Определение № 3093 от 04.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 958/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата С. Д. Х. чрез нейната майка и законен представител Д. Х. Х. от [населено място], [община], чрез процесуален представител адвокат П. К. срещу решение № 234 от 02.12.2024 г. по в. гр. дело № 274/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 57 от 22.02.2024 г. по гр. дело № 546/2022 г. на Окръжен съд – Сливен в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищцата иск с правно основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ против Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на телесни увреждания, получени при пътно-транспортно произшествие на 15.08.2022 г. в [населено място], общ. С., виновно причинено от С. Х. П. като водач на мотоциклет марка „ИЖ“, модел 350, без регистрационен номер, за който мотоциклет не е била сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за разликата над 75 000 лв. до претендирания размер 150 000 лв. /частичен иск от общо вземане 180 000 лв./, ведно със законната лихва, считано от 12.09.2022 г. до окончателното изплащане.

Въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищцата иск против Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение на получените увреждания, за разликата над 313,65 лв. до пълния претендиран размер от 418,20 лв. не е обжалвано и е влязло в сила. Първоинстанционният съдебен акт в частите му за осъждане на Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди съответно за сумите 75 000 лв. и 313,65 лв. не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.

Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по няколко групи материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и поради това, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно:

I. Въпроси, свързани с допуснати процесуални нарушения при обсъждане и ценене на доказателствата:

1. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?

2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие с константната съдебна практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото?

Касаторът твърди противоречие на разрешените от въззивния съд първи и втори въпроси с т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 1006/15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 11/21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, III г. о., решение № 87/04.09.1958 г. по гр.д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. По тези въпроси касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2001 г., т. 12.

II. Въпроси, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД:

1. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищцата и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите?

2. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68 г.? – противоречие с решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о.

3. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени конкретни обстоятелства за правилно приложение на чл. 52 ЗЗД и пълното им игнориране следва ли да обоснове предпоставки за проверка от касационната инстанция за правилно приложение на принципа на справедливост? - противоречие с решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. По този въпрос касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално сочене, при което липсва позоваване на събраните по делото доказателства задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи? - противоречие с ППВС 4/1968 г., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.

5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите? - противоречие с решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о.

6. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите? – противоречие с решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 88/17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о.

7. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2022 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимита при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? - противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 248/02.08.2018 г. по т. д. № 1565/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о.

8. Представлява ли размерът на минималната работна заплата в страна критерий за правилно приложение на принципа на справедливост при определяне размера на обезщетението? – По посочения въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

III. Процесуалноправни и материалноправни въпроси във връзка с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД:

1. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване, т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тьй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест? - противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ГК, IV гр. о., решение № 31/09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, ГК, Ш гр. о., решение № 61/01.03. 2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка. предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта? - противоречие с решение № 147/05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, ГК, I гр. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о.

3. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици? - противоречие с решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о.

4. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настьпване на увреждането?

5. Когато обективно върху платното за движение са налице група фактори /жилищен район, наличие на голяма група от хора в района на улицата и пред магазина/, представляващи опасност за движение, следва ли водачът да възприеме опасността в no-ранен момент и от кой момент се явява предвидима опасност за същия?

6. Когато има множество обективни обстоятелства, представляващи опасност за движение, задължаващи водачите във връзка със задьлженията, съдържащи се в чл. 20, ал. 2 ЗДвП, да намалят скоростта си на движение и при необходимост да спрат, и предвид развитието на обстановката - пресичане на част от платното за движение от дете, представлява ли нова опасност?

7. Дали действителното местоположението на пешеходеца преди неговото движение /пресичане на пътното платно/ към момента, в който водачът е могъл да го възприеме, са били така, че същият е представлявал предвидима опасност за движението? В случая поведението на пострадалата фактор ли е за допринасяне на вредата?

8. Чия е отговорността за спазване на правилата за пресичане на платното за движение от малолетно дете и може ли да се приеме, че малолетното дете е имало посочените законови задължения и с действието си е съпричинило увреждането си или това са задължения, които могат да бъдат вменени на този, който упражнява надзор върху детето?

9. Може ли да се отчете съпричиняване от самия пострадал - малолетно дете, поради прието виновно поведение за пресичане на платното за движение от друго лице, което упражнява надзор, поради неизпълнено задължение за обезопасяване от това лице?

Във връзка с въпроси № 5 до № 9 са посочени следните решения: решение № 6/18.03.2021 г. по т. д. № 2722/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 147/05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, ТК, решение № 6/03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/10.11.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г. на ВС, III н. о., решение № 322/28.11.1973 г. по н. д. № 234/73 г. на ВС, III н. о., решение № 407/1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС, решение № 260/1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС, решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 6/03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г.на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/10.11.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г. на ВС, III н. о., решение № 322/28.11.1973 г. по н. д. № 234/73 г. на ВС, III н. о., решение № 407/1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС, решение № 260/1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС.

Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд чрез процесуален представител юрисконсулт М. Габалова оспорва касационната жалба, поддържа становище за правилност на въззивното решение и за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Третото лице помагач С. Х. П. не изразява становище по касационната жалба.

Производството е образувано и по подадена частна касационна жалба от касатора чрез процесуалния му представител против същото въззивно решение в частта с характер на определение, с която е потвърдено определение № 310 от 23.04.2024 г. по гр. дело № 546/2022 г. на Окръжен съд - Сливен, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по гр. дело № 546/2022 г. на Окръжен съд - Сливен решение в частта за разноските чрез допълнително присъждане в полза на адвокат П. К. на сумата 3 762 лв. с ДДС /над вече присъдените 2 988 лв. с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищцата в първоинстанционното производство.

В частната касационна жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение в частта за разноските за първоинстанционното производство поради незаконосъобразност и необоснованост. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че адвокатското възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищцата следва да се определи съгласно посочените размери в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й преди изменението с ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г., която е действала към момента на сключване на договора за правна помощ. Излагат се твърдения, че съдът не е взел предвид и обстоятелството, че са предявени два обективно съединени иска, като следва да се присъди адвокатско възнаграждение за всеки отделен иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията в НМРАВ, обн. ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., при действието на което е постановено решение, т. е. след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение?

2. Когато правната и фактическа сложност се определя от спор по всички въпроси, следва ли съдът като ориентир за присъждане и намаляване на адвокатски хонорар по редакцията на НМРАВ, ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., влязла в сила на 08.11.2023 г. да приема и прилага разпоредбите на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г.?

3. Следва ли адвокатският хонорар да бъде намален, съобразявайки решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело № С-438/2022 г., въпреки, че няма направено такова възражение от страна на ответника?

4. Следва ли при присъждане на адвокатско възнаграждение на страната съдът да вземе предвид не само наличието на пълно или частично уважаване или отхвърляне на разгледаната претенция, а и да съобрази присъдения размер на хонорара с минимално предвидения в НМРАВ?

5. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение под установения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум, и ако да - колко под този минимум може да слезе съдът?

6. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на страна следва ли да се присъди адвокатско възнаграждение с оглед обжалваем интерес по всеки един от предявените искове или следва да се определи адвокатското възнаграждение с оглед сумарния размер на обжалваемия интерес?

7. Решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително, следва ли да се прилага в случаите на оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗА, след като адвокатът не се е съгласявал, поемайки защитата на страната, да работи за адвокатско възнаграждение под минимално установеното и до момента на постановяване на съдебното решение, с което съдът му присъжда определен от него размер, той не е получил възнаграждение за разлика от случаите на подписан договор и определено от страните и изплатено предварително адвокатско възнаграждение?

8. Приложими ли са разпоредбите на актуалната към датата на приключване на устните състезания редакция на НМРАВ, издадена на основание чл. 36 ЗА, при определяне на адвокатски хонорар на основание чл. 38 ЗА / при оказана безплатна правна помощ/ и текста на ал. 2 /„Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.“/ и в кои случаи съдът не е обвързан от разпоредбите на наредбата във връзка с постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/2022 г.?

9. Ако липсва изрично договаряне и съгласие на адвоката да осъществи представителство при възнаграждение в размер по-нисък от установения в НМРАВ, как следва съдът да определи размера на адвокатското възнаграждение и трябва ли да се съобразят разпоредбите на НМРАВ?

10. При определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случай на предявени два обективно съединени искове следва ли съдът да присъди адвокатско възнаграждение за всеки един от предявените и уважените искове?

Насрещните страни по частната касационна жалба не са подали писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

По касационната жалба:

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

За да направи извод за частична основателност на предявения иск, въззивният съд след обсъждане на събраните по делото доказателства и установяване на фактическата обстановка се е аргументирал с наличието на предпоставките на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ: настъпило пътно-транспортно произшествие /ПТП/ на 15.08.2022 г. на територията на [населено място], [община]; вината на водача С. Х. П. е установена с влязла в сила присъда № 115/11.07.2023г. по НОХД № 761/2023г. на Районен съд - Сливен и е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца съгласно чл. 300 ГПК; в резултат на процесното ПТП на ищцата са нанесени множество телесни увреждания - тежка съчетана травма и черепно-мозъчна травма, всяка от които е осъществила смисъла на медико-биологичния характеризиращ признак разстройство на здравето, временно опасно за живота; счупване на V, VI, VII ,VIII и IХ ребра от дясната половина на гръдния кош, което е довело до трайно затруднение на движенията на снагата; счупване на тялото на бедрената кост на левия крак в областта на границата между горната и средна трета, с изразена дислокация на костните фрагменти, което довело до трайно затрудняване движенията на левия долен крайник; счупване на горния край на раменната кост на дясната ръка в областта на раменната става, което довело до трайно затрудняване движенията на десния горен крайник, както и неимуществени вреди; причинно-следствена връзка между процесното ПТП и причинените вреди на ищцата; липса на валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за процесното МПС.

По отношение на механизма на процесното ПТП въз основа на събраните доказателства, в т.ч. заключението на САТЕ, въззивният съд е констатирал, че на 15.08.2022г. тригодишната тогава ищца С. Д. Х. е предприела сама пресичане на пътното платно в населеното място - [улица], [населено място], [община], за да изхвърли в контейнер за боклук на отсрещния тротоар останалата от закуската ѝ хартиена опаковка. Придружаващата детето свидетелка Г. Г., нейна баба, останала на мястото на пресичане. В същото време мотоциклет „ИЖ“ модел 350, управляван от С. Х. П., се движил по същата улица със скорост на движение около 53 km/h. Водачът на мотоциклета е имал възможността да възприеме детето на разстояние по-голямо от опасната зона за спиране и съответно да намали скоростта и предотврати настъпилото ПТП, но същият е възприел опасността със закъснение и се е приближил на около 26 метра от мястото на удара. От своя страна детето е продължило пресичането на платното, вследствие на което е настъпил удар между предната част на мотоциклета и лявата странична повърхност на детето, причинявайки му множество телесни увреждания.

По отношение на получените от ищцата вреди въззивният съд, като е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, е приел за установено от приетата по делото съдебномедицинска експертиза, че в резултат на процесното ПТП детето С. Х. е получило тежка съчетана травма, със засягане на главата, гръден кош, бели дробове, корем, крайници, протекла в началото с клинично изявена картина на травматичен шок, което наложило хоспитализиране по спешност в ОАИЛ при МБАЛ „Д-р И. С.“ АД за овладяване на шоковото състояние. Вещите лица са посочили, че тежката съчетана травма, протекла клинично с изявена картина на травматичен шок е осъществила смисъла на медико-биологичния характеризиращ признак разстройство на здравето, временно опасно за живота, като тази опасност не се е реализирала до голяма степен поради своевременно оказаната медицинска помощ.

Във връзка със спорния във въззивното производство въпрос за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата въззивният съд е посочил, че възражението на ответника е основателно. Приел е, че поведението на ищцата, изразяващо се в пресичането на пътното плътно при непосредствена близост /1,4 m/ на бързодвижещо се МПС, е несъобразено с повишения риск и обективно допринася за настъпване на вредите от удара. В тази връзка се е позовал на задължителните указания на ППВС № 17/18.11.1963 г., съгласно които когато малолетно дете допринесе за настъпване на резултата, съобразно с обстоятелствата на случая, следва да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, независимо от това, че такова лице не може да действа виновно. Констатирал е още, че поведението на водача на мотоциклета, изразяващо се в движение с несъобразена скорост, забавена реакция, след като е възприел намиращото се на пътя дете, както и липсата на спиране обуславят значително по-висок принос към настъпването на процесното ПТП, с оглед на което е определил 25 % принос на пострадалата.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от 100 000 лв. съдебният състав е посочил, че съобразява критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленум на ВС и с конкретните данни по делото: възрастта на пострадалата – на 3 години към момента на инцидента, обстоятелствата, при които са настъпили уврежданията - внезапно и по мъчителен за пострадалата начин, интензитета и продължителността на болките и страданията на ищцата - множество травми, засягащи жизненоважни органи, за лечението на които са били необходими болезнени и продължителни терапии, получените физически и психически последици от уврежданията, продължителността на възстановителния период от няколко месеца, който според вещите лица е бил бърз и ефективен единствено благодарение на ниската възраст на ищцата и своевременната и адекватна медицинска намеса, както и икономическите условия към момента на увреждането – 2022 г.

С оглед определения принос от 25% въззивният съд е приел, че дължимото обезщетение на ищцата е в размер 75 000 лв., поради което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първата група въпроси, които обобщено се отнасят до задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания, отговарят на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по отношение на тези въпроси е неоснователен поради това, че не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т.рд. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. За да установи претърпените от ищеца неимуществени вреди и присъди адекватно обезщетение, съобразено с принципа за справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, съдебният състав следва да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В настоящия случай въззивната инстанция съобразно задължителната практика на ВКС е обсъдила събраните доказателства в тяхната съвкупност, въз основа на които е установила фактическата обстановка, извършила е преценка на конкретните факти и обстоятелства, обсъдила е въведените от страните и поддържани и във въззивното производство доводи и възражения и е приложила относимите материалноправни норми.

Втората група въпроси обобщено се отнасят до критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД и отговарят на общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тези въпроси не е осъществен допълнителния критерий, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Съгласно указанията, дадени с ППВС 4/23.12.1968 г. и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, а именно: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките, страданията и емоционалните преживявания, общественото положение и възрастта на пострадалия и други относими обстоятелства. Трябва да се отчете дали болките и страданията продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, какви са прогнозите за пълно възстановяване на пострадалия, да се съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от увреждането.

В случая въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил събраните доказателства, относими към критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, вкл. ниската ѝ възраст – 3 години към момента на увреждането, множеството увреждания, които е получила, претърпените болки и страдания, отражението върху психоемоционалното ѝ състояние, продължителността на възстановителния период, както и обществено-икономическите отношения в страната към момента на ПТП – 2022 г.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане следва да се отчитат обществено-икономическите отношения в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др. /. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Като е отчел обществено-икономическите отношения в страната и съдебната практика по присъдени обезщетения за аналогични случаи въззивният съд се е произнесъл в съответствие с константната практика на ВКС.

По отношение на третата група въпроси по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно дадените в т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. разяснения обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В посоченото Постановление на Пленума на ВС, както и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 109/13.01.2021 г. по т. д. № 2410/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60129/28.01.2022 г. по т. д. № 1992/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др. съдебни актове/ е прието, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Определянето на степента на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.

В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 198/03.02.2017 г. по т. д. № 3252/2012 г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 280/05.11.2018 г. по т. д. № 659/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването; Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.. Правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се прилага и тогава, когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на вредоносния резултат, независимо от недееспособността на тези субекти и невъзможността им да действат виновно, щом в резултат на проявеното от тях поведение обективно са създадени предпоставки за настъпване на увреждането. Преценката дали поведението на пострадалия е допринесло за вредоносния резултат, както и степента, в която се отнася към вредата, като обективен принос на увредения, принадлежи на съда и е обусловена винаги от конкретните осъществени, при реализиране на деликта, действия, респ. въздържане от такива, без значение дали са виновни или не. Затова според така възприетото в съдебната практика разрешение, при намаляване на дължимото обезщетение по правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, във всички случаи следва да бъде отчетен реалния обективен принос на увредения в настъпване на вредата.

В случая въззивният съд е обсъдил всички относими към възражението за съпричиняване доказателства, както и поведението на всеки от участниците в ПТП. Съобразил е, че независимо, че пострадалото лице е малолетно и не може да действа виновно, доколкото същото е допринесло за настъпване на вредите, следва да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съобразно установения му принос. С тези съображения въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по същите материалноправни и процесуалноправни въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, обективирана в горепосочените ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 17/18.11.1963 г. и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с която съдебният състав се е съобразил. Не е налице промяна в законодателството и обществените отношения, които да налагат промяна на съдебната практика.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Апелативен съд - Бургас решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – Бургас в обжалваната от касатора част.

По частната касационна жалба:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

С решението в посочената част - предмет на обжалване, съставът на Апелативен съд - Бургас е потвърдил постановеното по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК определение на първоинстанционния съд, с което е оставена без уважение молбата на адвокат П. К. за изменение на постановеното по гр. д. № 546/2022 г. решение на Окръжен съд – Сливен в частта за разноските чрез присъждане допълнително на сумата от 3 762 лв. с ДДС /над вече присъдените 2 988 лв. с ДДС/, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъщественото безплатно процесуално представителство на ищцата в първата инстанция. Изложил е съображения, че по отношение на размера на определеното възнаграждение за един адвокат са приложими съответните разпоредби, действащи към момента на учредяване на процесуалното представителство.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

В случая поставените от касатора въпроси от т. 2 до т. 10 са формулирани хипотетично, същите не съответстват на приетото в мотивите на въззивното решение, с оглед на което не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това следва да се отбележи, че не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на практика на Съда на Европейския съюз и ВКС. С решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Република България на основание чл. 633 ГПК, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир и не са обвързващи за съда. Същите, както и приложимите за подобни случаи възнаграждения в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, защитимия интерес, извършените от адвоката процесуални действия и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Наличието на формирана практика на СЕС и ВКС изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради изложените съображения е неосноснователен и доводът на касатора - частен жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта с характер на определение по първия, посочен в изложението въпрос, който е идентичен с последния.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на обжалвания съдебен акт.

С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 100 лв.