Определение № 50186 от 23.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3502/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 605 от 16.05.2022г. по гр.д. № 2485/2021г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 262176 от 06.07.2021г. по гр.д. № 3661/2020г. на Варненски районен съд в частта, с която е допусната делба на ВИЛНА СГРАДА в [населено място], С.О.“Т.", с идентификатор ****, със застроена площ 203 кв.м., на три етажа, построена в ПИ с идентификатор *** по КККР на в [населено място], целият с площ 1036кв.м., трайно предназначение на територията-урбанизирана между съделителите Д. Н. Д., Д. Н. Д., С. К. С., Д. К. С., С. С. А., З. И. А. и П. Д. Е. и вместо това е отхвърлен иска за делба на този имот. Посочено е в диспозитива, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която е допуснат до делба горепосочения поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Касационната жалба е подадена от съделителите Д. Н. Д., Д. Н. Д., С. К. С., Д. К. С., С. С. А. и З. И. А.. Твърди се, че решението е недопустимо като постановено в нарушение на формирана сила на пресъдено нещо. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите: 1/ за задължението на съда да формира изводи относно релевантните за спора факти и произтичащи от тях права въз основа на обективно, задълбочено и комплексно обсъждане на всички относими доказателства; 2/ относно предпоставките за упражняване на добросъвестно владение върху построена сграда в чужд поземлен имот без учредено право на строеж; 3/ как се отразява трансформирането на владението от добросъвестно в недобросъвестно с предявяване на иск за собственост за поземления имот, спрямо владението върху сградата в този имот, изградена без учредено право на строеж; 4/ представлява ли признание на правото на собственост по смисъла на чл. 116, б.а“ ЗЗД завеждането от владелеца на иск за заплащане на направени от него подобрения в чуждия имот; 5/ дали упражняваната фактическа власт от П. Е. представлява владение или държане. Ответницата по касационната жалба П. Д. Е. счита, че решението не е недопустимо и касационно обжалване не следва да бъде допускано.Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба на съсобствен имот, предявен от настоящите касатори против П. Д. Е.. Предмет на делбата е поземлен имот в СО“Т.“, заедно с построената в него вилна сграда на три етажа, като по отношение допускането на делбата на поземления имот първоинстанционното решение е влязло в сила. Настоящият спор е за вилната сграда. Релевантните факти са следните: Ищците /настоящи касатори/ са наследници на Д. Д. Д., в чиято полза с решение на ПК-В. от 1998г. е възстановено правото на собственост върху нива от 6,690 дка, попадаща в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ и представляваща имот № * по КП от 1956г. Делбеният поземлен имот № * попада изцяло в границите на възстановения имот. Д. Д. е наследен от децата си Н., З. и К., които понастоящем са починали и са преки наследодатели на ищците по делото. Наследници на сина Н. са съпругата му К. Д. и синове Д. и Д. Д.. Ответницата П. Е. е придобила през 1996 чрез възмездна сделка лозе-овощна градина, съставляващо парцел * от 500кв.м. в кв.127 по Проектоплана на вилна зона „Т.", а с договор от 2003г. е придобила лозе-овощна градина, съставляващо парцел * с площ 500кв.м. в същия квартал. кв.127 по Проектоплана на вилна зона „Т.". Праводателите по сделките са се легитимирали с договор за доброволна делба от 14.05.1996г. Преди да извършат доброволната делба те са се снабдили с констативен нотариален акт от 1993г. за собственост по наследяване и давност. През 2004г. двата парцела * и * са обединени в един парцел *,* и на П. Е. е издадено разрешение за строеж за изграждане на СЕМЕЕН ХОТЕЛ на два етажа, терасовиден етаж и ресторант с бар в сутерена в обединения парцел въз основа на одобрени инвестиционни проекти на 30.07.2004г. Сградата е изградена в груб строеж и е нанесена в КККР на [населено място] с идентификатор ****; съставен е Акт обр.14 от 20.12.2005г. за приемане конструкцията на строежа. Приетата техническа експертиза описва какви работи са извършени и какви остава да бъдат довършени за въвеждане на сградата в експлоатация - остават за изпълнение 28,50% СМР. Установено е, че поземленият имот с идентификатор *** с площ от 1000кв.м. по КККР е идентичен с имот № * по плана на новообразуваните имоти и с УПИ *,* по плана на СО“Т.“. На 26.04.2006г. е предявен иск по чл. 108 ЗС от К. Д. (тя е един от наследниците на Д. Д. Д. и майка на ищците Д. и Д.), срещу П. Е. за ревандикация на имот пл.№ * по ПНИ на м-ст“Т.“ с площ от 1000кв.м., впоследствие индивидуализиран като ПИ № * и ПИ № * по КП от 1989г, съответстващи на ПИ с идентификатор ***. Спорът е приключил с решение на Върховния касационен съд, с което като краен резултат искът по чл. 108 ЗС е уважен. В решаващите мотиви на съда е прието, че П. Е. е придобила имота от несобственици; отразено е в мотивите, че възражение за придобиване на имота по давност от ответницата не е предявено. Предприетото от К. Д. принудително изпълнение на влязлото в сила решение е осуетено от П. Е. чрез постановена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по предявен от нея иск за заплащане на подобренията в имота (обезпечителната заповед не е обсъдена изрично в мотивите на въззивния съд). С влязло в сила решение по гр.д. № 894/2010г. на Варненски окръжен съд К. Д. е осъдена да заплати на П. Е. на основание чл.72 ЗС сумата 60 000лв, предявена като частичен иск от обща претенция 804 321лв, с която се е увеличила стойността на имота в резултат от извършените подобрения в качеството й на добросъвестен владелец; на ищцата е признато право на задържане до заплащане на подобренията. По заведеното впоследствие гр.д.№ 2122/2013г. за останалата част от претенцията по чл.72 ЗС в размер на 460 571лв, с която се е увеличила пазарната стойност на недвижимия имот в резултат на извършените от ищцата подобрения, искът е отхвърлен по съображения, че първоначално присъдената сума от 60 000лв. по предходното дело изчерпва обема на задължението на ответницата К. Д., която притежава 1/9 ид.ч. от дворното място. Предявените от П. Е. против останалите съсобственици искове по чл. 72 ЗС по гр.д.№ 1601/2016г. на Варненски окръжен съд са отхвърлени поради погасяване на вземането по давност. С постановление за възлагане от 1.08.2019г. по изп.дело № 68/2013г. на П. Е., като взискател, е възложена собствеността върху 1/9 ид.ч. от поземления имот с идентификатор ***, заедно с 1/9 ид.ч. от разположения в него търговски обект /СЕМЕЕН ХОТЕЛ/, изграден на етап „груб строеж“. Изпълнителното производство е образувано за вземането на П. Е. срещу К. Д. за присъдената й сума от 60000лв. по чл.72 ЗС. Длъжницата е починала през 2018г. и в производството са встъпили нейните наследници - двамата й синове Д. и Д. Д.. Така полагащата се на К. Д. 1/9 ид.ч. от дворното място е преминала в патримониума на ответницата П. Е.. Разпитаните двама свидетели, посочени от ответницата, сочат, че след изграждането на сградата в груб строеж, което приключило 2005г., възникнали проблеми със собствеността на земята. П. разполагала с ключ от сградата. При тези фактически обстоятелства въззивният съд е намерил за основателно наведеното от ответницата възражение за придобиване на сградата по давност. Тя е извършила строежа като носител на правото на строеж и от момента, когато е започнала да строи, упражнява владение върху ограниченото вещно право на строеж /суперфиция/. Затова за придобиването по давност следва да се зачете както периодът, през който е осъществявано стоителството до завършването на грубия строеж, така и след това. Разрешението за строеж е издадено през август 2004г. и строителството на сградата е приключило до груб строеж през пролетта на 2005г. Това се установява от свидетелските показания и от акт обр.14 от декември 2005г. От този момент правото на строеж е реализирано и е налице самостоятелна вещ, годна да бъде обект на разпоредителни сделки. Съдът е приел, че подадената искова молба по чл.108 ЗС от К. Д. срещу П. Е., предявена на 24.06.2006г., не прекъсва течението на давностния срок, тъй като е за ревандикация на поземления имот. Уважаването на иска е постановено при съобразяване старата съдебна практика, според която предявяването на ревандикационен иск, като действие на управление на съсобствената вещ, осигурява защита на цялата вещ дори и само от един от нейните съсобственици, като съдът се произнася единствено с осъдителен диспозитив. Към датата на предявяване на иска и вписване на исковата молба сградата вече е съществувала и е представлявала самостоятелна вещ, но по отношение на нея ревандикация не е заявена и тя не е обхваната от силата на пресъдено нещо. Още повече, че предмет на земеделска реституция може да е само земя. С оглед на това съдът е счел, че давностният срок по отношение на сградата е започнал да тече от издаване разрешението за строеж. А дори и като начало да се възприеме датата на издадения Акт обр.14 от 20.12.2005г., то от този момент е изтекъл както краткият 5-годишен /до 20.12.2010г/, така и дългият 10-годишен /до 20.12.2015г./ срок и те не са били прекъсвани. Добросъвестното владение на П. Е. е предпоставило основателността на първия от предявените от нея иск по чл. 72 ЗС - тя е придобила владението на дворното място въз основа на сделки с нотариални актове от 1996г и 2003г, т.е. на правно основание, годно да я направи собственик, без да знае, че праводателите й не са били собственици. Това е прието и в производството спрямо останалите съсобственици, макар искът да е бил отхвърлен поради погасяване на вземането по давност. По-нататък съдът е посочил, че мотивите на решението на ВКС по иска по чл. 108 ЗС, в които приема, че П. Е. не е предявила възражение за давност пред първата или втората инстанция и е недопустимо предявяването му пред касационната инстанция, не се ползват със сила на пресъдено нещо. Освен това, мотивите се отнасят само за дворното място, което е било предмет на спора, но не и за сградата. Възражението на П. Е., че в имота е извършен строеж е коментирано от ВКС, доколкото строителство, осъществено в земеделски земи след 1.03.1991г. не е пречка за реституцията. Поради това съдът е приел, че е допустимо Е. да се позовава на давност за периода от 2004г. до 15.08.2011г. В производството по чл. 108 ЗС тя е била длъжна да изчерпи всичките си възражения, но върху предмета на спора, а той се изчерпва с дворното място. Процесната сграда е останала извън него и затова е без значение дали са били наведени всички възражения относно нея и дали това е направено своевременно. Напротив, може да се направи обратният извод, че заявеното от Е. пред касационната инстанция представлява манифестирано намерение за своене на сградата, започнало още отпреди завеждането на делото, което изявление е обективирано пред държавен орган и направено в присъствието на другата страна. Така че според съда, давността по отношение на сградата е започнала още от 2005г. и не е била прекъсната със завеждането на иска по чл.108 ЗС за предаване владението на дворното място. Реализираното право на строеж се е трансформирало във вещно право на собственост върху сграда, която да се държи в чужд имот, което право въззивницата е придобила с изтичането на краткия 5-годишен давностен срок /до 20.12.2010г/. Това произтича от влезлите в сила решения по чл.72 ЗС, с които й е било признато качеството на добросъвестен владелец, след като още преди да й бъде отречено качеството на собственик върху земята, се е снабдила с разрешението за строеж на сградата и същото е било реализирано преди подаването на иска за собственост срещу нея. Владението й не е било смущавано по никакъв начин и следващите 5 години, т.е. до 20.12.2015г. Производствата по чл. 72 ЗС не прекъсват придобивната давност. Вземането на владелеца за подобрения е облигационно и предявяването му не може да засегне вещните права върху сградата, нито се счита за признаване правото на собственост върху върху нея в полза на настоящите ищци. Фактът, че ответницата Е. е получила парично удовлетворяване на вземането си по чл.72 ЗС (видно от Постановлението за възлагане), а същевременно тя е изключителен собственик на тази сграда, обуславя претенция за връщане на присъдените в нейна полза суми, с които се е обогатила неоснователно. Д. на ищците, че посоченият от Е. изпълнителен способ в производството по изп.д.№ 68/2013г. на ЧСИ Ст.Д., представлява признаване правото на собственост на ищците върху сградата и като такова, прекъсва давностния срок, съдът е намерил за неоснователен. Към този момент давностният срок вече е бил изтекъл, а и субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл.72 ЗС са само между К. Д. и П. Е.. Затова на публична продан е изнесена само 1/9 ид.ч. от дворното място. Постановлението за възлагане не е произвело вещно-транслативното си действие за сградата, след като правото на собственост върху въпросната част от нея не е съществувало в патримониума на праводателката К. Д.. Публичната продан е деривативен способ за придобиване на собственост и е непротивопоставима на действителния собственик. В случая фактическата власт върху сградата е била у самата взискателка П. Е. от 2005г. и още преди образуването на изпълнително дело правото на собственост е било в нейния патримониум. На основание изложеното съдът е приел, че Е. Е. е собственик на сградата по давност и искът за делба е неоснователен. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о, приема, че такива са установени. От значение за изхода на спора са посочените от касаторите материалноправни въпроси от втори до пети, които могат да бъдат доуточнени така: С предявяване на иск за собственост относно поземления имот трансформира ли се в недобросъвестно владението върху сградата в имота, построена без уредено право на строеж. Заведеното от владелеца дело за заплащане на подобрения, състоящи се в изграждане на сграда в чуждия имот, представлява ли признание на правото на собственост на ответниците по иска върху тази сграда и опровергава ли намерението за своене на сградата от подобрителя. След успешно приключил спор за ревандикация на поземлен имот фактическата власт върху сградата в имота, за която се води иск по чл.72 ЗС за заплащане на изграждането й като подобрение, представлява ли владение или е държане. Сочената от касаторите практика на ВКС не разрешава конкретно такива въпроси, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.