Определение № 3067 от 21.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1186/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Тарктур“ ЕООД срещу решение №33 от 16.01.2024 г. по в.т.д.№915/2023 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №853 от 03.07.2023 г. по т.д.№1125/2022 г. на СГС, в частта, с която „Тарктур” ЕООД е осъдено да заплати на „Атомстрой” ООД на основание чл.79, ал.1, пр.1, чл.92, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД: сумата от 135 936 лв. с ДДС, представляваща дължима и неплатена сума по договор №2018-001-А от 12.03.2018 г., сключен между „Тарктур” ЕООД и „Атомстрой” ООД, съгласно фактура №[ЕГН] от 19.10.2020 г., издадена от „Атомстрой” ООД на „Тарктур” ЕООД, ведно със законната лихва върху присъдената главница от 135 936 лв. за периода от 22.06.2022 г. до окончателното й плащане; сумата от 13 593.60 лв., представляваща неустойка по чл.8.1 от договор №2018-001-А от 12.03.2018 г. върху главницата от 135 936 лв. за периода от 18.01.2021 г. до 22.06.2022 г., и сумата от 6079.36 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 135 936 лв. за периода от 18.01.2021 г. до 22.06.2022 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, които се свеждат до следния уточнен от настоящата инстанция въпрос, за който се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства и да мотивира решението си по съществото на правния спор. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Атомстрой” ООД навежда доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че между „Тарктур“ ЕООД и „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД е сключен договор от 12.03.2018 г. за изграждането на спецпералня и специализирано оборудване за радиационен контрол, като съответно между „Тарктур“ ЕООД и „Атомстрой“ ООД е сключен договор за предоставяне от второто дружество на командирован персонал за извършване на СМР по първия договор. От представената Заповед №15/14.08.2018 г. на управителя на „Атомстрой“ ООД е установил, че в изпълнение на договора с „Тарктур“ са били командировани 42 работници, 37 от които са били одобрени за тази работа, видно от представената справка–декларация за атестация на персонал на „Тарктур“ ЕООД, работил на обекта в „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД. Позовал се е на представената по делото рекапитулация и е приел, че с нея са установени отработените от работници на „Атомстрой“ ООД човекочасове и общата им стойност - работата е приета за ответника от К. Д., като за периода от м. 12.2018 г. до м. 02.2020 г. са отчетени вложени 11 328 човекочасове, които по 10 лв. всеки, възлизат на обща стойност от 113 280 лв. и въз основа на рекапитулацията е издадена от ищеца на ответника фактура №[ЕГН]/19.10.2020 г. за сумата от 113 280 лв. без ДДС или 135 936 лв. с ДДС, която фактура отново е подписана за възложителя от К. Д.. По отношение поддържаното от „Тарктур“ ЕООД възражение, че К. Д. не е негов служител и не може да задължава дружеството е изложил съображения, че от изслушаното и неоспорено от страните заключение на ССЕ се установява, че издадената въз основа на рекапитулацията фактура е включена в дневниците за покупки на ответното дружество, представени пред НАП и по нея е ползван данъчен кредит, поради което и тъй като „Тарктур“ ЕООД е сторил това въз основа на документ, подписан от неоправомощено лице, то следва, че е приел резултата от действията на това лице, дори то да е действало без представителна власт (чл.301 ТЗ - търговецът е узнал за посочените действия още през 2020 г., но няма данни да им се е противопоставил). Позовавайки се на практиката на ВКС и предвид двустранно подписана рекапитулация относно изпълнението на процесния договор, в която са отразени отработените от командированите работници на ищеца часове и съобразно уговорената цена на човекочас и отразяването на фактурата в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и ползването от последния на правото на приспадане на данъчен кредит, е намерил, че е налице недвусмислено признание за съществуването на задължението, както и че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи. С оглед изложеното е изразил становище, че ирелевантни за основателността на иска са възраженията, че ищецът не е предоставил на ответника заповедта за командироване на работници, че не ги е застраховал и не е представил документи относно осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд, като е намерил за недоказано и твърдението, че работниците, които са работили по договора с „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, са били работници на „Тарктур“ ЕООД и това дружество им е заплащало възнаграждение. Счел е за недоказано и възражението на ответника, че е налице недобросъвестно поведение на ищеца по време на действие на процесния договор и че от негова страна е налице злоупотреба с право по чл.8, ал.2, изр.2 ЗЗД, като е посочил, че предвид обстоятелството, че ответникът „Тарктур” ЕООД не е предоставил достъп до счетоводството си, не са събрани и доказателства за това дали „Тарктур“ ЕООД е получил плащанията си по договор №482000004/12.03.2018 г. с „АЕЦ Козлодуй” ЕАД и за това дали са начислени, осчетоводени и платени от ответника неустойки по договор №482000004/12.03.2018 г. с „АЕЦ Козлодуй” ЕАД (относими към основателността на направеното възражение за прихващане от ответника). Предвид изложеното е достигнал до извод за основателност на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД и акцесорното искане за законна лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. На следващо място е установил, че в договора между страните е уговорена неустойка за забавено плащане в размер на 0.1% на ден за периода на забавата, но не повече от 10%, които се достигат при забава от 100 дни, а те са изтекли още към края на април 2022 г. или дължимата се неустойка за процесния период е в размер на 13 593.60 лв. Намерил е за неоснователно направеното възражение за нищожност на така уговорената неустойка поради противоречието й с добрите нрави, тъй като конкретната уговорка между страните не излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката - обезпеченото задължение е парично, не е налице друго негово обезпечение, налице е неизпълнение на пълния размер на задължението, а уговореният размер на неустойката е в рамките на обичайния в търговската практика, като е уговорена с краен предел от 10% и не може да се приеме, че надхвърля евентуалните вреди, които кредиторът ще понесе (които са равни на законната лихва за забава, равна на основния лихвен процент плюс 10 пункта), а дори да ги надхвърляше, това е допустимо поради санкционната функция на неустойката. Предвид изложеното е счел за частично основателна и претенцията за мораторна лихва, от която е присъдил разликата между претендирания размер и този на мораторната неустойка (13 593.60 лв.) или сумата от 6079.36 лв. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяване на решението си въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства (вкл. заключенията на назначената, неоспорена от страните и приета по делото експертиза), а така също и фактически констатации и правни изводи, след подробно произнасяне по всички доводи, възражения и искания на страните (вкл. по доводите, свързани с доказване изпълнението на уговорената работа от страна на ищеца, приемането й от ответника, значението на подписването на документи от лице без представителна власт, по възраженията за злоупотреба с право, по възраженията за прихващане и за нищожност на клаузата за неустойка и по исканията за допускане на доказателства). С оглед изложеното въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност. Всъщност с формулираните от касатора въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изложеното касационно обжалване не следва да бъде допуснато, като касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 9840 лв. с вкл. ДДС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,