Определение № 244 от 22.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 103/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 18395/27.10.2023 г. на И. И. Т.-М. и Н. Е. М., действащ чрез своята майка и законен представител И. Т.-М., чрез процесуалния им представител адвокат Т. Т., срещу въззивно решение № 993/11.09.2023 г. по в. гр. д. № 1460/2022 г. на Окръжен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно начина, по който един от съсобствениците на недвижим имот следва да обективира намерението си да владее имота в неговата цялостq и как може да бъде оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, което би възпрепятствало придобиването на съсобствен имот по давност. Ответниците по касация Й. Е. М. и Т. П. Г., чрез процесуалния им представител адвокат В. Ф., са подали отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират сторените по делото разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение №260003 от 20.06.2022 г. по гр. д. № 129/2021 г. на Районен съд - Средец, с което не е допусната съдебна делба между И. И. Т.-М., Н. Е. М., действащ чрез законния си представител И. Т.-М., Т. П. Г. и Й. Е. М., на недвижим имот – апартамент № 1(десен), находящ се в [населено място], общ. С., на първи жилищен етаж в сграда с идентификатор № *, разположена в УПИ *, кв. 23 по плана на [населено място], [община], който апартамент е с площ от 68, 33 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор, баня с тоалетна и обща тераса с излаз от двете стаи и кухня, ведно с прилежащото избено помещение № 1 в приземния етаж с полезна площ от 12, 59 кв.м., както и 21, 046% ид.ч. от общите части на сградата с идентификатор № *, както и 76, 66 кв.м. от правото на строеж върху имот частна общинска собственост – УПИ * в кв. 23 по плана на [населено място], [община], при квоти: 1/2 ид.ч. за Т. Г., 1/6 ид.ч. за Й. М., придобита по наследство от баща й Е. М., 1/6 ид.ч. за Н. М., придобита по наследство от баща му Е. М. и 1/6 ид.ч. от И. Т.-Мосинова, придобита по наследство от съпруга й Е. М.. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че през 1987 г. Е. Н. М. и Т. П. Г. са сключили граждански брак, който е прекратен с влязло в сила решение от 06.12.2007 г. по гр. д. № 2899/2007 г. по описа на РС-Бургас. Твърдението на Н. М. и И. Т.-М., че бракоразводното решение е влязло в сила на 12.02.2008 г., е преценено за неоснователно. Посочено, че това е датата на вписване на решението относно споразумението за недвижимото имущество, което са постигнали съпрузите и няма отношение към момента на прекратяване на брака. Й. Е. М., [дата на раждане], е дъщеря на бившите съпрузи. На 06.01.1994 г., по време на брака с Т. Г., с договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ, Е. М. е закупил недвижим имот в [населено място], представляващ апартамент № 1, ет.1, в блок 1, вход А, построен върху държавна земя, със застроена площ от 68, 33 кв.м., заедно с прилежащо избено помещение № 1 и идеални части от общите части на сградата, и от право на строеж върху мястото. Този имот /в режим на СИО/ не е включен в утвърденото от съда споразумение между бившите съпрузи, с което са уредени техните имуществени отношения, поради което съдът е счел, че той е останал в обикновена съсобственост между страните, при квоти от по 1/2 ид.ч. за всяка. На 28.03.2013 г. е роден Н. М., син на починалия Е. М. и И. Т.. На 12.05.2018 г. Е. М. и И. Т. са сключили граждански брак, а на 05.12.2018 г. Е. М. е починал, като оставил за свои законни наследници – И. Т.-М. – преживяла съпруга, Й. М. и Н. М. – негови деца. Ответницата Г. е въвела възражение, че имотът е преминал в нейния патримониум, поради изтекла придобивна давност с начало на давностния срок 06.12.2007 г., в който момент е влязло в законна сила решението за развод. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните свидетели. От тези на А. М.-П., сестра на Е. М., е установил, че тя е работила с него повече от 16 години и е посещавала апартамента в [населено място] както преди развода, така и след това. М. е заявил пред нея, че процесният апартамент остава за Т., но към момента на прекратяване на брака, са бързали да приключат своите отношения и поради това не са го включили в споразумението. Т. Г. ползва апартамента от много дълго време като свой и го поддържа, а свидетелката със своя съпруг помагали когато прави ремонти. Брат ѝ е споделял, че е има уговорка с Т., вместо да плаща издръжка, да покрива битовите услуги - включително тези за апартамента. След развода апартаментът е ползван само от Т. за жилище и като жилище за почивка, а свидетелката лично е живяла около два месеца заедно с Т. там. Свидетелката А. Г., снаха на Т., която често със своя съпруг е посещавала имота и преди развода на Т. и Е., и след това, е заявила, че след развода Е. М. не е ходил в процесния апартамент, нямал интерес към него, като винаги е „тиражирал“, че той принадлежи на Т., която от своя страна ползвала апартамента през ваканциите, през лятото и през уикендите. Според М. Д., бивша служителка на Е. М., той е ползвал апартамента, но тя не е ходила заедно с него там. Пред нея Е. е заявявал, че има намерение след време да направи ремонт, защото обзавеждането е много старо и захабено, а желанието му е да ходи там със сина си Н.. Според тази свидетелка той е заплащал консумативите за ток, а водата за апартамента я плащала съседка на имота. Въззивният съд се е позовал на ТР№ 1/2012 г., ОСГК, в което се приема, че поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическа власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 от ЗС. Съдът е посочил, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл. 69 от ЗС следва да се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическа власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Съдът е приел за установено, че след развода през 2007 г. Т. Г. и Е. М. са запазили нормални отношения помежду си, като последният е заявявал пред своята сестра, че счита апартамента в [населено място] за собственост на Т.. Тези изявления въззивният съд е приел като съгласие от негова страна с установеното от нея владение по отношение на съсобствената му част, в т.ч. с действията й, изразяващи намерението да свои вещта, които по ясен и недвусмислен начин са достигнали до неговото знание. Установено е наличието на трайно, необезпокоявано и явно владение от страна на Т. Г. в продължение на повече от десет години след прекратяване на сключения граждански брак до смъртта на М. на 05.12.2018 г., в който период той бил наясно с владението и не се е противопоставил. Съдът се е аргументирал и с установените факти, че той не е посещавал имота, не е отсядал в него, не е извършвал каквито и да е ремонтни дейности, а всички те са извършени от Т. Г.. Прието е, че са налице активни действия, насочени спрямо другия съсобственик, като демонстрация на факта, че фактическата му власт е отблъсната. Съдът е отбелязал, че М. е заплащал консумативи за ползването на имотите, но това действие е в резултат на постигната договорка между бившите съпрузи, касаеща дължимата издръжка. При тези съображения е прието, че Т. Г. е придобила правото на собственост по отношение на целия недвижим имот на основание изтекла придобивна давност, считано от датата на прекратяване на сключения брак – 06.12.2007 г. Имотът е придобит от ответницата преди смъртта на Е. М., той е загубил наследствения си характер, не е влязъл в наследствената маса и не би могъл да бъде наследен от неговите законни наследници. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Поставеният от касаторите въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно ТР № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и откога. Поначало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е т. нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. В цитираното ТР № 1/2012 г., ОСГК е прието още, че последващо манифестиране на промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите. В случая въззивният съд е приел, че от събраните по делото свидетелски показания се установява наличието на обективния признак на владението върху процесния имот от Т. Г., считано от влизане в сила на решението, с което е прекратен бракът между нея и Е. М.. Свидетелските показания на сестрата на наследодателя на ищците сочат, че е налице признание от страна на последния, че бившата му съпруга владее за себе си и неговите идеални части, за което той знае, но не се противопоставя, тъй като доброволно е отстъпил имота. Ето защо, доколкото починалият е считал имота за собственост на Г., то за установяване на владение върху неговите идеални части не е било необходимо обективиране на нарочни действия, които явно и недвусмислено да отричат и отблъскват правото му на собственост. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на производството по чл.288 ГПК и представените доказателства, в полза на Й. Е. М. и Т. П. Г. следва да бъде присъдена сумата от 720 лева - разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.