Определение № 503 от 19.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2271/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Грома Холд” ЕООД, чрез пълномощника му адв. К. З. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 450/01.08.2025 г., постановено по в. т. д. № 207/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение № 1009/09.08.2023 г., постановено по т. д. № 2815/2021 г. по описа на СГС, с което са отхвърлени предявените от „Грома Холд” ЕООД срещу „Апра” ООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 96226,84 лв., заплатена по договор от 06.12.2016 г., ведно със законната мораторна лихва от момента на подаване на исковата молба – 20.12.2021 г., до окончателното ѝ заплащане, както и за заплащане на сумата от 28900 лв., представляваща законна мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла за периода от 19.12.2018 г. до 19.12.2021 г., респ. с което е потвърдено решение № 91/16.01.2024 г., с което е оставена без уважение молбата по чл. 250, ал. 1 ГПК на „Грома Холд” ЕООД за допълване на първоначалното решение чрез постановяване на решение по алтернативно предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Макар и от събраните по делото доказателства да се установява, че пораждането на възнаграждението по процесния договор за предоставяне на комуникационни и маркетингови услуги, сключен през м. 12.2016 г., да е обусловено от настъпването на уговореното отлагателно условие (постигане на конкретен резултат – сключване на договор между „Грома Холд” ЕООД като изпълнител или подизпълнител и трети лица за изграждане, рехабилитация и/или поддръжка на пътни и други инфраструктури обекти на територията на Република Македония), при неизвършено систематично тълкуване на действително вложения между страните в настоящото исково производство смисъл на клаузата, уговорена в чл. 3.1.1 (възнаграждение „при сключени договори… до 31.12.2017 г.”) въззивният съд е достигнал до погрешния правен извод, че тази уговорка не разкрива модалитет, а по своята правна същност представлява едно от поетите от изпълнителя договорни задължения, което неизпълнение не обуславя възникването на потестативното право на възложителя на уговорената работа за разваляне на договора с едностранно волеизявление, респ. на притезателното право за връщане на авансово заплатеното възнаграждение при отпаднал с обратна сила годен юридически факт (разваляне на релевантния договор). Счита, че вследствие на неправилно тълкуване на тази договорна клауза апелативният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е приел, че съдът е бил сезиран с един иск – по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а не и с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД – за заплащане на исковата сума при неосъществено правно основание (авансово заплатеното възнаграждение при ненастъпване на уговореното отлагателно условие – сключване на процесните договори между ищеца и трети лица за извършване на съответни пътно-строителни работи в Република Македония). Излага правен довод за необоснованост на фактическия извод на въззивния съд, че ответникът е изпълнил частично уговорената в процесния договор работа, поради което в противоречие с материалния закон се явява и неговото правно съждение, че този договор не е развален поради пълно неизпълнение (чл. 265, ал. 2 ЗЗД). В този смисъл, поддържа, че от събраните по делото доказателства не се установява факта на изпълнение на уговорената работа - процесните фактури, удостоверяващи извършените по договора дейности, са сторнирани, като въззивният съд не е анализирал задълбочено и в съответствие с останалите по делото доказателства причината за тяхното сторниране. Следователно, поради допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила (недопускане на допълнителна ССчЕ) тези правнорелевантни факти са останали неизяснени по делото. Твърди, че необоснованите фактически изводи на апелативния съд, въз основа на които са изградени неговите правни съждения, са вследствие на осъществено процесуално нарушение – необсъждане в цялост на правните доводи на въззивника и събраните по делото доказателства.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. „Докъде се простира възможността на съда да тълкува договорите по реда на чл. 20 ЗЗД и може ли при извършване на това тълкуване да се променя действителната воля на страните и основната цел на договора?”;

2. „При тълкуване на спорна договорна клауза длъжен ли е съдът съгласно чл. 20 ЗЗД да изследва основната цел на договора, като анализира значението и последиците на клаузата в систематична връзка с останалите уговорки и с оглед договора като цяло, като анализира смисъла и последиците на клаузата, с и без спорния текст?” (по тези два въпроса се твърди противоречие с решение № 52/10.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 920/2019 г., II т. о.; решение № 7/19.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 53312/2015 г., I г. о.; решение № 50044/12.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 92/2021 г., II т. о.; решение № 81/07.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 761/2008 г., I т. о.; решение № 89/17.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 523/2008 г., II т. о.; решение № 502/26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на IV г. о.; решение № 546/23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о.; решение № 504/26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 420/2009 г., IV г. о.; решение № 115/01.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 939/2009 г., I т. о.; решение № 54/23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV гр. о.; решение № 16/28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 218/2012 г., II т. о.; решение № 67/30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1843/2013 г., II т. о.; решение № 220/31.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г. о.; решение № 134/25.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6886/2013 г., III г. о.; решение № 430/20.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1673/2014 г., IV г. о.; решение № 150/22.12.2016 г. на ВКС по т. д. №1704/2015 г., I т. о.; решение № 106/16.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4088/2017 г., III г. о. и решение № 50/30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1883/2018 г., I т. о.);

3. „Допустимо ли е възнаграждение по консултантски договор да е обусловено от едно бъдещо несигурно събитие - сключване на договори за строителство на възложителя с трети лица, т.е. допустимо ли е да има уговорка за получаване на възнаграждение при реализиран „успех”, който и двете страни по договора имат интерес да настъпи, и това условие на риска на изпълнителя ли е?

Такава уговорка противоречи ли на закона и добрите нрави?”;

4. „Може ли да се приеме, че при уговорено възнаграждение под условие, докато условието не настъпи, правото на възнаграждение не съществува, а рискът е на страната, която се обвързва с условието (т.е. на консултанта в случая) и макар да има изпълнение на дейности по договора на консултанта, те са на негов риск и за негова сметка?” (по тези два въпроса се твърди противоречие с решение № 7/19.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 53312/2015 г., I г. о. и решение № 210/22.12.2009 г на ВКС по т. д № 327/2009 г., II т. о.);

5. „Когато е платено възнаграждение под формата на аванс, но договорът предвижда, че възнаграждението е дължимо само при сбъдване на уговорено отлагателно условие (несигурно бъдещо събитие), и това условие не настъпи, следва ли полученото авансово плащане да се върне на основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, като дадено при неосъществено основание?” (касаторът твърди, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото);

6. „Когато се претендира връщане на дадено на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, в тежест на ищеца ли е единствено да установи даването и настъпилото разместване на имуществени блага, а в тежест на ответника - да докаже, че основанието за задържането им все още съществува към релевантния момент, включително дали е налице реално изпълнение на договорните задължения?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 139/25.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 678/2010 г.; решение № 50140/14.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1658/2021 г.; решение № 62/25.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 546/2008 г., II т. о.; решение № 138/07.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 375/2009 г., II т. о. и решение № 64/03.06.2011 г. на ВКС по т. д № 558/2010 г., I т. о.);

7. „Може ли само осчетоводяването на фактури и ползването на данъчен кредит да се приеме като недвусмислено признание на възложителя, че работата е приета по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД, или е необходимо наличието на изрично или конклудентно изявление, придружаващо реалното предаване на резултата, че същият е съобразен с договора?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 9/05.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2690/2015 г., II т. о.);

8. „Следва ли осчетоводяването на фактури (без наличие на двустранно подписани приемо-предавателни актове, без доказан размер на осчетоводяването/ползван данъчен кредит и при наличие на писмени възражения и сторниране в рамките на преклузивния срок) да се приеме за еквивалентно с приемане на работата по смисъла на чл. 264 ЗЗД, така че да се преклудира възможността на възложителя да търси възстановяване по чл. 55 ЗЗД? Следва ли възраженията на възложителя за количествено или пълно неизпълнение (вкл. при липса на двустранно подписани протоколи и при наличие на сторнирани фактури и писмени възражения) да се третират по същия начин като възраженията за недостатъци по чл. 264 ЗЗД, или те имат самостоятелен характер извън преклузията на чл. 264, ал. 3 ЗЗД и могат да обосноват иск по чл. 55 ЗЗД?” (по тези материалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 94/2.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 133/2010 г., II т. о.);

9. „Имат ли осчетоводяването на фактури обвързваща доказателствена сила относно реалното изпълнение на договорните задължения, или тези действия имат значение единствено за счетоводното и данъчното отразяване на сделките?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 139/25.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 678/2010 г., II т. о.; решение № 46/27.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 454/2008 г., II т. о., ТК и решение № 62/2009 г. на ВКС по т. д. № 546/2008 г.);

10. „Следва ли осчетоводяването на фактура, включването ѝ в дневниците по ЗДДС и ползването на данъчен кредит да се тълкува като необоримо доказателство за приемане на изпълнението, или последващото сторниране на фактурата представлява израз на противопоставяне и възражение на възложителя срещу твърдяното изпълнение?” (касаторът твърди, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото);

11. „Съставлява ли отправеното искане за връщане на даденото по договора по същество волеизявление за разваляне на договора поради неизпълнение, пораждащо задължение за реституция на полученото на отпаднало основание по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 55/16.05.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60167/2016 г., I г. о.);

12. „Необходимо ли е кредиторът да отправи изрично писмено предупреждение с предоставяне на допълнителен срок за изпълнение по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, когато от доказателствата по делото е видно, че длъжникът изобщо не е изпълнявал задълженията си, предупреден е устно и е получил кредит на доверие, но въпреки това не е изпълнил, и следователно изпълнението е обективно невъзможно или явно няма да бъде извършено по уговорения начин?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 13/07.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 15/2010 г., II т. о.);

13. „При предявяване на искане за връщане на авансово платено възнаграждение по договор за изработка, основано на института на неоснователното обогатяване, но изведено от различни фактически състави по чл. 55, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД - отпаднало основание (разваляне на договора) и неосъществено основание (ненастъпило бъдещо събитие), налице ли е един иск или два самостоятелни иска? Когато в обстоятелствената част на исковата молба са въведени факти, обосноваващи връщане на платено при отпаднало или неосъществено основание, но в петитума е посочено само искане за връщане на аванс по договор, следва ли съдът да се ограничи до петитума или е длъжен да изведе спорното право от цялото съдържание на исковата молба, включително допълнителните молби и становища в рамките на размяната на книжа? До кой момент е допустимо предявяване на обективно съединени алтернативни искове за едно и също вземане на различни основания - възможно ли е това след подаване на исковата молба и допустимо ли е уточняване чрез допълнителна искова молба?”; 14. „Неправилна ли е правната квалификация, когато се приема, че съдът е сезиран само с един иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, а в исковата молба са въведени фактически твърдения, както за дадено на отпаднало основание, така и за дадено при наличието на неосъществено основание, но в петитума ищецът не е направил нарочно искане и за двете предложения на чл. 55 ал. 1 предл. 2 и предл. 3 ЗЗД?”;

15. „В случай че въззивният съд е санирал неправилна правна квалификация, което е довело до неточни или липсващи указания относно подлежащите на доказване факти, води ли това до нарушаване на задължението за обезпечаване правилното приложение на материалния закон, спрямо въведените изисквания към въззивния съд с ТР № 1/2020 г. на ВКС?”;

16. „Един и същ ли е искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД във всички негови хипотези, или за всяка от тях защитата се реализира чрез отделен иск при различни подлежащи на доказване факти? Когато са въведени твърдения за различни фактически основания, как следва да процедира съдът при даване на указания към страните и при определяне на правната квалификация?”;

17. „Когато ищецът е направил волеизявление за разваляне на договора и претендира връщане на даденото на основанията по чл. 55, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД, но във връзка с възраженията на ответника за изпълнение е въведено контратвърдение, че дори да е налице изпълнение, то е нееквивалентно на предплатеното, длъжен ли е съдът да обсъди възможността за квалифициране на претенцията в алтернатива по чл. 59 ЗЗД?” (по тези пет процесуалноправни въпроса се твърди противоречие както със задължителната практика, намерила израз в т. 5 от ТР № 1/2013 г. ОСГТК и ППВС № 1/1979 г., така и в казуалната практика - решение № 50140/14.03.2023 г.; решение № 29/28.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2010 г на ВКС, IV г. о. и решение № 52/10.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 920/2019 г., II т. о.);

18. „Когато ищецът с исковата молба търси връщане на авансова платена сума поради неизпълнение на договора и ненастъпване на условията за плащане, а ответникът възрази, че договорът е изпълнен и като насрещно твърдение ищецът заяви, че макар и да е налице изпълнение, то не е еквивалентно на даденото, тогава с това волеизявление съдът следва ли да квалифицира това твърдение като алтернативен иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД?” (касаторът твърди, че правният отговор на този процесуалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото);

19. „Когато въззивният съд намери, че искът е един, при направени възражения във въззивната жалба, че не е един и мотив на съд, че доразвитите тези в последващи молби - допълнителна искова молба и становища, не могат да послужат като основание да се приеме, че са предявени няколко искове, тъй като това е процесуално недопустимо, това не е ли условие за нередовност на исковата молба при неясен петитум и не е ли следвало да остави същата без движение с указание до ищеца да отстрани тази нередовност?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 5 на ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК; т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 74/26.05.2014 г. по т. д. № 2992/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 225/11.08.2014 г. по гр. д. № 6779/2013 г. на ВКС, ГК, г. о.);

20. „Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение без да обсъди всички правнорелевантни твърдения и възражения на страните и без да анализира приобщените по делото доказателства в тяхната съвкупност, като по този начин изгради фактически констатации върху неизследвани или недоказани факти или доказателства, неприобщени от първоинстанционния съд, и това в противоречие ли е с изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК? Допустимо ли е съдът да обоснове изводи на недоказани факти или доказателства, които първоинстанционният съд не е приобщил по делото, но се намират в кориците му?”;

21. „Липсата на мотиви относно релевантни за спора обстоятелства, които водят до обуславящите изводи на съда, води ли до неправилност на съдебното решение?” (по тези два процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с ТР № 1/2001 г. на ОСГК; ТР № 1/2013 г. на ОСГТК; решение № 59/14.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о.; решение № 27/28.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2430/2015 г., I т. о.; решение № 715/2010 г. на ВКС по гр. д. № 139/2010 г., IV г. о.; решение № 283/2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о.; решение № 101/2015 г. на ВКС по т. д. № 1740/2014 г., I т. о.; решение № 50140/14.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1658/2021 г., IV г. о.; решение № 170/06.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 169/2020 г., IV г. о.; решение по гр. д. № 3973/2008 г. на ВКС, IV г.о.; решение по гр. д. № 748/2011 г. на ВКС, II г. о.; решение по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, I г. о.; решение по гр. д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 241/17.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 850/2011 г., II г. о.);

22. „Представлява ли нарушение на правото на защита и на процесуалния ред обстоятелството, че първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си по чл. 146 ГПК да даде указания относно спорните факти и разпределението на доказателствената тежест, включително по въпроса за размера на дължимото възнаграждение при спор относно еквивалентността на престациите по договор? Следва ли в такава хипотеза спорният размер на възнаграждението да се приеме като релевантно фактическо обстоятелство, подлежащо на доказване, и съответно да бъде включено в указанията по чл. 146 ГПК? Длъжен ли е въззивният съд да допусне експертиза относно размера на възнаграждението, когато в първоинстанционното производство липсват доказателства по този въпрос - поради процесуалния пропуск на съда да даде надлежни указания и да разпредели доказателствената тежест?” (по тази група процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с решение № 255/11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 587/2010 г., IV г. о.);

23. „Когато във въззивната жалба се съдържат оплаквания, че релевантен за делото факт не е установен или е погрешно установен и са направени доказателствени искания в този смисъл, въззивният съд следва ли да допусне поисканата експертиза, като такава извън преклузията на 266 ГПК?”;

24. „Когато във въззивната жалба се съдържат оплаквания, че релевантен за делото факт не е установен или е погрешно установен, въззивният съд задължен ли е да назначи експертиза по собствен почин?” (по тези два процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; решение № 255/11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 587/2010 г., IV г. о. и решение № 50140/14.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1658/2021 г.);

25. „Може ли съдът да прави заключение за настъпил факт въз основа на констативно-съобразителната част на съдебната експертиза, вместо на заключителната ѝ част, и въпреки дадените от вещото лице разяснения, че не е изследвал даден въпрос, съдът да го приеме за доказан?”;

26. „Има ли съдът правомощие да прави изводи относно установяването на факти, за чието изясняване са необходими специални знания, без да се ползва от заключението на вещо лице в съответната област?” (касаторът твърди, че правният отговор на тези два процесуалноправни въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото) и

27. „Длъжен ли е въззивният съд при наличие на данни, че изготвеното заключение на вещото лице не изследва всички релевантни факти, да назначи допълнителна или нова експертиза - включително и служебно, на основание чл. 195 ГПК, когато за изясняване на делото са необходими специални знания?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 118/15.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 588/2011 г., III г. о.; решение № 446/16.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1375/2010 г., IV г. о.; решение № 132/29.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7298/2014 г., III г. о. и решение № 125/15.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 1204/2018 г., II т. о.).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд e приел за установено, че по силата на сключения между страните в настоящото исково производство договор ищцовото дружество е определило „Апра Портер Новели Македонка и „Апра” ООД за своя агенция/изпълнител в областта на маркетинга, комуникациите и други подобни услуги, подробно описани в т. III на раздел „Определения” („Основните дейности”) - потенциалните проекти по смисъла на договора са всички проекти, отнасящи се за участие на клиента като изпълнител, участник в обединение (консорциум) или като подизпълнител при изграждане, рехабилитация и/или поддръжка на пътни и други инфраструктурни обекти на територията на Република Македония. Страните са постигнали съгласие, че клиентът ще заплаща на агенцията основно възнаграждение именно за изпълнението на тези дейности - клиентът дължи възнаграждение на агенцията, както следва: 3.1.1. Основно дължимо възнаграждение в размер 125000 евро при сключени договори от страна на клиента с обем до 1 млн. евро до 31.12.2017 г. Уговорено е, че основното дължимо възнаграждение се изплаща, както следва: а) авансово 41000 евро без ДДС - при подписване на договора и б) дванадесет равни месечни вноски всяка в размер на 7000 евро или общо 48000 евро без ДДС. В клаузата на т. 3.3. е уговорено, че заплащането на услугите ще се извършва по банков път, срещу фактура и съответен месечен отчет, представени от агенцията на клиента, като фактурите ще се отнасят за месеца (за „Основните дейности”). Срокът на действие на договора е за една година.

Апелативният съд, тълкувайки волята на страните по правилата на чл. 20 ЗЗД, е достигнал до правния извод, че основните задължения на изпълнителя по договора са уговорени в т. III, като съгласно клаузата на т. 1.1. от раздел „Предмет на договора” за тяхното изпълнение се дължи уговореното възнаграждение. Този извод следвал и от съдържанието на т. 1.3 - за определените като „Допълнителни услуги” дейности клиентът следва да поиска допълнителна оферта. При уговаряне на начина на плащане действително било изяснено, че т. нар. основно възнаграждение в размер от 125000 евро се дължи при сключени договори до 1 млн. евро, но не било постигнато съгласие, че ако не е сключен договор, то възнаграждение не се дължи. Въз основа на тези правни съждения апелативният съд е обосновал правния извод, че с тази клауза не е уговорен модалитет, а тя изразява целта на съглашението - сключване на договор по смисъла на т. II като част от изпълнение на поето правно задължение.

Анализирайки предметното съдържание на договора, въззивният съд е приел, че това съглашение разкрива правния характер на договора за изработка - изпълнителят по него се е задължил да осъществи услуга, която е плод на интелектуален труд. Изяснил е, че с фактура № 4524/19.12.2016 г., издадена от „Апра” ООД, е осчетоводена сумата от 96226,84 лв. с ДДС – с основание на издаване: „Аванс за комуникационно обслужване по договор от 06.12.2016 г.”. С платежно нареждане от 20.12.2016 г. тази сума е преведена по сметка на „Апра” ООД. С писмо с изх. № 793/15.11.2017 г., съставено от „Агромах” ЕООД (предходното търговско наименование на ищцовото дружество), било отправено изявление за разваляне на процесния договор.

Като доказателство за извършване на уговорената в договора за изработка работа ответникът е представил фактури за PR обслужване по договора от 06.12.2016 г. при обща стойност за периода от м. 01. до м. 11.2017 г. в размер на 87230,45 лв. без ДДС. Именно тази сума била приспадната от стойността на заплатения от ищеца аванс. Били представени и отчети за извършена работа за следните периоди: 01.12.-31.01.; 01.02.-25.02. и 01.02.-28.02.; 01.03.-08.03.; 01.04.-07.04.; м. 04.2017 г.; м. 06.2017 г.; 07.2017 г.; 01.09-30.11.; 01.10-16.10 и 01.11.-17.11.2017 г., като върху по-голямата част от тях бил положен подписът на Т. Ц., представляващ „Апра” ООД, а два от отчетите не са подписани. От електронни писма, разменени между В. В. и Т. Ц., се установява, че те съдържат информация относно търгове, обявени в Република Македония в края на 2016 г. и началото на 2017 г. От документи за участие в тръжна процедура от ищцовото дружество като част от консорциум се изяснява, че обединението, което е било кандидат в процедурата по обявената обществена поръчка, е класирано на второ място. Приетата ССчЕ е констатирала, че сумата от 96226,84 лв., представляваща аванс по процесния договор за изработка, била заплатена безкасово от „Агромах” ЕООД на „Апра” ООД на 20.12.2016 г. Апелативният съд е приел за установено, че вещото лице е извършило проверка в счетоводствата на двете страни, при която е изяснено, че процесните 6 бр. фактури, съставени от изпълнителя, са били осчетоводени от това дружество по сметка 411 „Клиенти”, аналитична партида на „Агромах” ЕООД, като липсвало отбелязване, че по тези фактури са извършвани плащания от „Агромах” ЕООД (поради тяхното връщане от получателя на издателя). Първоначално в счетоводството на възложителя „Агромах” ЕООД тези първични счетоводни документи били отразени по сметка 401 „Доставчици”, но при връщането им са били сторнирани, поради което към момента на проверката аналитичната партида на „Апра” ООД била нулева.

Анализирайки изложените субективни възприятия на свидетелите Н. К. В. и Й. М., апелативният съд е приел за установено, че Н. К. В. е ръководен служител при ищцовото дружество, който активно е участвал в преговорите за подписване на релевантния договор. Той има впечатления, че контрагентите на „Агромах” ЕООД се били представили като агенция, която може да окаже пълно съдействие по отношение на проучването на пазара за инфраструктурни проекти в Република Македония, насочването към такива търгове, които са финансово обезпечени и са в диапазона, който ищцовата страна е посочила. При подписване на договора, а и в последващи срещи представителите на ищцовото дружество подчертавали, че то има необходимост от получаване на информация за цените на основните структуроопределящи инертни материали - актуални цени на местния пазар, източници на такива инертни материали, откъде и при какви условия може да бъдат ползвани, както и нуждата от информация за нормативната база. Изпълнителите имали за задача да направят така, че името на ищцовото дружество да присъства в медийното пространство с изграждането на един добър корпоративен образ. Този свидетел изяснява, че на адреса, който е бил посочен за контакт, не били получавани отчети от изпълнителите по договора – не било извършено някакво изпълнение. Първоначално на ответната страна бил даден кредит на доверие, поради което ищецът изчакал изпълнителите да мобилизират ресурсите си и през пролетта на 2017 г. започнало по-интензивно търсене на партньорите, но нищо от това, което било обещано, не се случвало. В провеждани телефони разговори обикновено се обяснявало, че политическата обстановка в Република Македония е нестабилна, имало промени в правителството, в основните агенции. Това било оправдание както за част от задълженията на изпълнителя, така и относно медийното присъствие и изграждането на позитивен корпоративен образ. Нямало никаква публикация, която да говори за някаква работа от страна на агенцията и не бил получен нито един документ, който да показва подобни активности. В началото на 2017 г. била инициирана една среща в Република Македония с представители на тамошната агенция, на която присъствал и юрист. На тази среща свидетелят подчертал, че, за да може да бъде организирано участие в търг, е необходимо нещата така да бъдат подготвени, че да има някаква реална КСС, при която да бъде определена цена. Отправена била молба да се предостави извадка от нормативните документи, касаеща закона за обществените поръчки на Република Македония. Много преди да бъде сключен процесният договор, ищцовото дружество било предприело подготовка за участие в търг с наименование „Констъкшън афроутстейшън градскоинтерчейндж Дреново”, като в духа на добрата корпоративна работа представителите на агенцията били запознати какво е направено до този момент, но ищецът не получил съдействие от страна на изпълнителите. Нямало реализирани други подобни търгове. През първата половина на действие на договора били водени телефонни разговори, като съдържанието им било все едно и също - обстановката била трудна, агенцията се била подготвяла да окаже помощ на ищеца и т. н. През 2017 г. дружеството „Грома холд” ЕООД разкрило офис в Македония – било поставено такова изискване за участие в процедури, които интересували дружеството (кандидатът да е учредил клон в държавата). По-късно, след 2017 г. ищцовото дружество участвало в други търгове в Македония.

От показанията на свидетеля М., ръководител на македонския клон на агенция „Апра”, апелативният съд е приел за установено, че от страна на ръководеното от свидетеля дружество редовно са изпълнявани дейностите, уговорени в договора, а именно редовно следене на медиите по темата, свързано със строителството, мапинг или предоставяне на база данни за конкурентите на фирма „Агромах” в Република Македония, работа по координиране с медиите, редовни протоколи, доклади, изпращане на имейли за потенциалните строителни дейности в Република Македония. Свидетелят бил регистрирал агенцията в системата за обществените поръчки за строителство, откъдето била получавана достатъчно информация за обществените поръчки за строителство в Република С. Македония. Агенцията не била участвала в подготвянето на документацията по търга, за който другият свидетел изяснява, че ищцовото дружество е било участник. С медиите бил осъществен контакт по вербален начин - лице в лице, но липсвало отразяване в самите медии на начина на работа на ищцовото дружество, като не били публикувани материали в медийното пространство. В началния период на договора бил подготвен материал относно търговците - конкуренти на „Агромах”, в обем на 69 страници, който в последствие бил редактиран. Изготвяни били и проекти за нуждите на клиента „с капацитета за строителство в Република Македония”. Предадени бил конкретни документи, а „Агромах” трябвало да прецени дали да участва по тези обществени поръчки.

При осъществената преценка по правилата на чл. 172 ГПК въззивният съд е приел, че показанията на свидетелите са достоверни - макар и всеки един от тях да интерпретира фактите през собствените си възприятия, те са ръководни служители на всяка една от страните, поради което имат преки впечатления от взаимоотношенията, свързани с изпълнението на договора.

При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е достигнал до следните правни изводи:

Изяснил е, че съдът е сезиран не с обективно съединени кондикционни искове, а само с един иск – за връщане на дадения аванс поради отпадане с обратна сила на годния юридически факт (вследствие на разваляне на договора за изработка с едностранно волеизявление от ищцовото дружество поради пълно неизпълнение на поетите от изпълнителя договорни задължения). Макар в исковата молба да било заявено, че преведеният аванс като част от възнаграждението не се дължи не само поради разваляне на договора за изработка, но и защото не е постигната целта, при която това възнаграждение следва да бъде заплатено, в обстоятелствената част на исковата молба били наведени фактически твърдения за неизпълнение на договорните задължения от страна на ответника. В този смисъл, непостигането на целта на договора, което ищецът възприема като модалитет, представлява именно такова неизпълнение, като доразвитите в последващи молби правни тези не представляват основание за предявяване на друга искова претенция.

Поради тези правни съображения въззивният съд е разгледал предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 3 ЗЗД, като е изяснил, че неговата основателност се предпоставя от установяване по несъмнен начин от ищеца на следните юридически факти: ищецът да е предоставил на ответника едно благо на годно правно основание, което в последствие е отпаднало с обратна сила. В конкретния случая ищецът обосновава този кондикционен иск с фактическото твърдение, че процесният договорът за изработка е бил развален поради неизпълнение, поради което той трябва да установи, че е бил изправна страна по него, а неизпълнението на ответника е толкова съществено, че да обоснове развалянето на договора. А с оглед на факта, че не е предоставен допълнителен срок за изпълнение, е било необходимо да бъде установено, че е настъпила невъзможност за изпълнение, за която ответникът носи отговорност или пък изпълнението е било безполезно за възложителя. Въззивният съд е разяснил, че на ответника принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи обстоятелството, че е изпълнил поетите с процесния договор правни задължения.

Апелативният съд е взел предвид правното естество на процесния договор, с който се поема задължение да се престила фактически резултат. В този смисъл, съобразил е правните норми, съгласно които поръчващият (възложителят) е длъжен да приема осъществената работа, респ. своевременно да релевира възражения, ако счита, че изпълненото не отговаря на изискванията. Счел е, че обемът на дължимите от ответника фактически действия е очертан в т. III от сключения между страните договор. От събраните гласни доказателства, съвпадащите изявления на страните и представената електронна кореспонденция се изяснявало, че е било налице поне частично изпълнение на тези задължения, като липсвали данни това изпълнение да не е прието. Индиция за установяване на това правнорелевантно обстоятелство било осчетоводяването от ищеца на издадените от ответника фактури за извършената работа - тяхното сторниране е извършено, едва след като е отправено изявлението за разваляне.

Въззивният съд е изяснил, че съгласно правната уредба, регламентираща приемането на работата от възложителя (чл. 264 и сл. ЗЗД), той следва да прегледа изработеното, като направи всички възражения за неточно изпълнение в качествено отношение (лошо изпълнение). В случай че изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнената работа е с недостатъци, поръчващият притежава три алтернативни материалноправни възможности: 1) да иска поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане; 2) заплащане на разходите, необходими за поправката и 3) съответно намаление на възнаграждението. Ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващият може да развали договора. Апелативният съд е съобразил и формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС, съгласно която при приемане на работата в изпълнение на поетите с договора за изработка задължения на изпълнителя възложителят дължи заплащане на възнаграждение, в случай че не е възразил, че изработеното не съответства на уговореното, като липсата на такова възражение при приемането на работата се приравнява на признание за съответствие.

В конкретния случай липсвало изрично приемане, като ответникът не бил доказал, че е представил на насрещната страна отчетите, които са съставени от него и са представени по делото. Доколкото обаче ежемесечно били фактурирани суми за възнаграждение на изпълнителя по договора, като такъв начин на заплащане е бил и уговорен в процесния договор, и тези суми са били осчетоводявани от ищцовото дружество като дължими, въззивният съд е обосновал правното съждение, че по своето правно естество тези действия разкриват факта на приемането на работата от възложителя. В подкрепа на този извод били и възпроизведените пред съда субективни възприятие на свидетеля В., чрез които се установявал фактът, че въпреки че изпълнението не е било в уговорения обем, ищцовата страна е решила да даде кредит на доверие на ответника. Следователно, въпреки недостатъчното изпълнение, то било прието.

Въззивният съд е изяснил, че неточното изпълнение не е равнозначно на пълно неизпълнение – въпреки че не е била постигната генералната цел на договора (да бъде осъществено участие на ищеца в проекти по смисъла на т. II от договора), е било налице изпълнение, поради което ищецът е могъл да упражни една измежду алтернативно уредените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД материалноправни възможности.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че за ищцовото дружество не е породено потестативното право с едностранно волеизявление да развали процесния договор за изработка (основните дейности по него са били изпълнени, като това, което е било изпълнено, било прието от възложителя). В случай че това изпълнение не е било годно изцяло да удовлетвори кредиторовия интерес, възложителят е следвало да поиска подобряване на услугата или намаляване на цената, респ. да използва друг механизъм за компенсиране, но не и да развали договора. В този смисъл, отправеното от ищцовото дружество на 15.11.2017 г. волеизявление притежавало правното действие на прекратяване на облигационната връзка, но не разкривало правните последици на разваляне на договора, вследствие на което да бъде породено кондикционното вземане за реституция на даденото по това договорно правоотношение. Вследствие на обстоятелството, че първоинстанционният съд е достигнал до същия краен извод, обжалваното основно решение е потвърдено.

Въззивният съд е потвърдил и допълнителното решение, постановено от Градски съд, с което е оставено без уважение искането за допълване на първоначалното решение с произнасяне по предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, тъй като е достигнал до правния извод, че с исковата молба е предявен един иск - изложени са фактически твърдения само относно правните последици от развалянето на процесния договор от ищеца поради неизпълнение, вкл. и при липса на съдействие от изпълнителя за сключване от възложителя на договор по проект по смисъла на т. II от раздел „Определение”. В този смисъл тези заявени обстоятелства представляват по своето правно естество фактическо твърдение за неизпълнение на договора, а не за неосъществяване на основанието, на което е извършено плащането.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Обобщени, първите два материалноправни въпроса са от значение за установяване на действителната обща воля на страните, изразена в процесния договор за изработка, както и относно тълкувателните способи, чрез които съдът следва да я разкрие. Те не са решени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и тази, цитирана от касатора - апелативният съд, след като е извършил систематическо, логическо и телеологическо тълкуване на релевантните клаузи в процесния договор за изработка, е приел, че основните задължения на изпълнителя по договора са уговорени в т. III, като съгласно клаузата на т. 1.1. от раздел „Предмет на договора” за тяхното изпълнение се дължи уговореното възнаграждение. Този извод следвал и от съдържанието на т. 1.3 - за определените като „Допълнителни услуги” дейности клиентът следва да поиска допълнителна оферта. При уговаряне на начина на плащане действително било изяснено, че т. нар. основно възнаграждение в размер от 125000 евро се дължи при сключени договори до 1 млн. евро, но не било постигнато съгласие, че ако не е сключен договор, то възнаграждение не се дължи. Въз основа на тези правни съждения апелативният съд е обосновал правния извод, че с тази клауза не е уговорен модалитет, а се изразява целта на съглашението - сключване на договор по смисъла на т. II като част от изпълнение на поето правно задължение.

От друга страна, въззивният съд е приел, че изпълнителят е осъществил именно част от уговорените в т. II дейности, които са приети, за което му се дължи възнаграждение. Това правно разрешение не е в противоречие, а в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с решение № 48/9.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1072/2019 г., II т. о., в което се приема, че ако уговорка, с която се поема определено основно договорно задължение, се приравни на клауза за отлагателно условие, чието несбъдване има за последица освобождаване на възложителя от изпълнение на задължението да заплати уговореното възнаграждение по чл. 266, ал. 1 ЗЗД, би се нарушил принципът за равнопоставеност, вкл. на възмездност на договора за изработка. Счетено е, че аргумент за този извод се съдържа и в мотивите към решението по т. д. № 2402/2014 г. на ВКС, І т. о., в които е обосновано становище, че в хипотеза, аналогична на разглежданата, волята на изпълнителя да бъде отсрочена изискуемостта на задължението на възложителя за плащане на възнаграждение, в никакъв случай не може да се тълкува като воля за уговаряне на задължението като възможно неизпълнимо или на плащането като хипотетично. Изразеното съгласие да се получи окончателното възнаграждение след настъпване на определено обстоятелство, не е равнозначно на съгласие за безвъзмездно престиране на дължимия по договора резултат, в случай че уговорените в клаузата факти не настъпят. Подобно тълкуване на уговорката относно момента на плащане на възнаграждението противоречи на постигнатото при сключване на договора съгласие възложителят да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършената работа и е несъвместимо с възмездния характер на договора за изработка, който не предвижда право за възложителя да не плати дължимото възнаграждение в случай на несбъдване на установени в съответната клауза обстоятелства.

Дали при осъщественото от въззивния съд тълкуване на действителната воля на страните в процесния договор за изработка (вкл. и по отношение на обстоятелството дали с клаузата на т. 3.1.1. от релевантния договор за изработка е уговорено отлагателно условие), извършено по правилата на чл. 20 ЗЗД, респ. дали при анализа на събраните по делото доказателства апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият и четвъртият материалноправни въпроси не отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК - те да са от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като не са обусловили правосъдната воля на въззивния съд. Както бе изяснено, при установяване на действителната обща воля на страните, апелативният съд е приел, че с клаузата на т. 3.1.1. от договора за изработка не е уговорен модалитет, а договорно задължение за съдействие за сключване от ищцовото дружество на договор за строителство. Следователно, въззивният съд не е излагал правни съображения дали е допустимо пораждането на право на възнаграждение по консултантски договор да е предпоставено от едно бъдещо несигурно събитие, т.е. при реализиран „успех”.

Петият материалноправен въпрос също не отговарят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съобразно приетото, че съдът не е сезиран с кондикционен иск за връщане на даденото при неосъществено правно основание (с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД), въззивният съд не е излагал мотиви дали е настъпило уговорено отлагателно условие, обуславящо пораждането на правото на възнаграждение на изпълнителя за осъществената и приетата работа.

Шестият (процесуалноправният) въпрос също не съответства на общото нормативно правило, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – за да отхвърли предявеният кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, въззивният съд не е приел, че възложителят следва да установи неизпълнение на договорните задължения на изпълнителя, а напротив – счел е, че от събраните по делото доказателства се изяснява правнорелевантното обстоятелство, че ответникът е изпълнил част от уговорените в Раздел „Определения”, т. III работи, поради което при частичното осъществяване на тези дейности по консултантския договор не е налице пълно неизпълнение на договорните задължения на изпълнителя и в патримониума на възложителя не е възникнало потестативното право с едностранно волеизявление да развали релевантния договор за изработка (арг. чл. 265, ал. 2 ЗЗД).

Обобщени, процесуалноправните въпроси от т. 7 до т. 10, вкл. от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК също не отговарят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – въззивният съд е обосновал своя правен извод за приемане от възложителя на осъществената и предадена от изпълнителя работа по процесния договор за изработка не само въз основа на правнорелевантния факт, че издадените от ответното търговско дружество фактури са били първоначално осчетоводени при ищеца, което представлява индиция за извършването на работата, удостоверена в тези първични счетоводни документи, макар и впоследствие – едва след като е отправено изявлението за разваляне, тези счетоводни операции са били сторнирани. Апелативният съд е достигнал до правното съждение, че изпълнителят е осъществил част от уговорената в Раздел „Определения”, т. III работа, която е описана в процесните фактури (тези дейности са приети от възложителя без възражения), не само с факта на осчетоводяване на тези първични счетоводни документи от ищеца (приел е, че това обстоятелство представлява само индиция за осъществяване и приемане на тази работа), но и при съвкупния анализ на този правнорелевантен факт с останалите събрани по делото доказателства – субективните възприятия на разпитаните свидетелите и съвпадащите изявления на страните, вкл. и в представената електронна кореспонденция между тях. Както бе изяснено, дали фактическото съждение на въззивния съд за осъществяване от изпълнителя поне на част от уговорените дейности са обосновани – при съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, може да е предмет на касационен контрол само при допускане на въззивното решение до касационно обжалване (арг. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК), а не в селективното производство по чл. 288 ГПК.

Единадесетият и дванадесетият материалноправни въпроси също не отговарят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въззивният съд е приел, че не е породено потестативното право за разваляне на процесния договор поради обстоятелството, че не е налице пълно неизпълнение на договорното задължение от изпълнителя, поради което не е имал повод да разсъждава дали отправянето на искане за връщане на даденото при отпаднал с обратна сила годен юридически факт (при претендиране на правните последици от развалянето) поражда правно задължение за реституция. Апелативният съд не е достигнал до правния извод, че „от доказателствата по делото е видно, че длъжникът изобщо не е изпълнявал задълженията си, предупреден е устно и е получил кредит на доверие, но въпреки това не е изпълнил”, както поддържа касаторът, поради което така поставеният материалноправен въпрос не е от значение за изхода на правния спор, предмет на делото. Напротив, решаващият съд е обосновал своето правно съждение за неоснователност на предявения кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД с невъзникване на твърдяното потестативно право за разваляне на договора от възложителя (арг. чл. 265, ал. 2 ЗЗД) – „въпреки че не е била постигната генералната цел на договора – да бъде осъществено участие на ищеца в проекти по смисъла на т. II от договора, изпълнение все пак е било налице и ищецът е разполагал с правото по чл. 265, ал. 1 ЗЗД”. В този смисъл, въззивният съд е приел, че неизпълнението не е толкова съществено, като то не предполага пораждане на твърдяното от ищеца преобразуващо право за разваляне на договора – „… въпреки недостатъчното изпълнение то е било прието. В същото време недостатъчното изпълнение не е равнозначно на пълно неизпълнение… С оглед на изложеното настоящият състав намира, че ищцовото дружество не е разполагало с право да развали договора, тъй като е било налице изпълнение на основните дейности по същия, което изпълнение е прието от възложителя”. Дали в тази част въззивното решение е необосновано, касационната инстанция може да се произнесе само при допускане на въззивното решение до касационно обжалване (арг. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК), а не в селективното производство по чл. 288 ГПК.

Обобщени, процесуалните въпроси от т. 13 до т. 18, вкл. от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са свързани както с правилното подвеждане на наведените фактически твърдения, очертаващи основанието на предявеното за защита пред съда субективно материално право, под диспозицията на приложимата материалноправна норма, така и дали връщането на даденото без настъпването или отпадането на годен юридически факт може да бъде търсено на няколко кондикционни основания. Тези процесуалноправни въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика. Правен отговор е даден в т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979 г., в което е изяснено, че в чл. 55, ал. 1 ЗЗД са уредени три фактически състава - според първия подлежи на връщане полученото при начална липса на основание; според втория подлежи на връщане даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено; според третия подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. Когато не са налице елементите на някои от тези три фактически състава и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имущество на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. На съдилищата са дадени задължителни указания за извършване на точно разграничение на различните уредени от закона случаи с оглед правилното им подвеждане под приложимата материалноправна норма на закона – съобразно процесуалните изисквания за разпределение на тежестта за доказване и с оглед на различните правни последици.

Въззивният съд не се е отклонил от тези тълкувателни постановки –съобразно въведените в исковата молба фактически твърдения, обосноваващи вида и обема на търсената съдебна защита, той е счел за законосъобразен правния извод на първоинстанционния съд, изложен и в допълнително постановеното решение от 16.01.2024 г., че съдът е бил сезиран само с един иск – с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, който не е бил обективно съединен с кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД. Изяснил е, че с исковата молба е предявен един иск - изложени са фактически твърдения само относно правните последици от развалянето на процесния договор от ищеца поради неизпълнение, вкл. и при липса на съдействие от изпълнителя за сключване от възложителя на договор по проект по смисъла на т. II от раздел „Определение”. В този смисъл тези заявени обстоятелства представляват по своето правно естество фактическо твърдение за неизпълнение на договора, а не за неосъществяване на основанието, на което е извършено плащането. Този извод кореспондира с формираното правно съждение на апелативния съд, че в клаузата на т. 3.1.1. от процесния договор за изработка не е уговорен модалитет (отлагателно условие), а постигнатото съгласие за заплащане на основното възнаграждение в размер на 125000 евро (при сключени договори от ищцовото дружество при осъщественото съдействие от ответника) изразява само целта на съглашението - сключване на договор по смисъла на т. II, но не като модалитет, а като част от изпълнение на поето по него правно задължение. В този смисъл, въззивният съд е достигнал до правния извод, че ищецът ясно е обосновал своето искане за предоставяне на съдебна защита по кондикционен иск за връщане на даденото благо при отпаднало с обратна сила правно основание (иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД), поради което не е давал указания за отстраняване на нередовности на исковата молба, в какъвто смисъл е поставеният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК деветнадесети (процесуалноправен) въпрос. Следователно, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по този процесуалноправен въпрос.

Обобщени, двадесетият и двадесет и първият процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, довела до незаконосъобразно прилагане на материалния закон – счел е, че от събраните гласни доказателства, съвпадащите изявления на страните и представената електронна кореспонденция се изяснявало, че е било налице поне частично изпълнение на поетите от изпълнителя договорни задължения, като липсвали данни това изпълнение да не е прието. Индиция за установяване на това правнорелевантно обстоятелство било осчетоводяването от ищеца на издадените от ответника фактури за извършената работа - тяхното сторниране е извършено, едва след като е отправено изявлението за разваляне. В конкретния случай липсвало изрично приемане, като ответникът не бил доказал, че е представил на насрещната страна отчетите, които са съставени от него и са представени по делото. Доколкото обаче ежемесечно били фактурирани суми за възнаграждение на изпълнителя по договора, като такъв начин на заплащане е бил и уговорен в процесния договор, и тези суми са били осчетоводявани от ищцовото дружество като дължими, въззивният съд е обосновал правното съждение, че по своето правно естество тези действия разкриват факта на приемането на работата от възложителя. В подкрепа на този извод били и възпроизведените пред съда субективни възприятия на свидетеля В., чрез които се установявал фактът, че въпреки че изпълнението не е било в уговорения обем, ищцовата страна е решила да даде кредит на доверие на ответника. Следователно, въпреки недостатъчното изпълнение, то било прието. Въззивният съд е изяснил, че неточното изпълнение не е равнозначно на пълно неизпълнение – въпреки че не е била постигната генералната цел на договора (да бъде осъществено участие на ищеца в проекти по смисъла на т. II от договора), е било налице изпълнение, поради което ищецът е могъл да упражни една измежду алтернативно уредените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД материалноправни възможности.

Следователно, въззивният е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Процесуалноправният въпрос по т. 22 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е от значение за правилното решаване на правния спор, предмет на въззивното производство. При разглеждане на предявения кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от съществено значение е правнорелевантното обстоятелство дали е породено твърдяното от ищеца потестативно право за разваляне на договора, като е ирелевантно обстоятелството дали авансовото (антиципиранато) заплащане на възнаграждение съответства на действително осъществената от изпълнителя работа. Този факт би имал значение при упражняване на една от алтернативно уредените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД материалноправни възможности. С иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД обаче ищецът претендира връщане на цялото авансово заплатено възнаграждение, поради което е ирелевантно какво е дължимото възнаграждение за действително осъществената от ответника работа.

Обобщените процесуалноправни въпроси по т. 23 и т. 24 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не отговарят на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като апелативният съд се е произнесъл не в противоречие, а в съответствие с формираната задължителна и казуална практика на ВКС. Както бе изяснено, въззивният съд не е основал своя фактически и правен извод за приемане от възложителя на удостоверената в процесните фактури работа само въз основа на установения от приетата ССчЕ правнорелевантен факт, че тези първични счетоводни документи са били осчетоводени от ищеца, а едва при последвалото волеизявление за разваляне на договора поради съществено неизпълнение на договорните задължения те са били сторнирани, а и в съвкупност с всички останали събрани по делото доказателства – субективните възприятия, възпроизведени пред съда от разпитаните свидетели, съвпадащите изявления на страните и представената електронна кореспонденция. От тези доказателства се изяснявало, че е било налице поне частично изпълнение на тези задължения, като липсвали данни това изпълнение да не е прието. Само като индиция за установяване на това правнорелевантно обстоятелство било осчетоводяването от ищеца на издадените от ответника фактури за извършената работа - тяхното сторниране е извършено, едва след като е отправено изявлението за разваляне. Следователно, не при всяко оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение въззивният съд е длъжен служебно да допусне изслушване на съдебна експертиза, а само когато приетият за установен правнорелевантен факт не се подкрепя от останалите събрани по делото доказателства, т.е. само „когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване“, в какъвто смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК.

В този смисъл, както с тези процесуалноправни въпроси, така и с процесуалноправните въпроси от т. 25 до т. 27, вкл. от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК по същество се навеждат правни доводи за необоснованост на фактическия извод на въззивния съд за приемане от възложителя на поне частично осъществената от изпълнителя работа по процесния договор за изработка, но, както бе изяснено, по този порок на въззивното решение, обуславящ неговата неправилност, касационната инстанция може да се произнесе само при допускане на въззивното решение до касационно обжалване. От друга страна, правните норми, които уреждат процесуалното задължение за оценяване на достоверността на фактическите изводи, до които е достигнала назначената от съда експертиза при установяване на правнорелевантните обстоятелства по делото и тяхната взаимна връзка (причинно-следствените връзки между явленията и предметите в обективната действителност), са ясни и непротиворечиви, като тяхното нормативно съдържание е изяснявано както от правната доктрина, така и от съдебната практика, вкл. и от задължителната. Следователно, произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми (чл. 195, ал. 1 ГПК, чл. 201 ГПК и чл. 202 ГПК), респ. за развитие на правото.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 3706,87 евро - равностойността на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС в размер на 7250 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение