Определение № 572 от 24.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 276/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на «СИТИ КЕШ» ООД, [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Г. И., срещу въззивно решение №7668 от 11.11.2019 г. по гр. дело №7215/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 07.01.2019 г. по гр.д. № 55489/2018 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени исковете на В. В. Ч. срещу касатора с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 КТ. Въззивният съд е приел след сравняване на длъжностните характеристики, че регионалният мениджър и офис мениджърът отговарят за организирането на продажбите във възложения регион, като за офис мениджъра обема на региона е по -малък. И двете длъжности имат за задължение да оценяват работата на подчинените им, като отново е налице разлика в обема на работата. Регионалният мениджър отговаря по отношение на служителите на работодателя, а офис мениджърът - за консултантите. И двете длъжности имат задължения да наблюдават пазара на продуктите на работодателя, и двете носят отговорност за постигане на целите в поверения район, и двете длъжности имат за основно задължение сключването на договори за кредит от името и за сметка на работодателя, след предварително одобрение от кредитния отдел на работодателя. И в двете длъжности е включено задължение за обучение на персонала. Разликите между двете длъжности се развиват по линия на това, че част от задълженията на офис мениджъра по пряк контакт с крайни клиенти не са част от трудовите функции на регионалния мениджър. Последният има и някои несъществени нови функции, сред които и да изготвя справки, анализи и препоръки, касаещи маркетинговата дейност на работодателя. Установява се различие в посока на по-голям обем на работата за регионалния мениджър. Оттук следва, че между двете длъжности няма съществени различия в основните трудови функции. По тази причина клаузата за изпитване в допълнителното споразумение от 14.03.2018 г. е недействителна на основание чл. 70, ал. 5 КТ, доколкото качествата на работника във връзка с основните трудови функции вече са били проверени с предходната клауза за изпитване при първоначалното възникване на трудовото правоотношение по трудов договор от 03.07.2017 г. Ответникът по касационната жалба В. В. Ч., [населено място], оспорва жалбата. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани правни въпроси за допускане на касационно обжалване: на основание по чл.280, ал.1, т.1 и чл. 280, ал.2 ГПК относно това допустимо ли е съдът да указва на ищеца да поправи петитума на исковата молба и да посочи с оглед обстоятелствената част, дали претендира освен възстановяването на работата, да бъде признато и уволнението за незаконно с оглед защитата на ответника по иска, на когото е връчена уточняващата молба в деня на единственото съдебно заседание и той едва тогава е разбрал, че срещу него е предявен и иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ. Изложени са и доводи за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение във връзка със същите въпроси. Представени са решение и определение на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение №7668 от 11.11.2019 г. по гр. дело №7215/2019 г. на Софийския градски съд. Повдигнатите въпроси са неотносими, защото не са обусловили изхода на спора. Указанията на съда за привеждане на петитума на иска в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба не са се отразили по никакъв начин на защитата на ответника по иска. Според трайно установената съдебна практика исковете по чл.344, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 КТ са самостоятелни. Обикновено се предявяват с една искова молба. Няма пречка обаче тези искове да се предявяват и отделно. Те се намират в съотношение главен / т.1/ към акцесорни /т.2 и т.3/. Искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване уволнението за незаконно и за неговата отмяна обикновено се предявява самостоятелно, когато работникът или служителят не желае да се върне на работа при същия работодател и веднага след уволнението не е останал без работа, за да може да иска обезщетение по т.3. Докато заповедта за уволнение не бъде оспорена и не бъде отменена като незаконна, то извършеното уволнение произвежда своето действие и води до прекратяване на трудовото правоотношение. Искът по чл.344, ал.1, т.2 КТ за възстановяване на предишната работа също е конститутивен. В практиката на ВКС и в правната теория се приема безпротиворечиво, че ако е предявен такъв иск, то той включва в себе си и иска за отмяна на уволнението като незаконно, тъй като последният е елемент от фактическия му състав. Обратното обаче не е така – предявяването на иск за отмяна на уволнението не означава, че се иска и възстановяване на предишната работа. Ето защо няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да бъдат присъдени 1200 лв. деловодни разноски за касационната инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.