условия в случай че са планирани средства по бюджета на БАБХ от страна на МЗХ. След обсъждане на събраните по делото доказателства решаващият състав е установил, че издадените фактури са надлежно осчетоводени и при двете страни – за агенцията от ОДБХ [населено място], изчислени са платените суми по фактурите и е формиран извод, че за касатора – ищец в първоинстанционното производство е възникнало вземане в размер на исковата сума от 5235184,69 лв. Софийският апелативен съд е изложил съображения, че направеното възражение за погасяване на вземането по давност е основателно. Прието е, че погасяването настъпва с изтичането на тригодишен давностен срок, тъй като уговорката е за периодични плащания съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД. Изпълнителят се е съгласил за срока на действие на договора (12 месеца) да осъществява многократно повтарящи се еднородни действия по събиране, транспортиране и обезвреждане на умрели животни и странични животински продукти, добити от клане на животни и ежемесечно да отчита изпълнението пред възложителя. На периодично осъществимата от изпълнителя престация кореспондирал периодичният характер на насрещното задължение на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, което по естеството си е такова за периодични плащания. Според въззивния съд клаузите на договора, в които е предвидено, че плащането на възнаграждение на изпълнителя е при условие, че средствата за това са предвидени по бюджета на БАБХ, а в противен случай, те се изплащат след осигуряването им по сметката на агенцията, представлява отлагателно потестативно условие, зависещо от волята на трето лице, което не е страна по договора - Министерството на земеделието и храните. С оглед недопускането на злоупотреба според въззивния съд настъпването на това условие не можело да се очаква в неопределено продължителен срок, а в такъв, който е обичайно необходим за предприемане на действията, насочени към неговото сбъдване. Възражението, че вземането не може да бъде търсено преди 09.08.2017 г., когато с решение на УС на ДФ „Земеделие“ са установени критерии за отпускане на държавна помощ съгласно изменението в чл.275 ЗВМД (ДВ бр.14/2016 г.), е счетено за неоснователно, тъй като държавната помощ не се прилагала за разходите за транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни в обекти за лични нужди, какъвто е предметът на процесния договор. Формиран е извод, че обичайно необходимият срок за извършване на действията, насочени към настъпване на условието, обуславящо изискуемостта на задължението - предвиждането на средствата, необходими за заплащане на възнаграждението по бюджета на БАБХ, е до края на годината, в която приключва изпълнението на договора - т.е. до края на 2016 г., тъй като в рамките на този срок може да се очаква уговореното потестативно условие да настъпи, без това да представлява злоупотреба с право от страна на възложителя. За начало на течението на срока е приета датата 01.01.2017 г., когато вземанията на „Брамас 96“АД са станали изискуеми, поради което давността е изтекла на 01.01.2020 г., т.е. преди предявяване на иска по делото. За неоснователни са приети доводите на ищеца за прекъсване на давността с признание на вземането от длъжника, тъй като писменото изявление за признаване от 15.01.2018 г. не е направено от длъжника – БАБХ, а от ОДБХ – Шумен, което е самостоятелно юридическо лице и не е страна по договора, а има правомощия само за приемане на изпълнението и за осъществяване на контрол върху дейността. Характер на признание на вземането имало писмото на БАБХ от 16.08.2017 г., адресирано до „Брамас 96“АД, но същото е представено пред въззивната инстанция. Този документ не представлявал новоузнато обстоятелство, по смисъла на чл.266, ал.2, т.1 от ГПК, тъй като бил получен от „Брамас 96“АД още на 18.08.2017 г., заведено под вх.№ 154 от същата дата, видно от положения върху него щемпел, т.е. още преди предявяването на иска по делото на 01.02.2020 г. Смяната на управителя на дружеството, вписана в търговския регистър на 12.06.2020 г. - след предявяването на иска, при това със свързано с предишния управител лице, не представлявала особено обстоятелство, което да препятства представянето му като доказателство по делото. Решаващият извод е, че вземанията са погасени по давност, поради което е потвърдено решението за отхвърляне на иска. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2 ГПК, но не сочи конкретна практика на СЕС и КС, на която въззивното решение противоречи, както и не излага доводи, които да попадат в някоя от хипотезите по чл.280, ал.2 ГПК. По реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са въведени шест въпроса, а по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – четири въпроса, всички те с подвъпроси. Поставените въпроси следва да се обобщят като въпроси: дали вземанията по договор за услуга с определен краен срок на действие с помесечно отчитане на изпълнението са периодични плащания и съответно за срока на погасителната давност; за характера на уговорен модалитет, когато плащането на парично задължение е поставено в зависимост от осигуряване на бюджетни средства; за доказването и за допустимия срок, с изтичането на който следва да бъде осигурена разполагаемост на бюджетни средства, свързан и с началото на погасителната давност, както и за значението за отговорността на публичния възложител на факта дали са били предприети действия от трето лице – държавен орган за осигуряване на средства в бюджета и въпрос за прекъсване на давността с направени частични плащания и признания на вземанията. Посочена е практика на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за характера на уговорен модалитет, когато плащането на парично задължение е поставено в зависимост от осигуряване на бюджетни средства, за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 48/09.07.2020 г. по т.д.№ 1072/2019 г. на ІІ т.о. По останалите въпроси, свързани и с основанията по чл.281 ГПК съдебният състав ще се произнесе с решението по съществото на спора. На основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 104703,69 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд