Определение № 1967 от 16.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1152/2025 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от М. Д. С. лично и чрез назначения ѝ особен представител адвокат Т. М., срещу определение №423/08.07.2024г. по в.ч.гр.д.№297/2024г. на Апелативен съд – Велико Търново. В жалбата се твърди, че определението е недопустимо. Постановено е при неизяснена фактическа обстановка, в нарушение на процесуалните правила и по нередовен иск. В условие на евентуалност са наведени доводи за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон и противоречие с практиката на ВКС. Отправено е искане за неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото се обосновава допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.2 от ГПК поради вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, както и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ Води ли до нередовност на иска несъответствието между изложените фактически твърдения в исковата молба и формулираният петитум. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение №98/10.06.2014г. по гр.д.№5788/2013г.; решение №182/21.12.2017г. по гр.д.№5543/2016г. на І г.о. 2/ Длъжен ли е решаващият състав да укаже по реда на чл.129 от ГПК на ищеца да отстрани несъответствието между изложените твърдения в исковата молба и петитума, разрешен в противоречие с решение №182/21.12.2017г. по гр.д.№5543/2016г. на ВКС, І го.о и решение №536/21.08.2024г. по гр.д.№135/2023г. на ВКС, ІІ г.о.; 3/ Обвързваща ли е за съда правната квалификация на предявения иск посочена от ищеца. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с определение №842/31.10.2018г. по гр.д.№2772/2018г. на ВКС, ІV г.о.; решение №9/03.02.2017г. по гр.д.№2656/2016г. на ВКС, ІV г.о. и ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението на първостепенния Окръжен съд – Велико Търново за прекратяване на производството като недопустимо. За да постанови този резултат съдът приел, че делото е било образувано по искова молба на М. Д. С. срещу Д. А. Д.. В същата били изложени твърдения че въз основа на влязлото в сила решение по гр. д. № 1408/2012 г. на Окръжен съд – Велико Търново бил издаден изпълнителен лист и било образувано изп. дело № 122/2015 г. по описа на ДСИ при Районен съд – Велико Търново, по което ищцата била длъжник, а ответникът Д. А. Д. – взискател, с вземане в размер на 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 1 524 лв. разноски. По изпълнителното дело бил открит нов документ, непредставен в хода на приключилото производство – Решение на ТЕЛК – Велико Търново, издадено през 2017 г., според което, на 06.12.1995 г. ответникът Д. А. Д. бил освидетелстван с диагноза „биполярно разстройство“ – 100% с чужда помощ. Наведен бил и довод, че новооткритият факт и новото доказателство обуславят материална незаконосъобразност на решението по гр. д. № 1408/2012 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново и образуваното въз основа на него изпълнително дело. Отправено било искане за обезсилване на изпълнителния лист и прекратяване на изпълнителното дело. Въззивният съд установил, че в проведената от първостепенния съд процедура по отстраняване на нередовностите на исковата молба, ищцата направила уточнение, че нито съдебномедицинската експертиза, нито свидетелите, разпитани в хода на производството по гр. д. № 1408/2012 г. на Окръжен съд – Велико Търново за установяване на влошеното здравословно състояние на ответника, посочвали, че той страда от биполярно разстройство датиращо от 1995 г., когато бил инвалидизиран. Изложила, че Експертното решение на ТЕЛК и фактът, установен в него за давността на заболяването на ответника били новооткрити и основание за предявяване на иска по чл. 439 от ГПК. Въззивният съд установил и обстоятелството, че с влязлото в сила решение № 47/10.05.2013 г. на ВТОС по гр. д. № 1408/2012 г., М. Д. С. била осъдена да заплати на Д. А. Д. сумата 30 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди, на основание чл.45 от ЗЗД. Въз основа на същото бил издаден изпълнителен лист, по който било образувано изп. дело № 122/2015 г. по описа на ДСИ при Районен съд – Велико Търново. Въз основа на изложеното, съдът посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 439 от ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, когато искът се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Приел, че в конкретният случай ищцата обосновава довода си за недължимост на вземането, за което са предприети действия по принудителното му събиране, с факти настъпили преди постановяване на влязлото в сила решение, въз основа на което е издаден изпълнителният лист. Направил извод, че тези възражения е следвало да бъдат направени в хода на висящото производство по предявения от взискателя иск по чл.45 от ЗЗД, включително и за интензитета на търпените от Д. Д. вреди. Отбелязал, че в хода на посоченото производство са били събирани доказателства относно влошеното здравословно състояние на ищеца (свидетелски показания и съдебномедицинска експертиза, предмет на която е бил и въпросът за началния момент на заболяването на ищеца). С оглед на това заключил, че наведените като основание на иска факти, са преклудирани от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което искът по чл. 45 от ЗЗД бил уважен. Допълнително посочил, че самата ищца е навела доводи за „неправилност и незаконосъобразност“ на издадения изпълнителен лист, които по същество представляват искане за преразглеждане на вече разрешения спор по гр. д. № 1408/2012 г. на Окръжен съд – Велико Търново, а не основания за оспорване на изпълняемото право по реда на чл. 439 от ГПК. Изложените съображения обосновани крайния извод на въззивния съд за законосъобразност и правилност на обжалваното прекратително определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: Неоснователен е наведеният от касатора довод за недопустимост на обжалваното определение. Съгласно трайно формираната съдебна практика на ВКС, съдебните актове са недопустими, като произнесени по непредявен иск, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, съдът се е произнесъл в рамките на предмета, с който е бил сезиран, като е направил проверка за законосъобразност и правилност на обжалваното пред него определение, респ. за допустимостта на образуваното пред първостепенния съд исково производство. Извършената от въззивния съд проверка е в рамките на неговите правомощия и в изпълнение на задълженията му да осигури прилагането на процесуалния закон в какъвто смисъл са и разясненията дадени в ТР №6/2017г. на ОСГТК на ВКС). По поставения въпрос „Води ли до нередовност на иска несъответствието между изложените фактически твърдения в исковата молба и формулираният петитум“, е налице формирана и трайно установена практика на ВКС, включително и сочената от касатора. Според същата, при установено несъответствие между съдържанието на исковата молба и изискванията на ГПК (чл.127, ал.1, т.4 и т.5) съдът трябва да приложи разпоредбата на чл.129, ал.2 от ГПК като предостави възможност на ищеца да отстрани пороците на молбата чрез ясно и точно формулиране на исковата претенция. При бездействие от страната или неизпълнение на дадените указания, съдът следва да върне исковата молба на основание чл.129, ал.3 ГПК. Процесуалните действия свързани с указания за отстраняване на констатираното противоречие и предоставяне на възможност за уточняване вида на предявения иск са предпоставка да се пристъпи към прилагане на неблагоприятните последици свързани с връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото. След отстраняване нередовностите на исковата молба, задължение на съда е да направи преценка за допустимост на предявения иск (чл.130 от ГПК), изразяваща се в проверка налице ли са предвидените в закона положителни процесуални предпоставки за предявяването му, респ. налице ли са отрицателните процесуални предпоставки, които са пречка за разглеждането му. Липсата на която и да е от положителните предпоставки или наличие на която и да е от отрицателните, обуславя недопустимостта на производството и прилагане на неблагоприятните последици свързани с връщане на исковата молба и прекратяване на делото. Обжалваното определение е постановено в съответствие с посочените разяснения. Въззивният съд е установил фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, формирал е собствено становище по предмета на производството и се е произнесъл по неговото същество. При проверката за допустимост на предявения иск съдът е съобразил: направените от ищцата уточнения, в изпълнение на дадените от първата инстанция указания; предметните предели на иска по чл.439 от ГПК и предвидените в процесуалния закон условия за неговата допустимост, свързани със забраната правоотношението, придобило качеството „пресъдено нещо“ (определеност и безспорност), да бъде отново предмет на правнорелевантен спор. По отношение на този въпрос не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставен е и въпросът: Обвързваща ли е за съда правната квалификация на предявения иск посочена от ищеца. По него също е налице трайно установена практика на ВКС – решение №249/23.07.2010г. по г.д.№92/2009г. на ІV г.о.; решение №77/08.03.2011г. по г.д.№127/2010г. на ІV г.о.; решение №5/20.02.2012г. по г.д.№658/2011г. на ІІІ г.о.; решение №277/22.11.2018г. по г.д.№4702/2021г. на IV г.о., включително и сочената от касатора. Според даденото в същата разрешение предмет на делото е спорното материално субективно право (претендирано или отричано от ищец), очертано от основанието и петитума на иска. Задължение на страната е да посочи точно и ясно фактическите твърдения, с които обосновава наличието на твърдяното материално право, въз основа на които съдът определя правната квалификация на искането, без да е обвързан от становищата и квалификацията дадени от страните. Съдът е длъжен да разгледа и да се произнесе по предмета, с който е сезиран в исковата молба (уточнен след дадени указания) или изменен след надлежно направено искане. Обжалваното определение е постановено в съответствие с дадените разрешения. Както беше посочено, въззивният съд е съобразил изложените в исковата и уточняващте молби твърдения и отправното от ищцата искане до съда, въз основа на които е определил правната квалификация на предявения иск. Отчел е предвидените в ГПК предпоставки, обуславящи неговата допустимост, като е направил извод за липса на наведени твърдения попадащи в неговия предметен обхват (оспорване на изпълняемото право въз основа на обстоятелства настъпили след влизане в сила на решението, по което е издаден изпълнителния лист), и за това, че посочените от ищцата доводи са преклудирани от силата на пресъдено нещо по влязлото в сила решение. По отношение на този въпрос също не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Последният формулиран в изложението въпрос (Длъжен ли е решаващият състав да укаже по реда на чл.129 от ГПК на ищеца да отстрани несъответствието между изложените твърдения в исковата молба и петитума) е неотносим към произнасянето на въззивния съд и не е обуславящ правните му изводи в обжалваното определение. В същото въззивният съд не е направил извод за липса на задължение на съда да даде указания на страната да отстрани констатираното противоречие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум. Напротив, посочил е, че първостепенният съд е провел предвидената в чл.129, ал.2 от ГПК процедура, дал е указания на страната за уточняване на предявения иск и е съобразил наведените от същата доводи и твърдения. По отношение на този въпрос не са налице както общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, така и допълнителното основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,